Фу Ми

Петър Тушков

        Как се случи ли? Ще ти кажа как. Ще ти кажа как старият Клинт обеси на дървото пред къщата си Фу Ми, а ти не се обръщай. Пий си уискито и се прави, че си приказваме, но не се обръщай и не го поглеждай, не го поглеждай особено в очите, чуваш ли?
        Добре, а сега гледа ли ни? Не? Това е добре. Значи е дошъл за обичайното. Ще си го гаврътне и после ще си излезе. Но може и да търси някой. Човек никога не знае за какво е дошъл старият Клинт, когато се появи така в града, че и късно нощем, докато навън бродят само пясъчните вихрушки и по някой от онези... За какво окачи на въжето Фу Ми ли? Няма да повярваш! Няма да повярваш, ти казвам! Заради една котка. Точно тъй.
        Тогава Клинт беше още от зелените... така им казвахме на земните преселници, които пристигаха със семействата си да работят на инсталациите. Не беше първа младост, но си личеше, че си разбира от работата. За нула време вдигна жилищен модул, а жена му дори насади цветна леха. Спогоди се със съседите и веднага се записа доброволец в окръжната бригада за спешни ремонти. Навремето въздухът беше лош, не като сега. Тогава ги нямаше вихрушките, но човек трябваше да си поеме два пъти дъх с пълни гърди, за да вдиша достатъчно кислород. Повечето още използваха маски. И Клинт носеше маска. Та ремонтните бригади бяха доброволни групи за подпомагане на останали без дом заселници. Уволнени от инсталациите, критично ударени от метеорит модули, такива неща. Не беше точно един за всички, всички за един, но се държахме заедно. Никого не оставяхме. Клинт беше сръчен мъж, разбираше от електрически инсталации, умееше да чете планове, но най-вече – да работи с ръцете си. Рядко нещо. Повечето, които идваха, бяха системни администратори, университетски преподаватели, бизнесмени, продали всичко за еднопосочното пътуване до Марс. Не мога да ти опиша какви главоболия си имахме, като започнеха да се усещат, че вместо да се озоват на най-голямото приключение в живота си, изгледите им да хванат белодробен рак от марсианската прах или да ослепеят на трийсетгодишна възраст, или мускулите им да атрофират от ниската гравитация са скочили с около хиляда и един процента. Една голяма лъжа, това бяха рекламите на Земята. Преуспяваха само умните и силните.
        Клинт беше силен и скоро го избраха за отговорник на няколко места. Продължаваше и да работи на инсталациите. Жена му не можеше да си намери работа, но прекарваха някак. Понякога го гледах как се прибира следобед, а тя отваряше вратата на входния жилищен модул и излизаше да го посрещне с котката на ръце. И жена му винаги носеше маска. Той се приближаваше към нея и двамата се поглеждаха усмихнати в очите, прегърнали котката помежду си. Сякаш не я забелязваха, а тя се извиваше и мяучеше задавено, а после мирваше, замаяна от редкия въздух. После тримата се прибираха вътре, а аз оставах още дълго на верандата и гледах залеза, и си мислех какво ли е да не си еднорък и еднокрак и да имаш жена и котка и хората да те уважават. Дори го попитах един ден, като беше спрял да се разговорим за времето:
        – Клинт – казах му, – каква е тая работа, човече? Каква е тая котка? Какво, по дяволите, търсите на тая изровена от бомби планета, а не сте някъде по пръстените на Сатурн или на астероидите, на път за съседните системи? Не те разбирам, Клинт.
        Да, тогава бяха навсякъде... Фу. Ми. Нали разбираш, не ни беше ясно какво са. Някои казваха, че са от първите бездомници, когато са правили експерименти с хора, за да ги аклиматизират към условията на планетата. Но не бяха. Всеки можеше да го види, ако си имаше вземане-даване с тях. Не мислеха като хора. Някои предполагаха и че вероятно са се пръснали от окончателно аварирал кораб, минавал случайно през Слънчевата система. Нямало е как някой да им разреши да кацнат на Земята или да се нанесат в куполите по първите колонии. Корабът им трябва да е бил много стар, две парчета изолация, вързани с канап. Оставал им е единствено Марс, надупчената от радиоактивни кислородни гейзери калпава работа на пионерите в тераформирането. На някой администратор на земята сигурно му се е видяло страшно умна идея да ни прати още работна ръка с опит при оцеляването във враждебни условия.
        Не, не знам дали е така за кораба и не съм склонен да го повярвам. Но определено не са хора. Говорят като хора, ходят като хора, но виждаш, че не са хора, когато те погледнат с онези техни очи, в които има нещо, но не можеш да разбереш какво, защото не е човешко. Или когато някой от тях ти изяде котката, както направи Фу Ми... Хаха, да. Разбра ли ме сега? Жена му обичаше тази котка, беше й като дете. Клинт не обичаше котката толкова, даже май не я забелязваше, но пък обичаше жена си.
        Как стана така, че Фу Ми изяде котката на жената на Клинт ли? По обикновения начин. Котката си имаше сандъче с пясък в двора им. Един ден Клинт излезе от жилищния им модул, както обикновено правеше сутрин, когато тръгваше за работа, а Фу Ми го чакаше на улицата пред вратичката на дворчето и му подаде откъснатата глава на котката. Затова ти казвам, че не са хора. Приличат малко на канибали, толкова са противни, но вместо това ядат невероятни неща, които никога не би ти хрумнало, че стават за ядене. Фу Ми се усмихна с кривите си зъби и идиотското си изражение и загледа Клинт така, сякаш чакаше награда, а на мен ми призля, като видях как по изражението на Клинт първо пропълзя пълно недоумение, а след това постепенно лицето му стана като камък и Клинт си влезе обратно вътре.
        Аз си седях като треснат на верандата и не можех да си затворя устата. Не си спомням какво ми минаваше през ума, освен че се зачудих дали да не подвикна на Фу Ми да си спасява кожата, но преди да съм измислил как наистина да го накарам да се омита още в същата секунда, Клинт отново излезе от вратата на модула, навивайки едно найлоново въже през лакътя си. Щом го видя, Фу Ми се засмя като дете.
        Какъв беше Фу Ми ли? Никакъв. Вагабонтин. Шляеше се из селището, изхвърляше боклука от общата закусвалня, вършеше черна работа. Те не подбират много. