Не искам никакъв език, не искам думи;
каква свещена разлика между човек и влюбен...
„Любов към природата“, Ани Илков

           Рецензията на Влади Владев "Матрицата: Презареждане" - потенции за изящност на човешкото тяло" заявява желание за херменевтическа пълнота, за последователност, убедителност и изящност. Отвъд тях или посредством възможностите им тази рецензия намира своята реализация. Тя е положена в собственото си херменевтично усилие. Но доколко "промислено", доколко "заслепено", това ще се опитаме да кажем.
          Като епиграф към текста и като теоретичен проблем за интерпретация е привлечен откъс от филма - думите на Антихриста, Архитекта и Първостроителя за излишеството на вярата, срещу самото вярване в неговата убедителност и убеденост чрез личността на Нео, чрез фигурата и езика му:
          Архитекта: Надеждата е най-типичната човешка заблуда. Тя е вашата най-голяма сила и вашата най-голяма слабост.
           Нео: На твое място бих таил надежда повече да не се срещнеш с мен.
          Пространството на общуване между двамата в сценария на филма е командният пункт на Матрицата, а в контекста на Светото писание - житниците на Галилея, където Христос проповядва сред хората, изобличавайки неверието на фарисеите: Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата. (Мат. 12:34).
          Забелязаната междутекстовост не е вън от разбирането нито на филма, нито на обсъжданата интерпретация. Виртуалното пространство е имагинерно, както и пространството на евангелското свидетелство, а животът и на двете места е изправен пред проблема за своето автентизиране - за придобиването от него на облик на "истинност", на "наличност".
          За въобразеното пространство се казва, че е наличен текстът, на страната на виртуалното се привлича Матрицата. Само че нито текстът представлява наличност, нито Матрицата може да има друга реализация освен виртуална. Вместо техните механизирани/механични тела-носители застава възможността те да се случват като създаване и пресъздаване, като написване и прочитане, като кодиране и извикване в откритата възможност на всеки акт на обръщане към техния механизъм. На нивото на текста, тъй както на нивото на Матрицата, се запазват метонимиите на човешкото присъствие, а именно героите фигури, които ще търсят пътя на своята идентичност, предписвайки/преоткривайки някаква истина за героите реципиенти.
          Като герой на филма откриваме Нео при срещата му с Архитекта. Обсъжданата интерпретация с охота приема да следва неговите избори, следвайки логиката на филмовото разказване, маргинализирайки гледната точка на Архитекта, без при това да отдава предимство на средата на случването - на виртуално реализиращата се човешка сетивност/съзнатост в Матрицата. Къде обаче гледната точка на интерпретатора чрез гледната точка на (героя на) филма забравя за самото основание на своето присъствие, за виртуално наличното, и за сметка на какво става това забравяне.
          Като такива свръхнатоварени моменти се явяват откъсите за/на самата Матрица. Пространството на изтичащите числа - рамка на първия филм - е пространство на човешката сетивност, което съществува като визия, осезание, слух. Това са принадлежности на телесно-сетивното, които обаче биват приети за вторично оценностени, защото в моментите на deja vu героите знаят, че чрез преповторение се откриват грешките на системата, което значи самата система. Наличността на "сгрешаване" въвежда пространството на невъзможността да се "сгреши", което е не другаде, а у онези, които "забелязват" "грешката". По същността си това е реторически способ, разгърнат фигуративно: ако знаем, че "а" е грешка, то "не-а" в определено пространство е истина. Така със (съ)знание за себе си се сдобиват героите, които са "забелязали", че присъстват в Матрицата, всички, които "знаят" за нея (в ограниченото пространство на филмовия сюжет).
          Откъсът за Матрицата в обсъжданата интерпретация, както и пространството на Матрицата във втория филм уравновесяващо се покрива със съответните области от Другия свят, онзи, който бележи ценностна пълнота - светът на Зион. Нея (ценностната пълнота) интерпретацията схваща като живот в телесното, като изживяност докрай, като преживяване:
          Сякаш целия град или целият човешки свят се превръща в огромен дансинг на R&B клуб...  А централен обект в хип-хопа е горещото и чувствено човешко тяло.
