Светлозар Колев Стоянов е роден на 31.12.1974 г. в гр. Казанлък. Магистър по Българска филология и Етнология към ПУ "Паисий Хилендарски". Преподавател по Български език и литература в СОУ "Академик Петко Стайнов" - гр. Казанлък. Журналист във в. "Искра" (гр. Казанлък).

         Лауреат на:
1. "Почетен знак" - III-та награда на конкурса за проза на в-к "Пловдивски университет" (Пловдив, 1999)
2. "Почетен знак" - I-ва награда на конкурса за проза на в-к "Пловдивски университет" (Пловдив, 2000)
3. II-ра награда в Национален конкурс за есе "Югоизточна Европа - нашето общо бъдеще" (София, 1999)
4. I-ва награда в конкурса за белетристика - XXV Национален студентски литературен конкурс (Шумен, 2000)

         По-важни публикации:
1. Сборник за съвременна българска есеистика "На/за какво служи интелектуалеца" (София, 2001)
2. Студентски национален сборник "Югоизточна Европа - нашето общо бъдеще" (София, 1999)
3. Студентски национален сборник "Аз и новото хилядолетие" (София, 1998)

 

         На онзи Великден валя почти до залез. Спомням си мирисът, който полепна в ноздрите ми след дъжда. Беше тръпчив и наподобяваше нещо отдавна стаено, нещо като нещастие, получено в наследство. Спомням си как шахтите по улицата с мъка преглъщаха реките разлигавена тиня, тя изпълваше каналите под града и през решетките бълваха още топли човешки нечистотии. Спомням си как стволът на старата липа грохна на тротоара от тежеста на водните капки, докато ние надничахме скрити изпод навесите на собственото си безсилие...
И сега, когато се връщам назад, съм сигурен, че паметта ми е съхранила дори най-незначителната подробност от всичко, което се случи тогава, но дали наистина то се е случило точно така, както ще го опиша, с положителност не зная. Какво да ви кажа? Просто ще ви разкажа тази смахната история.

         Ще да е било към осем вечерта, когато внезапният звън на телефона ме изтръгна от потискащата празничност на Възкресението. Обаждаше се e дин мой приятел. Попита ме дали ще имам нещо против, ако излезем някъде за по една малка бира. Погледнах през запотения прозорец – дъждът полека утихваше. Спарената, претъпкана с всевъзможни вещи стая, служеща ми едновременно за гостна и работен кабинет, се изпълваше от тягостния аромат на домашните курабии и непокътнатия между шарените яйца козунак. Не помня точно какво му отговорих, но половин час по-късно ние двамата вече седяхме в първото по-евтино кафе на центъра.
         - Бихте ли ми платили? – каза сервитьорката, веднага след като остави халбите на масата.
         - Ама веднага ли? – учудих се аз.
         - Веднага! – заповяда тя. Беше една от онези навъсени малки кучки, които още с първата си реплика карат човек хем да им изкърти зъбите, хем да ги целуне.
         - Спокойно – казах, – няма да ти избягаме.
         - Абе, откъде да ви знам!
         Не се бръкнах веднага. Реших първо леко да я подразня. С нищо не бяхме заслужили подобно държание. Тя имаше хубав, стегнат задник, който при други обстоятелства със сигурност бих се постарал да изпробвам.
         - Вижте какво, не искам да ви обидя, но смяната ми току-що приключи...
         - Айде, айде – каза моят човек, – дай да й плащаме и да се маха.
         Щом преброи стотинките ни, сервитьорката отиде на бара, отчете дневния си оборот и изчезна под ръка с някакъв грозник, който през цялото време ни гледаше кофти. Е, тази вечер задникът й със сигурност нямаше да бъде мой.

