НЯКОГА

Някога Господ беше добър
И шеташе из земята.
Едно време
от време на време,
Господ идваше при нас...

И връщах се със плячка - лов,
За да пирувам цяла нощ.
Възбуден после от това
Натисках я
И лижех атавистичния и задник
И пухкавата куродръжка.
Гърдите сграбчил
Обтягах лък
Забивах шип
И млясках алчно...

И ето идеше деня
Детето да се пръкне на света.
Тогава племето на пещерата се събираше
И Господ пиеше със нас!

* * *

Моминските гърди са бедни, но
красиви.
Те нямат нищо - само белота.
И две зърна - изящни и ронливи,
Потрепващи във тая тъмнина.

Ела и дай ги!
Те са твои, мои...
Наши, ако щеш.
Недей ги крий,
Дай да ги целувам,
Да галя и разпъвам в тоя час...

Това е то. Сега е зима,
Какво да правя друго аз?

Моминските гърди са бедни, но
красиви:
Те нямат нищо - само белота.
И две зърна - изящни и ронливи,
И тишина...

АНФИЛАДА

Затръшнатите двери,
Захлопната врата,
А коридорът - мрачен, пуст...
Открехнати крила
На зейналия вратник.
Но пак е същото.

Господи, какво си сътворил?
Какво си сторил пред нас,
А след това,
Ами сега какво работиш?
Не казвай, че си безработен,
Не вярвам на това.

Защо е пак така
След идната врата?
Безкраен низ от коридори тъмни
И разнебитени врати.
Господи, къде е другото?
Къде е Рая,
А ада?
Кой ги сътвори?
Къде си ти?
Нима заспал сънуваш,
Че всичко е наред...
И аз съм аз,
Един от милионите - безчет!

* * *

Най-хубавия стих не пресъздадох:
Напуснаха ме музите в нощта,
Ревниви те,
Замлъкнаха пред твойта красота.

* * *

Понякога нещо се случва.
После изчезва съвсем.
После идва пълнолуние
Или пада мъгла.

Понякога ставам редовен,
После се губя със дни -
Търся пробитите камъни
За да ги ритна встрани.

Тони ми казва:
- Всичко е порно, Жозеф.
Аз отговарям:
- сган. мърсотия. кенеф!

После идва и другото после,
Колко е лесно това.
И после пак после...
Точно така!

* * *

Плисва дъжд и погалва земята
Пръсва дъжд и измива лицата
Тропва дъжд и пропъжда тълпата
Еква дъжд и влудява децата
Дъждовните пръски окъпват душите
Ах. как боли - ще се пръснат горките!
Кална душа. в калния ден,
В калната локва, в калния Мен!

Кой ще измие мойта душа
Кой ще прегърне смразена снага
Кой ще погали сплъстена коса
Кой ще избрише солена сълза?

Кой ме залюби, а кой ме разлюби
Кой ли обича странника блед?
Аз и не искам - бягай, любима,
Тежката орис ме следва навред.

* * *

Излизам през прозореца,
А нищо не виждам...
И скачайки в безсънната
просъница
Настъпвам кучето.
То ме обича,
Затова ме хапе.
(разбираш ли, глупако?)
Мама във съня се стряска
И мислите и тичат
След стъпките на хлапака,
Към бъчвите с вино...

БЛЮДО

Аз съм кръглото блюдо
На кръглата маса
С кръглите хора.
Седящи край мен.

И ти ме начеваш
Похапваш по малко
Изяждаш ме бавно
И леко - с финес.

Така се поднесох:
Да бъда изяден!
Това да е то -
Все ще се ям.

Когато протегнеш
През маса ръка
Към тази храна,
А аз ти попреча:

Хвърли ме на пода!
Хвърли ме на пода!
И нека се счупя!
И нека се пръсна!

1992

* * *

Последно няма!
Началото е край.
А краят пък начало.
И нрави ли сме или криви
Е за разсъдъка на Бога.

Дърветата умират нрави,
А клинът клин избива. - Знам,
И няма мъка, край, начало:
Нито дилема, нито изход -
Аз вечно ще мълвя: Обичам...

Градина съм, с дръвчета волни
Със плодове най- зрели, сочни.
Те, милите, растат, набъбват.
А корените им рушат
Горчилката отровна

Умирайки се раждам пак,
Защото ще пристигнеш
За да откъснеш плодовете
И да възрадваш любовта
И светлия ми блян - мечта:
Да бъда с теб докрай света!

На кучетата дай от своята закуска:
Ще те погледнат мило - няма да скимтят.
На кучката пък щедро подхвърли
От баничката - цялата почти...
Тя има малки, нека ги нахрани!

Последния ти залък ще остане,
От хората, късмет наречен:
Да е за теб...
Не го поглъщай - от късмет горчи.

На помиярите със радост го хвърли:
Ще щракнат челюсти за залъка,

Късмета

Кучета го яли!

Когато с курвата се чукаш
Не я целуваш ти, нали?
Не ти харесват устните
(макар че удоволствие доставят)
засъхнали в желание,
залепнали от семе.
Безсрамни ти се струват - Ха!
Такива те били са винаги,
Но ти си търсил други -
Нашепващи спокойствие,
Даряващи любов и вяра.

Но не в живота получаваме
това
Което сме очаквали...

Затуй ги целуни накрая.
Не плюй във мътната - е казано -
Ще дойде време да я пиеш.
В съня мръсницата ти целуни.
На сутринта - ще те благослови.

