Теодора Цанкова ИРОНИЯ
Втора награда на конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков.
Щеше, естествено, да бъде трудно. Едно беше да четеш приключенията на смели рицари и да се оприличаваш на тях, съвсем друго сам да трябва да се изкатериш до балкона на третия етаж на стара кооперация и то нощем. Момчето въздъхна и си каза полушеговито-полусериозно, както много пъти преди това, че животът му е тежък.
И все пак нещата можеха да се погледнат и от друга гледна точка. Никой, ама наистина никой от хората, които познаваше, нямаше и не би могъл да има проблем като неговия. Повечето хора дори не биха си и помислили да направят подобно нещо. Ако го направеше (а момчето беше твърдо решено да го направи), ами просто… би изпитало някаква особена радост - по-голяма, по-пълноценна от тази да чуе любимата си песен по радиото или да получи неочакван подарък - би било доволно от себе си поне за момент. А да бъдеш доволен от себе си все пак е нещо.
И така до полунощ оставаха по-малко от 4 часа. Момчето пресметна, че трябва да излезе от къщи след десет и половина, когато родителите му със сигурност щяха да са заспали. Замисълът му, така или иначе, с или без съгласието им, трябваше да се осъществи. И вярно на принципа, че е по-добре да не се пита, ако благоприятният отговор не е в кърпа вързан, в единайсет без двайсет момчето внимателно и възможно най-безшумно заключваше входната врата. Помисли си, че има късмет, че никой от съседите не го видя.
Навън подухваше вятър. Не беше нито топло, нито студено. В такава нощ на човек му се върви пеша. И момчето тръгна, въпреки че пътят му не беше кратък - поне 40 минути. Нощта беше обсипана със звезди, а небето създаваше физическото усещане за безкрайност. Вървейки из нощта, момчето си мислеше, че красотата на онова небе идва именно от безкрайността му; безкрайност, която не потискаше и не караше човек да се чувства нищожен, а го оставяше сам със себе си, със собствените му мисли.
Всички биха казали, че това е лудост. А не беше ли? Той и сам не знаеше. Онзи следобед я видя едва за трети път. Първите им две срещи бяха съвсем бегли – и двете като че ли бяха на някакви партита с много хора. Тогава тя дори не му беше направила особено впечатление.
В онзи следобед обаче имаше нещо различно, нещо особено. Шляеше се той из софийските улици, зяпаше насам-натам просто ей-така и си мислеше колко красиво и някак изящно слънцето се процеждаше през клоните на дърветата; как съвсем обикновени и всекидневни неща като това могат изцяло да променят настроението на човек; не на всеки, разбира се, само на този, който ги забелязва. И си обеща когато ги има, ТОЙ да ги забелязва; а когато ги няма… - да си ги измисля достатъчно убедително, за да си вярва сам. Трудна задача, но поне беше уверен, че си струва.
И изведнъж, изневиделица сякаш, изскочи едно момиче в жълта рокля, заобиколено от група младежи. Позна я, разбира се. Мислеше просто да я поздрави и да отмине. Тя обаче очевидно нямаше същите намерения. Не само го поздрави, а и се спря да приказва с него.
- Здравей! Не мислиш ли, че днешният следобед е прекрасен? От колко отдавна не съм те виждала!
- И аз теб. Здравей!
- Какво правиш през ваканцията? Защо така не ми се обаждаш?
- Че как да ти се обаждам, след като не си ми дала нито адрес, нито телефон…
Не й го каза, но и през ум не би му минало да й се обажда; просто не виждаше каквато и да било причина да го прави. А тя се държеше така, като че ли двамата бяха стари приятели. Отначало това го подразни - беше сигурен, че тя го прави, само за да впечатли младежите, с които беше. Но после той реши, че не трябва да бъде толкова мнителен; та тя можеше наистина да го чувства като стар приятел; в края на краищата не беше чак толкова странно.