         И най-вероятно всичко по-необичайно на онзи Великден щеше да свърши така безинтересно, както започна, а споменът за него отдавна щеше да се е претопил в неумолимия ход на ежедневието, ако още същата вечер не се случи онова, заради което цялата тази история си заслужава хартията и времето. Накратко, след като изпихме бирите, ние поехме обратно към домовете си. Когато наближихме повалената на тротоара липа, ми се стори, че нещо едро се чернее между изпочупените й клони. Сръгах моя приятел с лакът в ребрата и посочих натам. Минувачите безучастно подминаваха тялото. Възрастната жена явно усети, че ние се спряхме, помръдна леко и опита да вдигне глава. Край нея се въргаляха две много кални платнени торби.
         - Бихте ли ми помогнали с едната чанта, момчета?
         Докато се навеждахме, за да вдигнем старицата, някаква изключително гадна воня ме лъхна в лицето. Като на уличен контейнер през лятото, само че по-лоша. Беше облечена в дрипи и трябваше да има – или поне изглеждаше – на около 70-80 години. Мръсни струи вода се стичаха по пожълтялото й, обезкървено лице. Аз й подадох кърпичката си от разстояние и попитах:
         - Добре ли сте?
         Тя бавно попи с нея влагата от челото си, а после – без да поиска съгласието ми за това – я подпъхна дълбоко в увисналата си пазва. Каза:
         - Ох, аз ако съм добре няма да се мъча тук като грешен дявол... Тия идиоти с частните автобуси от село дотука вместо два лева ми взеха три! Не ми останаха никакви пари. От центъра на града го мъкна тоя багаж и никой не щя да ми помогне. Добре, че се намерихте вие.
         - Що си ходиш на село, като нямаш пари?
         - Бях за листа от глухарче.
         - Те някаква билка ли са?
         - Отде да знам. Важното е, че стават за ядене.
         - Ама как? – учудих се. – На салата ли?
         - На салата, на манджа – за всичко стават. Пък и докато се ровя из тревата, я накоя гъбка ще намеря, я някой плод от диво животно.
         Щях да я питам какво точно има предвид с това “плод от диво животно”, ако в този момент моят приятел не се беше обадил, а после – както става винаги – си забравих мисълта.
         - Какво има в тая чанта, че тежи толкова? – поинтересува се той.
         - Брашно, чедо, брашно. Взимам го от село, че там ми излиза по-евтино. Вече нямам пари за хляб и сама си меся. Тя и маята е скъпа, та карам без нея...
         След тези нейни думи ние се умълчахме. Шуртящата мътилка по улиците сякаш също притихна. Листата на дърветата затаиха дъх. Атмосферата беше като на помен. “Господ – казах си – също се е умълчал”. Отдавна бях приел на доверие, че той всъщност е ням. Или глух. А може би и двете.
         Но тишината скоро беше нарушена от молитвите на богомолците. Наближавахме църквата, която се намира зад моя блок. Когато стигнахме до входа, аз намалих крачката и казах:
         - Ти, къде живееш?
         - В края на квартала.
         - Чак до там ли искаш да те изпратим!?
         - Бог да ви поживи, дечица, помогнете ми...
         Ние се двоумяхме.
         - Ще ви дам яйчица, пресни великденски яйчица! – каза тя, наведе се над чантата и започна трескаво да й разкопчава ципа.
         - Не, благодаря! – отрязах я аз. – Имаме си достатъчно вкъщи.
         Хванахме дръжките и отново понесохме брашното. Хорът в църквата полека заглъхна зад гърба ни. Много ли, малко ли вървяхме така – не знам, но помня, че няколко пъти правихме почивки, за да си сменим ръцете.
         - Тук живея – рече старицата, щом наближихме някаква кирпичена съборетина, сгушена между блоковете в края на града. Вратите и прозорците й бяха изпочупени. Мазилката безмилостно се ронеше под тежестта на годините. Ние оставихме чантата на прага и си тръгнахме без да кажем нищо.
         - Чакайте, чакайте да ви дам нещо в отплата! – развика се тя след нас.
         “Дано да й е останал някой лев!” – помислих си и спрях. Сигурно бихте ме разбрали като ви доверя, че нито ми се стоеше, нито ми се говореше повече с нея, исках да изчезна, и то колкото може по-бързо. Трябва обаче да призная, че в този момент повече ме занимаваше въпросът, има ли нещо в джоба й.