Компромисите раждат компенсации
И лятото към края си се влачи.
Момичетата поздравяват (или не)
В зависимост от своите тъпкачи...
Всяка гледа да се уреди
И за зимата подсигури.
Не успее ли - угасва:
Компенсира със компромис.
Въпреки това, напук на климата
И липсата на поздрав сред момите,
Ще чукне пролетта след зимата
И вятърът ще свирне в косите.

Ще жънем к'вото сме посяли
"Градушка да не ни удари".
Но семето изгубихме в лъжата,
Останалото хвърлихме в децата

И те ще носят свойто бреме -
Дано успеят да засеят,
ще дойде ден и да ужният
И наш'те дългове покрият.

Времето е нашата нива -
И нивата остана незасята
Да зее като люта рана
От наш'те болки разорана

Да се залъгваме все можем
До времето реколтно, златно.
А ето: избуява урожай
Все плевели на воля расли...

* * *

Кучка перверзна,
Тя сама тъй се нарече
И заплаши:
Не я ли еба,
Ще замине далече.
Надалече, значи:
Някой друг тъпкач...

Дори и перверзен
Не ща да съм пес,
Та се усмихнах,
Сбогувах:
Моля,
Еби се на воля!

На панаира таз година
Сред глъч и суета
Едно дете се взира
Във хорските лица
Не търси смях
Нито забава
Ни лакомства,
Нито боза!

За клоуна едничък
Озърта то очи.
За неговия поглед,
Усмивката поне...
А клоуна го няма
Така и не дойде.
(кому ли е притрябвал,
освен на туй хлапе.)

и никой не усети
сред тази бъркотия
как малкото момче
започна да расте.
Израстна и разбра,
че всичко опустява,
че всичко е всуе
и радостта е кратка -
Намигване от клоун.

* * *

В стария тефтер
Се кипрят имената
На сумата момичета...
На някои дори
си спомням номерата
(не само телефонни)

разлиствам бавно
образи летят,
уви,
дори за радост
на никоя не ща
да завъртя:
Познатите бъртвежи -
(били нявга свежи)
ще си ги спестя.

* * *

Усещали ли сте смъртта
- на думите
преди звука
- на радостта
              преди смеха
- на трепета
по свечеряване...
Понечиш ли да закрещиш
              Едвам шептиш
                            Разбираш
Мъдростта на рибите.
Очите се разтварят, търсейки
сълзите
И се търкулва
              "Лека нощ"
                            наместо тежка...

* * *

Жената, която искаш
Някой ден ще я имаш
Просто е въпрос на време,
Обезценяване, шантаж...

Ще има някоя троха
И за твоята душа.

Повели! И отвлечи!
Със къшейче задоволи
бленния си апетит
За цяла пита.

* * *

Аз вече ще си тръгвам
Сега,
след малко,
ставам.
Комай се задържах,
Във ъгъла се умълчах...

Погледах те.
              Стига.
                            Сбогом...
                                          Благодаря...
Не ме изпращай -
Свикнал съм така.

Единствено боли,
Че не те научих...
Да мразиш мене...
И да обичаш някого.

* * *

Един свободен вик
Оплел се е в телта.
Затичал се е бос
Дори навярно гол
Могъл е да прескочи
Оградата ръждива
Но там се е заклещил
Да бъде близо мен.

Тревите са го чули
Шосето - дълъг път
Житата във полята
На синора цветята
Отатък, хей, реката,
Отпратила на юг
И птиците в простора,
Политнали на воля...

Затихнали са всички!
И те ли са самички?

1996

* * *

Запознахме се ...
И погледа ти питащ
жонглираше над масата
Седяхме и се гледахме ...
Жена без минало,
Ще ти отчупя малко
От мойто настояще
Да имаш - в бъдеще

Съжалявам . Паяко.
Стари приятелю,
Че те изоставих:
По Пътя - забравих:
А няма ли те
Ме боли...
Накъсано е,
Не върви.
Живота, инак
Си тече
И монотонно
Ни влече.

Но кой, какво ще изтъче?

* * *

Не умея да пресичам улици:
Цепя ги по дължина!
Така вървя
Из лабиринта на света
До свършека:
Роден на кръстопът...

* * *

Сънувам,
Че пътувам
И ти си до мен ...
Но тебе те няма
И аз не пътувам;
Едва ли сънувам.

1997

* * *

По-доброто е
Враг на доброто.
Малките неща са ни
радостта:
Малкото камъче,
Голямата кола...
Накъде без пропастта?

* * *

Угасвам тук,
и лумвам другаде...

След огъня остава пепел.

С кал и пепел
Ще измажат
Тръстикова колиба.
Любов, раздяла,
Мир, война,
Угаснат ли -
Ще лумват другаде...

А аз забърквам кал със пепел.

Умислен
Дочаках да се съмне.
Реших да се отърся
От това. което ме гнети.
Реших се
и написах стихотворение
От хилядолетия насам
За хилядолетия натам.

Прочетох го,
Усмихнах се
и го нарекох:
"Първо"

DEJA VU

След снега
нахвърляният пясък

След дъжда
усмихнатите локви

След нощта
ухание на сласт

След нас
усещане за deja vu.

Всеки ден се завръщам в града,
Откъдето съм тръгнал,
Ще тръгвам
И тръгвам,
Пътувам,
Отдалечавам,
Приближавам,
Пъпната си връв.

* * *

Понякога нощта е вакса
Понякога е резеда
Понякога е на раета,
Понякога - до сутринта.

1999

* * *

Докато обядвам
Приготвям вечерята.
Докато вечерям
Се сблъсквам с вечерта
И втурвайки се във нощта
Жадувам утро.
Посрещам утрото
с горчивина в устата
и любознателност в деня.