Това е последната тетрадка. 42-а поред. След всичко, което описах, плод на моите опити през годините, на моята самота и лишения, искам да обясня как започна всичко. Защото краят е лесно предвидим.
         Бях доста хилаво дете. Баща ми не се гордееше с мен - не можеше да се хвали пред приятели, че ритам добре топка, че съм се научил да карам колело на две гуми, че правя онези момчешки лудории, които извикват милия и така необходим спомен, че и той е бил такъв като малък. Бях мълчалив и апатичен. За да има с какво все пак да се хвали, майка ми ме научи да чета на 5 години. Тогава се затворих още повече. Открих светове с неподозирани възможности, можех да бъда всякакъв, без да правя нищо. Нещо повече, можех да връщам една и съща ситуация хиляди пъти и да постъпвам различно. Обикновено четях по няколко книги и във всяка играех определена роля. Вечер събирах героите си в една приказка и им измислях приключения. По цели дни стоях в стаята си, четях или просто лежах и мислих.
         Това още повече отчая родителите ми. През лятото, бях на 7, ме пратиха на село. Да стана по-нормално дете. А и те да се разведат на спокойствие. Мен никой не ме искаше. Останах там до осми клас. Баба ми беше вечно заета по двора, грижеше се само да има какво да ям. Дядо ми ходеше при комшията да играе карти или в кръчмата. Когато се връщаше и случайно се натъкнеше на мен, ме потупваше по главата и казваше: "Ех, много четеш момче, няма да излезе човек от теб."
         Още на втория ден открих библиотеката на селото. Беше в културния дом на площада, на втория етаж. Имаше два отдела - за деца и юноши, и за възрастни. Успях да убедя библиотекарката (когато е нужно, съм доста красноречив) да ми дава книги, въпреки че бях малък. Сменях ги всяка седмица. Вкъщи бях чел сборниците с приказки - български, японски, френски, 1001 нощ, Малкия принц, Романи за деца, Алиса... Имах си един любим пасаж: "... Тази трябва да е гората, където нещата нямат имена. Чудно ми е какво ще стане с моето име, когато вляза в нея. Никак не ми се ще да го загубя, защото тогава ще ми дадат някое друго, а то сигурно ще е грозно. Но смешното ще бъде, когато се опитам да намеря този, който ми е взел старото име. Също като в обявленията, знаеш, когато някой си загуби кучето - отговаря на името Цезар и има каишка на врата. Представи си само, да викаш на всяко нещо, което срещнеш "Алиса", докато някой ти отговори. Само че, ако е умен, няма да отговори." Когато го прочетох за първи път, цяла седмица се питах: ти папагал ли си?, слон, който минава през прозорец?, попивателна? и т. н. Обикновено отговарях не или не мога да ти кажа сега, на това място. Но ако отговорех с да, го пазех в дълбока тайна.
         Тук открих приключенските романи: Тримата мускетари, Граф Монте Кристо, Винету, Пленниците на Барсовата клисура... Животът ми стана много наситен и богат - можех да обиколя света за 80 дена - пред това игрите на децата на стражари и апаши, пирати и индианци ми се виждаха смешни. Но още в началото ме изкушаваше отдела за възрастни,където библиотекарката не ми позволяваше да влизам. Всеки път виждах една книга с дебели, черни корици, на която бяха изписани две думи, които не разбирах. Преписах си ги в една тетрадка и вкъщи дълго ги гледах - QUO VADIS. Сред безсилните ми опити да ги проумея си спомних Хъмпти-Дъмпти: "...когато аз употребявам някоя дума, тя означава точно това, което аз решавам да означава." Но тук не ставаше въпрос само за значението на думите. Това беше цяла книга, тези две думи назоваваха цял свят, които оставаше непроницаем за мен, освен ако не го измъкна някак от заглавието. Точно в тези дни, когато се питах какво ли е написано под тези две думи,а също и все още плахия въпрос какво ли бих написал аз, точно тогава нещо в мен се обърна и повлече целия ми живот. Изведнъж разбрах, че не искам да чета тази книга. Нито която и да е друга. Исках само заглавията им. А аз да измислям (не задължително да пиша) текста. Оттогава чета само справочници, енциклопедии, философия и много история. Дори учителката ми по литература се чудеше как мога да правя добри съчинения, а на анализите винаги говоря странни неща, все едно не знам за какво става въпрос, или слагам други имена на героите.Завърших математика и учих много езици.
         В библиотеката на селото засичах често един мъж. Явно беше странник и самотник. Ходеше винаги в костюм и мърдаше устни сякаш си говореше нещо, понякога дори спираше и ръкомахаше. Един ден се престраших и го попитах за книгата. Каза ми, че бил много хубав роман, думите били на латински и означавали - накъде отиваш. Искал ли съм да го прочета. Да, излъгах аз, но не ми дават да взимам книги оттук. Ела с мен, каза той и ме поведе към една от крайните къщи. Влязохме в стая, пълна с книги, нахвърляни навсякъде - по саморъчно направените етажерки, леглото, масата, пода. Седях като замаян и не знаех на какво да спра погледа си, в библиотеката книгите изглеждат някак стерилни,а тук ме провокираха от всички страни. Дядото, Димитър се казваше и стана единствения ми приятел в селото, ми подаде книгата, потупа ме по рамото и каза: идвай тук винаги, когато пожелаеш. При него изчетох Платон, Паскал, Дж. У. Дън, някои митологии, статии за теории на игрите и други интересни неща, докато преписах всички заглавия.