Приятно му беше да наблюдава как бързо се менеше изразът на лицето й, да слуша забързания й говор. Тя приказваше за съвсем обикновени неща – за ваканцията, за морето, за общите приятели - без да вмъква в речта си модните напоследък думи от жаргона. Това придаваше гладкост на може би прекалено подсилвания й с живи жестове разказ. Тя самата като че ли беше по-жива. Момичето, което той познаваше отпреди и момичето, с което разговаряше сега, си приличаха както чернобялата репродукция и цветния оригинал на една и съща картина. От какво ли му се струваше така променена? Дали от жълтата рокля или от следобедното слънце, което блестеше в очите й и ги караше да изглеждат още по-зелени?
Разговорът се беше върнал към първоначалната си тема.
- А сега, щом ти предлагам, защо не ми дойдеш на гости?
- Страхувам се, че неканените гости са нежелани.
- Но аз те каня.
- Добре. Щом ме каниш, не мога да ти откажа. По кое време ти е удобно?
- Само не ми казвай, че не знаеш. Нима не си чел книги?! Та такива срещи се правят в полунощ; ти естествено ще трябва да се изкачиш по въжена стълба до прозореца ми и да почукаш три пъти - израженето й беше невероятно дяволито.
Като я гледаше, той нямаше как да не се усмихва.
- Какво?! Нима допускаш, че аз не съм чел книги и не знам как трябва да се държи един благородник. Та предложение като Вашето, мадам – перото на въображаемата му шапка обърса праха на земята, докато той се покланяше - никой кавалер не би могъл да откаже, просто би обидил дамата. Бихте ли благоволили да дадете адреса си на смирения си почитател?
- Разбира се, мосю - тя извади лист и химикалка от чантата си, бързо написа нещо на хартията и му я подаде с усмивка. - Ще Ви очаквам с нетърпение.
- Не бих си позволил да закъснея дори и с минута.
Двамата се разделиха със смях. Момчето погледа след отдалечаващата се групичка (за момент даже беше забравил, че тя не е сама) и се заслуша във все още чуващия й се смях. А колко уверено само вървеше тя! Като че ли целият свят беше неин. Момчето се усмихна на себе си - и той познаваше това чувство.
Изпитваше го и сега, когато вървеше из нощта. Но изведнъж мислите му го сепнаха и забавиха крачката му. Човек трябва да има смелостта да застане лице в лице с реалността, както често повтаряше майка му. А реалността беше, че тя, без съмнение, се беше шегувала. А и кой почтен човек нахълтва (тази дума му дойде наум) в хорските домове по този, меко казано, необичаен начин и в този, отново меко казано, неудобен час? И все пак… той беше тръгнал, беше вървял толкова време и изминал толкова път… просто не можеше да се върне, не вървеше да се върне. А и – най-важното - ако се върнеше, със сигурност щеше да съжалява; а така не се знаеше какво може да се случи. Ами ако тя го чакаше, а той не дойде? Момчето несъзнателно тръсна глава, за да отхвърли тази мисъл, погледна часовника си - до полунощ оставаха 40 минути - и забърза.
Лесно й беше на нея да говори за въжени стълби. Друго беше да се изправиш пред триетажната кооперация, да гледаш гладките й стени и да се чудиш как да стигнеш жив и здрав до третия етаж, без да те забележи никой и без да счупиш нищо. Тя, разбира се, едва ли беше мислила за това. За сетен път момчето си каза, че момичетата никога няма да разберат мъжките проблеми.
Много близо до сградата се извисяваше стар кестен. Очевидно друг начин нямаше - той трябваше да се изкатери по него, да стигне до втория етаж, да използва решетката на остъкления балкон и така да стъпи на чучура на балкона на третия етаж, и после да се прехвърли на самия балкон. Какво ли значеше тъмният прозорец на третия етаж? Дали че той не е очакван или че родителите й не трябваше да разберат, че той е очакван?
Всъщност имаше късмет: ако дървото не беше толкова близо до кооперацията, би било ако не невъзможно, то поне много по-трудно да се стигне до решетката на втория етаж. А и кестените, беше чувал, носеха щастие.
