„И още нещо: не мога да направя разлика между
любовта си към хората и любовта към кучетата. Але-хоп.“
Кърт Вонегът

         Събудиха го Очите, вперени в него с отчаяната молба на безпомощна жертва...
         Скочи от леглото като обезумял и се огледа наоколо. За момент не разбра къде се намира, но познатите очертания на хаотичната му стая го върнаха в реалността. Очите изчезнаха.
         Погледна ръцете си - бяха изцапани с нещо мокро и лепкаво - кръв. Сърцето му спря да бие, когато видя отражението си в огледалото на банята. Приличаше на сериен убиец, който току-що е приключил с поредната си жертва. Лицето му - бледо и лъскаво от пот, тениската - измачкана и изпоцапана с кръв, ръцете му - изподрани и окървавени до лактите.
         Не помнеше почти нищо от предишната вечер, освен, че се напи мъртвешки, а после се качи в колата. Бяха се събрали с колеги след работа да изпият по бира, но прекалиха, както обикновено, и той беше изпаднал в едно от обичайните си алкохолни умопомрачения...
         Но тази кръв, откъде се беше взела, по дяволите? Дали пък не беше катастрофирал или може би беше паднал и си беше ударил главата и затова не помнеше нищо? Зарови пръсти в косата си, но не напипа цицина, нито пък усети някаква болка. Странно...
         Излезе навън с надеждата свежият утринен въздух да му върне паметта, но пиянското главоболие само го връхлетя още по-силно и той повърна, облегнат на един стълб. Огледа паркинга и веднага откри прашния силует на колата си - очукан стар Опел Астра. Приближи се да я разгледа отблизо и засъхналите червеникаво-кафяви петна по решетката на предния капак моментално приковаха погледа му. Застина като ударен от гръм, притихналата, още сънена улица се завъртя пред очите му... Капчици студена пот залазиха по слепоочията му, подобно на кървави следи.
         С треперещи ръце посегна към колата - беше я оставил отключена в пиянската си безпаметност. Седна на шофьорската седалка и заопипва трескаво волана - по пръстите му останаха лепкави червеникави следи.
         Внезапно осъзна Истината с кристална яснота и го обзе странно спокойствие - беше катастрофирал, беше ударил човек. Горещи сълзи замъглиха погледа му - беше убил човек и дори не си спомняше.
         Всичко това му се стори някак познато, цялата ситуация, случката - все едно четеше книга или гледаше филм, нещо потискащо-европейско, мрачно и засукано. Беше убил човек и се наблюдаваше отстрани как приема истината, как страда, как се дави в потта си като свещеник от прекалено въздържание, като герой на Камю - блед, треперещ и едновременно с това безумно спокоен.
         Върна се в апартамента и запали цигара. Беше 8 ч. сутринта на 12 април, събота и щеше да бъде ден като всеки друг, но той беше убил човек, чиято кръв го покриваше от глава до пети и това някак си променяше нещата.
         Очите се завърнаха и се впериха в него настойчиво. „Кестеняви очи“, кой знае защо си помисли той.
         „Ами да, това са очите на човека, когото съм убил. Единственото, което си спомням е, че този поглед ме събуди, той ме изкара от унеса. Но защо кестеняви, а не кафяви? Може би човекът е имал кестенява коса и кафяви очи и аз съм смесил нещата в пиянския си ум? Дали е бил мъж или пък жена с дълги кестеняви коси? О, Господи, не, дано не е била жена, не бих понесъл да убия жена. Ами ако е била бременна, ами ако е... било дете, невинно ангелче с кръгли кафяви очички и кестеняви къдрици?“
         Олюлявайки се, той се дотътри до банята и повърна.
         „Ще отида в полицията и ще се предам. Това е единственият начин, но какво да им кажа? Аз дори не помня как е станало всичко, дори не знам къде точно съм ударил човека. Колата е почти непокътната, само предната броня е леко огъната, но кръвта е навсякъде. Аз трябва... Ще се предам.“
         Обади се на полицията от мобилния си, но щом чу сигнала свободно, затвори. После набра Жоро, един от колегите, с които пиянстваха вечерта. Телефонът му беше изключен - нормално за 9.30 ч. в събота сутрин след дълга и напоителна нощ.
         Реши да се приведе в приличен вид за пред полицията. Едва, когато влезе в банята се сети, че така ще заличи част от уликите, но беше късно - водата вече отмиваше лепкавите кървави петна от ръцете му. Стоеше под душа и мислите му се прескачаха - „убих човек“, „кестеняви очи“, „дано не е дете“...
         Тогава звънна телефонът и той се затича да вдигне, оставяйки мокри следи навсякъде, подобно на издайнически кървави дири.
         Беше Жоро, приятелчето му от пиянското парти:
         - Айде, бе, човек, още ли спиш?
         - Ами аз, всъщност бях под душа. Снощи направо... - промърмори той, потрепервайки, защото споменът за Очите впезапно отново го прониза.
         - Снощи удари едно куче на „Цариградско“ и се разрева като бебе, не помниш ли? - Жоро така се разсмя, че чак се закашля.
         - Човече, яко се беше натряскал, казвам ти, настояваше да го погребем. Заровихме го в Борисовата градина, само и само да престанеш да цивриш.
         - Нищо не помня - каза той едва чуто и усети как сълзите му напират.
         - Мисля, че ти излезе прякор до живот. Вече всички ще ти викат Стоян Кучето - и Жоро пак се разхили.
         - Как изглеждаше то, кучето имам предвид?
         - Ама ти верно нищо не помниш? Обикновен помияр си беше, един такъв кафеникъв, мършавичък. Погребахме го с всички почести, така че не го мисли.
         - Аз ще затварям, Жоро, много ми се спи, утре ще говорим.
         Стоян остави слушалката и запали цигара, така както си беше още гол и капещ вода навсякъде. Беше убил куче, куче с кестенява козина и кафяви очи.
         „Дали е било мъжко или женско?“, запита се той. „Ами ако е била женска? Господи, дано само не е била някоя бременна женска... Ами ако това куче не е било бездомно, ако е било нечие куче, на някое момиченце с кестеняви къдрици и кръгли тъмни очички...“
         Внезапно Истината го връхлетя с нова и непозната сила - беше убил куче.
         „Ами ако това куче някога е било човек?“
         Стоян реши да се предаде.