         В началото събирах всякакви заглавия. (Първите 5 тетрадки и 6-та до 38 стр. са изпълнени с тях.) Но после реших, че това е непосилна и безсмислена задача, защото те са неизброими, постоянно се увеличават, а и далеч не всички са интересни. Тогава създадох първата си класификация. Тя съдържаше:
         заглавия, вписани в каталог;
         симетрични заглавия и заглавия-спирали;
         заглавия, които пораждат насилие;
         заглавия, които пропускат важното;
         заглавия, които се повтарят на 33 години;
         заглавия, които се крият под други заглавия;
         заглавия, които се виждат само ако си самотен късно вечер;
         кръгли заглавия;
         заглавия, които се произнасят като заклинания;
         заглавия, които стават заглавия на филми;
         заглавия, които се отдалечават;
         заглавия на сборници разкази;
         Оттогава съм правил много класификации (те се съдържат от 39 стр. на 6 тетрадка до 29 тетрадка, 62 стр.), но е ясно, че нито една от тях не може да бъде окончателна.
         Направих и три вариации на заглавието "Елена - жената, която не съществува", според това как се отнася към сюжета (до 33 тетрадка) - първи вариант, ако е част от текста, с чисто информативен характер; втори, ако носи смисъл противоположен и провокативен спрямо идеята; и трети, като ключ към историята.
         Създадох и една компютърна игра по "Уомпитър, фома, гранфалун".(38-41 тетрадка).В нея играчът измисля сюжета уомпитър, избирайки от различни вариации, като се пази гранфалун да не го погълне (има само 3 начина да успее), фома са предупреждения, бонуси и кодирани напътствия.
         Двата романа, които написах (34-38 тетрадка) "Напразни усилия на любовта" и "Един старец, които чете любовни романи", са посветени на единствената жена в живота ми. Аз я измислих едно по едно - усмивката, гърдите, мислите, глезените, жестовете, червената рокля. Когато тя ме заговори с думи, които знаех предварително, не се уплаших подобно на мнозина. Изживях напълно радостта от предвидимото. Също така знаех, че ако един ден тя спре да ме сънува, всичко ще свърши. Но за да е силна и дълга любовта, трябва да е трагична.
         Другите хора в живота ми са момчетата, на които давам уроци по математика. Последното от тях успя да разчупи хладните отношения, които налагах. Харесва ми.
         Има и един млад мъж. Запознахме в библиотеката. Пише разкази (отгатнах две от заглавията му). Той много се интересува от това, което правя. Идва тук понякога. Носи бутилка вино и си говорим. Присъствието му само ми напомня колко съм остарял и уморен. Това, което започна като игра, стана по-силно от мен. Цялото усилие да пресъздавам чужди светове изсмука живота ми и ме лиши от собствен сюжет. Само смъртта може да ме спаси.

         Тялото в четириетажната кооперация на ул. "Цар Асен" беше открито от възрастната жена, която живее в съседния апартамент. Възбудата от случая бързо премина поради незначителността на мъртвеца. Нямаше никаква клюка около него. Почти не излизал, не се познавал с никой. Понякога идвал един млад мъж, но съседите не можаха да кажат нищо по-определено от това, че бил висок, със сивкави очи и с черни дрехи. А и нищо не подсказваше, че човекът от 32 апартамент е бил богат или с нещо интересен. Бутилката вино и чашата със следи от отрова правеха сцената съвсем банална.
         Никой не можеше да знае, че един ден преди това, момчето, което взимаше уроци по математика, е било в къщата. То успяло да преодолее шока от вида на безжизненото тяло и взело книгата "Алиса в страната на чудесата и в огледалния свят", която учителят му бил обещал, ако завърши годината с отличен. В нея намерило, вероятно забравена, някаква тетрадка. След като прочело първите редове, момчето се огледало за други тетрадки, но не намерило. Само то успяло да свърже със случая излизането на една книга, написана като компютърна игра и нашумелия две години по-късно филм "Смърт с различни имена" - помните сюжета - как в едно издателство започват да пристигат глави от книга, по които се извършват убийства. За да се спре това, трябва да се предвиди следващия ход и единствен ориентир за това са заглавията. Но момчето не е можело нищо да направи.
         А и тогава, макар и на 13 години, някак знаех, че това, което е символично мъртво, няма право на съществуване. И че мога да направя нещо много повече за него - да го даря с истински живот. Така че тази книга - "Уроци по математика" - е за моят учител.