Денят преваля. Изтънялата му дреха
все още се развява върху хълма,
но скоро в дупките й ще просветнат първите звезди,
ще се събуди вятърът вечерен,
планината ще въздъхне,
                  ще се умисли,
и ще потъне в себе си
                  зад тъмната плацента на нощта.
По трепването на дърветата ще разбереш -
                  живот се почва -
и се прибират по пътеките стадата -
                  красиви в млечната си белота.
Ако човек след тях не крачи,
ще помислиш,
че самите са пътека
от сол,
пиринч
и лятна топлина.
А човекът, със подсвиркванията си къси,
                  някак те тревожи -
морзът им до теб достига,
                  а не можеш да го разчетеш.

                  Отмина...

Под огромното небе оставаш сам - прашинка и перце -
и разкъсал тънката си риза,
двете си ръце разперваш във криле.