          Преживяването обаче трудно излиза от параметрите на телесната илюзорност, защото телесният опит остава непредаваем, а в най-добрия случай само съпреживян. Така в текста на интерпретацията стигаме до митологемата за свещения съюз на телата.
          В свещения съюз на телата, мислен като съпреживяване, според теологичната доктрина се ражда Другото, което прави човека "цял", доколкото регресивно/ретроспективно придава липсващата на човешкото съществуване пълнота. При теб и в теб, разбирано като при Другия и в Другия, мога/можем да търся/търсим собствена автентичност, казва недвусмислено Влади Владев, разбирайки тази възможност като възможност за автентизиране. Само че финалът на статията твърди, че "при Другия" означава, но и не означава всъщност "при себе си", защото Исус постига Единосъщие, Нео постига Тринити: Нео може да бъде истински човек, венец на творението, само в любовта или в Бога, Който е любов, в Троицата - Тринити.
          Онова, от което интерпретацията желае да се "измъкне", като собствените й "потенции" откриват такава възможност, е пребиваването в същото, пребиваването в себе си.
          Същото обаче се оказва също и другото, защото съществува в двойствения режим на собствена чуждост и чужда присъщност, които превръщат както във възможно, така и в невъзможно автентизирането на човешката "същност", дори като действие, дори като акт. Онова, което в най-смелия случай може да се твърди, е, че Нео иска/търси/намира себе си в Другия/другото, Нео иска/търси/намира любовта си чрез Нея.
          Същата амбивалентност на присъствието открива не само метафоричната  инвестиция в "потенциите" на човешкото действие, но и фигуративната инвестиция в "потенциите" на човешкото слово, което е също вид дейност, вид акт. Само в интерпретиращото домогване чуждото става и собствено, Нео "постига" Тринити, Влади "постига" (посланието на) "Матрицата".
          Само че за дискурса на Влади важи следната аксиома: Всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговаря в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден.  Това са думите на Христос пред фарисеите за истинното и фолшиво слово, които (про)повядват увереността, че което и да е слово може чрез себе си да изкаже света.
          Само че цитатът твърди, че само в изказване нещото става "налично", само чрез акт е възможно "присъствие". А за героите на Матрицата вече приехме, че могат да действат единствено в нея, чрез нея, при нея - в пространството на Матрицата. Чуждото собствено на The One става видимо в своята амбивалентност именно в света на Матрицата, единствено където нещото може да бъде гледано, да бъде видяно. Само където владеят осезанието, обонянието и вкуса, а там - настроението прави харесването нехаресване и успехът може да стане провал.
          Светът (на Матрицата) не може ценностно да отсъжда, доколкото ценностната оценка е в парадигмата на човешкото. Матрицата не може да мисли през представата за човешко достойнство. Затова финалният аргумент за човешко присъствие от статията на Влади - изборът, който приемат човешките същества - Архитекта и Нео, си остава най-малко двойствен, бидейки във всяка от добре очертаните в интерпретацията позиции наравно приемлив и защитим.
          Нео трябва да избере между спасението на Зион или по-точно да съдейства на машините, като възстанови човешкия род от избрани от него 23 индивида - 7 мъжки и 16 женски и вратата, която ще го отведе при неговата възлюбена Тринити, като предварително е осведомен, че тя няма да може да избегне смъртоносния куршум.
       При това чрез избирането в лошата възможност на общностно положеното прераждане/възкресение историята няма да свърши, точно обратното, тя ще има основание отново да продължи. Само в мигновеното решение на Нео да възкреси Тринити времето разказ може да спре - само че и тогава не докрай. Защото обичането на Тринити е възможно единствено като пожелаване, както изрично подчертава пророчеството (тя няма да може да избегне смъртоносния куршум). А "пожелаването" в друг частен речник се нарича още "изграждане на констелация", "машина", "предел", "прелом", "празнина"...

          Ако се върнем към мотото на този текст, то настояваше върху излишеството на езика - Не искам никакъв език, не искам думи... Само че твърдението на Влади Владев за Бог е възможно единствено в думите, в междината, в "илюзорния свят" на текста или на филма, тоест в Матрицата. В тези "пространства" Бог е явим като липса.
          В същия контекст стихотворението на Ани Илков завършва с ирония: