Последното лято, когато отидох там, реката вече не се стичаше в улея. Колелото, което задвижваше буталата, беше спряло, сякаш съдбата замисляше неочакван обрат. Нямаше ги килимите, които оживяваха в коритото, смесваха цветовете си и разкази за стопаните, после съхнеха на висилки или направо по камъните. Нямаше ги хората, които говореха с дядо, гледаха чергите на баба, понякога купуваха домашно приготвено сирене, после нарамваха изпраните си килими по пътеката към главния път, където оставяха колите си.
          Всяко лято, когато отивах там, все едно попадах на място извън времето. Тепавицата беше далеч от селото, дядо слизаше само за продукти при нужда. Това беше един откъснат, малък свят от еднотипни постройки (камъ отдолу, дървени дъски нагоре), в който нямаше йерархии. Къщата, оборът за кравата, тепавицата, помещението със стана на баба, импровизираното параклисче - всичко беше еднакво важно и създаваше ритъма на живот, съзвучен с песните, които си тананикаше баба. Нямаше нищо излишно в тази къща, всичко беше чисто, калайдисаните съдове блестяха, а чергите и постелките в топли цветове и причудливи фигури изникваха отвсякъде, приканваха те да седнеш или да свършиш нещо, създаваха настроение.
          Колкото по-голяма ставах, толкова по-малко време издържах там. Първата седмица се поддавах на магията, но после се подтисках от тази затворенот и монотонност. Вече бях слушала приказките на баба, а историите на хората не ме интересуваха. Тогава изваждах един малък черно-бял телевизор и гледах по цял ден. От него светът изглеждаше нереален.
          Ела ни на гости, бабо, не искаш ли да пътуваш, да видиш други места, да промениш нещо. Аз гледам по хората, чедо, кога идват, какви килими носят, по приказките им разбирам какво става. Друго не ми трябва да знам. А и къде да ходя, защо, тук е моето място - тя махваше с ръка и продължаваше да върши нещо или просто да седи на прага - хората променят живота си само при нужда, обикновено от лошо. Опитвах се да споря с нея, но нямаше смисъл.
          Когато дядо почина и тепавицата вече не работеше, баба ми съвсем се затвори. Не пожела да дойде да живее при нас. Баща ми й носеше веднъж в месеца храна и дърва. Тя палеше огнището, чистеше, слагаше свещичка пред иконата на Богородица. И току отиваше при стана, подбираше внимателно цветовете, совалката очертаваше споходилата я мисъл или спомен, после плътно притискаше нишките.
          Последното лято останах там само три дена. Баба ми се радваше, слушаше ме, но почти не говореше, не каза нищо за раздялата на родителите ми. Когато тръгнах, не ме спря, само ми подаде недовършената черга и ме целуна като за последно.

          Когато майка ми се разведе, сменихме апартамента. Тя имаше приятелка дизайнер, която го подреди в стил ар деко, с тръбни мебели, в сиво и синьо. Навсякъде имаше огледала, където и да застанеш, можеше да се видиш от всички страни, имаше рафтове, изсечени направо в стените, а светлините извираха от облегалката на дивана, от картините, от ъглите. Беше скъпо, шикозно и много студено. Един ден се върнах ненадейно от урока си по рисуване, учителят ми беше болен. Видях майка си на килима с някакъв мъж. Тогава още не познавах онова отчаяно изражение, когато тялото ти ликува, потъва в удоволствието, а ти се чувстваш нещастна и унизена сама пред себе си, после дълго се миеш в банята, не понасяш докосване или комплимент. Тя изглеждаше толкова тъжна. Излязох, без да ме е видяла. На другия ден извадих боите си и започнах да рисувам по килима - от естествена вълна, ръчна изработка, струващ 1150 лева. Замазах премерените му, изчистени, подходящо съчетани геометрични фигури с червени, жълти, оранжеви петна, които огледалата умножаваха. За първи път тази стая се смееше.

