Помня всичките си зачевания. - Надя белеше картофите, забивайки ножа дълбоко, без да се интересува, че точно под кората има най-много витамини, а когато беше нужно, дълбаеше с видимо удоволствие. - Сладките картофи си личат по лепкавия сок, който оставят и по мириса на напоена с дъжд, тор и борови иглички земя. Беше обещала да сготви “най-вкусната манджа” и едновременно говореше, приготвяше продуктите и гълчеше по двете си деца, които търчаха наоколо, викаха и пипаха всичко. Дойде в къщата сутринта. Беше бременна за трети път. Всичките й деца бяха от различни мъже, но тя държеше да живее сама. Бащите не само че плащаха добри издръжки, но и продължаваха да поддържат с нея прекрасни /понякога и интимни/ отношения. Никой не знаеше как го постига. Магия - смееше се тя, а после сериозно добавяше - Когато
нещо се получава,
е най-трудно да се обясни. Просто трябва да живееш така, както мислиш - едно към едно, да не се страх
уваш и да си максимално откровена със себе си и с другите. Трябва да си готова всеки миг да загубиш всичко - или ме приемате такава, каквато съм, или - не, ваша воля. Останалото са женски трикове и тайни. - и пак започваше да се смее. В момента правеше ремонт на жилището и помоли Галя да я приюти за няколко месеца. Няма да издържа целия хаос, мръсотия, мирис на бои и лакове, за майсторите да не говорим. Галя я прие с удоволствие, но не й каза, че при нея са и Биляна, и Дарина. Господи, като в добрите стари времена!, възкликна Надя, разцелува всички, захвърли багажа /и децата/ и се зае да приготвя специална вечеря. На женските партита, които си правеха като ученички, винаги тя отговаряше за менюто. Сега всички седяха на кръглата маса, сякаш участваха в някакво тайнство. - Не искам да кажа, че го правя нарочно, по замисъл или че има някаква специална техника, съзнанието в този момент
не е пълно, не е насочено към такава цел, сексът си е нормален - добър или не, според случая. Просто усещаш, че в един момент си насъбрала в себе си нещо прекомерно - повече болка, повече любов или повече знание отколкото можеш да понесеш и че ще е грехота всичко това да се излее ей така, да се погуби, защото то има нужда от продължение, от развитие, блика при всяко докосване, движение, накрая се всмуква навътре, обогатено от този, когото си избрала, и в това някоя душа вижда „материала“, от който да изгради бъдещия си човешки път. Ако дръпнете още веднъж шишарките на стенния часовник, ще ви скъсам ушите. Разбира се, цялата тази мистерия няма нищо общо с повръщането първите три месеца, с това, че ти се развалят зъбите и ти пада косата, с разкъсванията при раждането, с двете години неспане и рев по всяко време, и „не пипай това“, и „не ходи там“, и с това, че децата ти стават не каквото си очаквал, и си безсилна пред този факт, неспособна да им спестиш болките, грешките. Защото раждането
на едно дете си е
просто голям риск.
Изведнъж
Биляна стана и изтича по стълбите надолу. Къщата беше едноетажна, с правилна четириъгълна форма, не впечатляваща, но стабилна, излъчваща някакво спокойствие. Когато Галя остана сама, продаде всичките имоти на родителите си, събра парите и реши да купи къща, в главата й всеки ден се раждаха различни предпочитания и представи. Но тази къща я привлече веднага, не приличаше на нищо, което бе искала, но покоряваше с простата си съвършена форма - 120 квадрата, с приземен етаж, пред нея 3 м градинка, а и цената беше приемлива. Галя я купи, на долния етаж направи голяма стая с гардероби и скринове, в която побираше всичкия си багаж, спортна зала с огледала, степенка и фитнес уреди, механа и баня, а на горния разположи в единия ъгъл кухненския бокс, с останалото пространство играеше и пренареждаше според настроението - неизменни оставаха само камината, „вдигнатия“ във форма на купол таван с различни светлини,
които можеха да се насочват, и стената, отр
упана с рафтове книги, подредени си
стематично. Имаше един приятел психолог, който й казваше, че статиите, които пише, имат същото излъчване.
Биляна дойде да живее при нея първа. Беше починало детето й няколко дена след раждането - един от онези случаи без причина, които лекарите не можеха да обяснят, сякаш душата му веднага е преценила, че този свят не става за живот, че по-добре да си отиде преди някоя надежда да я впримчи с изкусителни, но неизпълними обещания. Каза, че не иска да слуша нито съболезнования и съжаления, нито съветите на близките. Искам само някой да се държи с мен нормално. -
и Галя чудесно изпълняваше тази роля - без да се натрапва и разпитва, винаги беше на разположение. Мъжът, от когото забременяла, бил женен. Тя се разделила с него без изобщо да му казва за детето. Той нямаше да повярва, защото винаги ползвахме презервативи, но явно е станал някой гаф, иначе трябваше да реша, че съм заченала непорочно. Но не това беше причината, нито съм мислила как ще реагира. Може би беше нечестно от моя страна, но това дете ми даде сила да скъсам с него. Ние не бяхме просто лю
бовници, макар че не става дума за
“голяма любов”. Всеки от нас искаше да е с другия, за да се освободи от него, сякаш изпотените ни тела трябваше да разкъсат някаква невидима, изплъзваща се от контрола ни връзка. Често дори не си говорехме, а се нахвърляхме един на друг с настървение, почти с омраза. Това между нас бе по-скоро война, противоборство, изтощаващ експеримент. Страст, родена от различие - от различните начини, по които обладавахме света - и невъзможна точно заради несъответствието, неравенството в езиците. Неговият - ясен, конкретен, силен в своята праволинейност и простота, къс, но дебел, запълващ плътно най-видимия слой, знаейки, че навътре въображението ще работи вместо него; с усет към точния момент, в който да свърши и да разпръсне многосмислието. А моят - изкушаващ, обещаващ, но неопределен, с изненадващи скокове, преобръщане, но не знаещ кога да спре, нито какво иска.