Окуражавайки се с тези мисли, момчето се катереше. Никога не беше предполагал, че уменията му, придобити през детските години, да усеща кога един клон е здрав и кога не е, биха му послужили отново. Достигна до височината на втория етаж с цената само на няколко одрасквания. Решетката на балкона беше много удобна и отлично изпълняваше ролята на въжена стълба, въпреки реалната опаност момчето да си заклещи крака между железата. Лошото беше, че той нямаше къде другаде да се държи освен за чучура на горния етаж, който не беше много стабилна опора. В такива моменти момчето си даваше сметка за пагубното въздействие на въображението. Много лесно беше да си кажеш да не гледаш надолу и да не си представяш как политаш; но, Боже Господи, беше невъзможно да не го правиш. Още по-невъзможно беше да повярваш, че шумът, който така прилича на счупване на чучур под тежестта на краката ти, е предизвикан всъщност от вятъра.
Затова усещането за твърда и непоклатима земя, което даваше най-сетне достигнатият балкон на третия етаж, действаше успокоително. Момчето погледна часовника си - беше точно полунощ. Той почука три пъти на балконската врата и зачака. Но отговор не последва. За момент го обзе гняв - заради нея той беше прекосил пеша половин София, беше се катерил по някакъв стар, навярно изсъхнал кестен, едва не си беше заклещил крака на чужда балконска решетка и едва не беше паднал от третия етаж - а тя дори не беше останала будна.
Момчето бутна за щастие отключената балконска врата и влезе.
Лунната светлина проникваше в стаята и предизвикваше странни, загадъчни сенки. Предметите хем ясно се очертаваха в тъмното, хем бяха придобили чудновати форми и човек ги възприемаше по различен начин.
Точно срещу прозореца на едно легло лежеше заспала девойка с разпилени коси. Беше легнала на една страна; едната й ръка, сгъната в лакътя, се подаваше над завивката. На призрачната светлина лицето й беше като изваяно, със съвсем изчистени форми. Мекотата на чертите й внасяше спокойствие в цялата стая, караше всичко наоколо - от книгите и тетрадките на бюрото до току-що влезлото момче - да чувстват присъствието й и да изглеждат точно на мястото си.
Неподвижността на предметите засилваше усещането за своеобразна хармония между тях и ги караше да изглеждат така, сякаш винаги са съществували, винаги са били там и винаги ще бъдат. Момчето имаше чувството, че извън спокойствието и вечността, които излъчваше тази стая, не съществува нищо. Сянката, останала от гнева му, се беше изгубила измежду многото други нощни сенки.
Той седна на пода, облегнат на парното, напълно сигурен, че е невъзможно вратата да се отвори и който и да било да наруши магията на онзи малък свят. Наслаждаваше се на царстващата тишина. Никога, както в онзи момент, не беше чувствал излишността на думите. Спомни си текста на една песен на Depeche Mode: "Всичко, което някога съм искал; всичко, от което някога съм се нуждаел, е тук, в моите ръце. Думите са толкова ненужни, те могат единствено да навредят."
Той сам не знаеше колко време беше седял така. Знаеше само, че е прекрасно да видиш някой да се усмихва насън; и че да бъдеш доволен от себе си значи да уловиш за миг щастието в ръка. Цялото му същество се беше изпълнило с блаженство от чувството, че е там; от мисълта, че сам бе поискал и сам бе успял да стигне дотам. И тази мисъл нямаше нищо общо със суетата.* * *
На лунната светлина лесно можеше да види циферблата. Часът беше два и петнайсет през нощта, имаше още доста време до разсъмване. А, ето какво я беше разбудило - монотонното похлопване на балконската врата. Тя стана, за да я затвори. Беше сигурна, че преди да си легне, я беше затворила добре; не я беше заключила, но несъмнено я беше затворила. Може би вятърът е духал силно и я е отворил.
Момичето излезе на балкона. Нощта беше спокойна, красива и светла. Клоните на дърветата се полюшваха от вятъра. На другия край на улицата под уличните лампи се мярна някакъв силует. Нещо в него й се стори познато. Откъде ли? Походката му беше на човек, уверен, че светът е негов. Силуетът зави зад ъгъла и изчезна.