         Започнах да правя дрехите си сама. Взимах едноцветни платове и ги рисувах. Роклите си шиех удобни и свободно падащи. С времето си създадох рокли против умора, за късмет, само за любимия или за разходка по главната. Подбирах си мотиви - индийски, индиански, от нашите шевици. Забелязвах, че не контрастите са най-важни. Ако нарисуващ фигура в червено върху червен фон, само с няколко нюанса разлика, тя няма да се набие веднага на очи, но когато привлече вниманието, ще е трайно, получава се почти холограмен ефект. С тези рокли говорех на света, те ме защитаваха. Изкарвах най-интимното си навън и това ме правеше вътрешно свободна. В художественото училище намирих и момчето, с което да го споделя. Посветих го в тайнството на изготвянето, обяснявах му кои фигури за какво служат, как се изписват. Една вечер той изрисува японски йероглиф, означаващ нежност и го отпечата на шията ми, отстрани, където прелива в рамото. После маркира мястото между гърдите, под пъпа, глезените и вътрешната страна на бедрото. Разбрах, че тялото е дреха, която се тъче всяка нощ от любимия. Един ден го видях в кафето на училището да говори с някакво момиче:
          - Ела довечера у нас, приготвил съм нещо специално, мога да изпиша нежността по тялото ти.

         През януари 97-ма бях на улицата. Ходих на всички акции, дори участвах в конкурса „Мис Протест“. Мислехме се за толкова оригинални и важни. Не забелязвахме, че хората са вън само от глад и крайна нужда, а не от някакви убеждения. Любехме се, докато филосовствахме за демокрацията. Събирахме спомени, за да досаждаме след време на децата си, както нашите бащи с гордост ни повтаряха, че са слушали нелегално Свободна Европа и са знаели наизуст всички песни на Бийтълс.
          Чудех се как ли изглежда всичко това от телевизора на баба. Кадрите от протестите ще се редуват с реклами и сапунени сериали, а ударите от стана, когато притиска нишките, ще пресоват всичко - в черно и бяло. Каква ли промяна щеше да види баба по разказите на хората. Дали изобщо някой ще си пере килимите тази пролет?
          Повечето ми приятели заминаха. Дълго време не можех да си намеря работа. Не знаех къде да се дяна с изрисуваните си рокли. Накрая започнах да продавам на една сергия. Зад пазара имаше огромна яма, пълна с вода, където продавачите изхвърляха развалените плодове и зеленчуци. Там те оживяваха, размесваха цветовете и миризмите си и всяка сутрин можеше да се види различна картина на общото гниене.

          Направих първата си изложба в Прага - помогнаха ми едни приятели, които живееха там. Галерията се издигаше в една кула от 15 век във вътрешен двор, точно след Карловия мост. Харесваше ми усещането, че картините ми висят в пространството и времето. А и веднага се влюбих в червените покриви, както и в щандовете за порцелан и кристал, хлебарниците, куклите на конци и кафетата на големите магазини.
          Отказах да ме представят на изложбата, исках да се розходя сред хората и да видя впечатлението им. В единия ъгъл говореха, че изкуството изпъква само на фона на някакво голямо събитие, че в него трябва да присъства историята, че получава дълбочина само когато втъкава миналото, защото носим следите от това, което сме били. Докато слушах, си спомних една приказка, която ми разказваше баба. "Един цар гледал как градът му тъне в мизерия, хората не знаели как да подредят живота си. Тогава той направил слънчев часовник, по който да се ориентират. След няколко месеца градът процъфтял. Хората били много благодарни и след смъртта на царя решили да му издигнат храм. Построили го толкова голям, че той хвърлил сянка върху часовника. Хората отново загубили способността си да организират ежедневието си и всичко започнало да пропада. Молитвите в храма не помагали.
          На връщане гледах от самолета надолу - на земята бяха заличени всякакви граници и истории. Приличаше на незавършена черга, тъкана от невидима ръка.

          Няколко години след смъртта на баба отидох в къщата. Постройките бяха запазени и така пустотата им още повече подтискаше. Разхождах се унила и се опитвах да възкреся магията на това място. Там, където преди стоеше станът на баба, намерих едно огледало. Погледнах се в него. То отрази само няколко счупени дъски отзад. И една прашна и разкъсана черга.