         - Айде бе, айде тръгвай! – каза моят приятел, без да се обръща. Старицата обаче силно ме дръпна за ръкава и пъхна нещо обло и топло в дланта ми.
         - Вземи това поне... Грехота е днес да се отказва.
         - Какво е това? Яйце!?
         - Нека ти донесе късмет.
         - Ама то е чисто бяло! – установих, още щом като го погледнах. –Искам да кажа, че не е боядисано!..
         Само че нямаше кой да ме чуе. Тя вече беше изчезнала. “Боята също струва пари” – отговорих си на ум вместо нея и тръгнах обратно. Настигнах приятеля си с няколко широки крачки и му предложих да ме придружи до вкъщи. Попитах го дали бърза.
         - За къде да бързам? У нас не ме чака кой знае какво.
         - И с мен е така.
         - Тая пари ли искаше да ти дава?
         - Не, даде ми едно небоядисано яйце. Не стига, че я изпратихме до тях, ами в крайна сметка ни се подигра!
         - Ти, си голям глупак! – ядоса се той. – Защо го взе?! Сигурно е развалено!
         - Каза, че е грехота да й отказвам точно днес, а пък нали съм си малко суеверен... – опитах да се оправдая. – Искаш ли да ти го покажа?
         - За какво ми е!? Виждал съм сурови яйца.
         - Да, ама точно такова още не си виждал. Току-виж станало червено в джоба ми, а после няма да ми повярваш. Нали си чувал за Мария Магдалена?
         Той реши, че му се подигравам и не ми проговори чак до вкъщи. Когато наближихме, молитвите на хората в храма отново се сляха с тягостните ни мисли.
         - Не е ли странно? – подхванах аз. – Вече две хиляди години правят все едно и също, а от Бог ни вест, ни кост. Трябва да има някакво трезво обяснение в тая работа.
         Той не отвърна нищо. Аз запалих цигара, предложих му да се облегнем на ръждясалия москвич пред входа и бързо смених темата:
         - Ей, хареса ми тая сервитьорка, дето ни се опъна за сметката!
         - Не видя ли, че беше с пич? – отвърна той. – Всяка готина мадама си има по някой.
         - Да бе, егати Великдена! Сега вместо да излезем с две гаджета, да пийнем по едно, а после да си запалим свещ в църквата като нормалните хора, трябва да се прибираме, щото няма мангизи...
         Тогава ми хрумна една спасителна идея:
         - Ела горе, качи се до вкъщи! Ще свия малко ракия от баща ми и ще си пуснем порно! В крайна сметка не всеки ден е Великден!
         Съгласи се с мен без много уговорки. Влязохме в тъмния вход и тръгнахме пеша към осмия етаж.
         - На вас ще ви поправят ли някога асансьора? – мрачно попита той.
         - Все някой ден и това ще стане. Нали знеш, случват се и чудеса на тоя свят.
         Като споменах “чудеса”, се сетих за яйцето. Реших да го разгледам, преди да го изхвърля в някой ъгъл. И понеже лампите на стълбището също не работеха, спрях под прозорците на една площадка между етажите. Светлината от фаровете на колите по улицата освети повърността на разпуканата черупка. Усетих, че изстивам, сякаш някой ме бе полял със студена вода. Устните ми бяха изтръпнали – все едно са ме цапнали през устата. Главата ми се пръскаше. Бях прекалено уморен и прекалено изплашен, за да се доверя само на собствените си очи.
         - Какво стана? – изсмя се моят приятел. – Почна ли вече да се зачервява?
         - Ела, ела! – извиках – Няма да повярваш какви яйца ще си вари оная за Великден!
         - Стига бе! – извика още по-силно той, след като надникна в шепата ми. – Това не е възможно!
         - Възможно е, възможно е. В тая държава вече всичко е възможно – тъжно констатирах аз.
         - Да, бе... Докъде ни докараха...
         - Ела, не се страхувай – казах му, чак когато се поуспокоих. – Пипни я де, няма де те ухапе.
         После изчистих внимателно парченцата черупка от дланта си и погалих с пръст миниатюрната коруба на току-що излюпената костенурка...

         И тъй, тук идва краят на тази страшна приказка за големи момчета. Излишно е да се питате дали това наистина се е случило. Понякога съвременната действителност е повече брутална, отколкото можем да понесем, но най-изчерпателният отговор на подобен въпрос се крие зад италианската сентенция se non e vero, e ben trovato: ако не е вярно, то добре е измислено. Което е и сърцето на всеки добър разказ.