Не знам дали е възможно нещата да се допълват едно с друго - така му казах, когато си тръгнах с детето му в мен - да търсят хармония, покой, нова форма, в коя
то да преливат и да се успокояват, която да съчетава несъвместимото. Между нас не се получи, може би трябваше да опитаме по друг начин, може би ще имаме нов шанс.
Дарина завари Биляна на
едно дървено трикрако столче пред ниска масичка, от очите й беззвучно се стичаха сълзи. Беше разпиляла всичките си дрехи, чаршафи, кърпи и ги сгъваше, като педантично покриваше ръбовете. Винаги съм мислела, че някъде оттук започват проблемите ми, от някоя глупост, пропуск, който съм направила като малка. Защото никога не се научих да сгъвам дрехите си както трябва, да ги пазя и нареждам грижливо и красиво - сигурно затова не си пасват думите ми, не са ясни, точни, затова се разминавам с хората, така, между захвърляните, намотани дрехи се появяват пролуките, през които изпадат важните неща от живота ми. - Когато бебето й умряло, тя се прибрала вкъщи със сухи очи, ужасяващо безмълвна, взела ножица и разрязала на ивици каквото й попадне. Оттогава и тялото й имаше някакъв странен вид, сякаш не бе цяло, а на парчета, с м
илиони разрези, като че ли е прежив
яло много смърти приживе. - Вечер гледам звездите, беше налепила на тавана стотина фосфоресциращи детски звездички, гледам ги докато угаснат, докато раздадат докрай събраната светлина. И си мисля, че светлината пътува към нас милиони години, излъчена от звезди, които може вече да са мъртви, просто прах, празнота. Колко ли мъртъвци се разхождат по земята? А може би Стела /така беше кръстила момиченцето си/ е дошла само, за да ме дари с някаква светлина, която още не мога да видя, заради мъката си, но която ще огрява живота ми. Защо винаги ни трябва смъртта, за да определяме ценността на живота?
А аз винаги съм обичала изкуствената светлина, светлината на прожекторите, която може да раздвои сянката ти, да я накара да говори сама със себе си или съвсем да те лиши от нея /да те лиши от душа?/ и да изпълни сцената отзад с призраци и ужасяващи видения, докато рецитираш някой хамлетов монолог; или светкавиците на фотоапарата, които показват после на снимката очите ти червени, ненаситни, кръвясали; а най-вече въртящите се сфери в дискотеките, които едновременно накъсват и съединяват света и правят неповторими монтажи на смъртното тяло. Дарина беше
танцьорка в нощен клуб и се премести при Галя, защото родителите й така и не го приеха, въпреки че никога не я упрекнаха директно. Те просто очакваха от нея „нещо повече“, баща й смяташе, че е неприлично, а майка й мислеше, че е родена за бизнес дама. Дарина от малка проявяваше всякакви заложби, но най-много се интересуваше от властта на тялото - рекламите, клиповете, още повече когато откри любовта и разбира се - танца. Овладяването на пил
она и пространството около него всяка нощ за нея беше ритуал - особено труден й беше онзи номер с подскачането и увиването. Танцът й привличаше, защото едновременно покоряваше и се отдаваше. Но никога не приемаше предложения в клуба, колкото й пари да й предлагаха. Обикновено спеше с по-млади момчета, с които се запознаваше през деня, те й се отдаваха напълно, златният материал, от който можеше да създаде всичко. Наградата ти идва един ден, когато се обръщат ролите и творението се превръща в творец, защото ти си посяла семената, но не знаеш точно в каква почва растат, и в един момент се отприщва нова сила, пред която губиш контрол. После ги напускаш. Истината е, че много ми липсва любов.
Четирите прекараха заедно три месеца. От купола светлините се спускаха надолу в кръг в различни нюанси на червеното и вечер сядаха там все едно бяха в старата беседка пред блока, където като ученички крояха планове за бъдещето - една вечер ставаха монахини, на другата - съдържателки на спортен и културен център. Играеха често и на любимата си игра - всяка взимаше различна книга и правеха диалози. Преди се получаваха смешни, неочаквани, изненадващо смислени неща. Но сега имаше някаква изкуственост, търсен ефект в подбора на книгите и оригиналния момент. Постмодерното трябва да се изживее като игра в младостта - мислеше си Галя - после си губи свежестта, превръща се в илюстрации на предварително оповестени смисли, вместо самото то да преобръща смислите, да шокира, да задава нови.
Надя си отиде първа - ремонта беше готов, а и последният татко проявяваше такава загриженост, внимание и любов към нея, които биха размекнали всяка жена. Биляна започна да работи в детски комплекс „Смехорани“, слагаше си огромна маска и развличаше децата, започна да пише и детски приказки. Дарина замина за Англия да учи танцов театър.
Галя остана сама. Когато беше казала на приятеля си психолог, че напоследък често сънувала старите си приятелки, той през смях й обясни, че едва ли ще я обвинят в обратни наклонности. Сега, след времето прекарано с тях, знаеше какво й е липсвало. В чекмеджето й имаше работни записки - Хомосексуалното е търсене на Същото. То анулира другостта, няма нужда от допълнителност, не залага на игрите, породени от раз-пол-овяването. Лишено от възможността за продължение на рода, то търси други извори, безкрайните възможности на еднородността и потвърждението й, без да е досадно и безплодно повторение. Танц на самотни тела, изгубени, търсещи не толкова /поне не задължително/ близост, колкото съвместно, огледално движение.
|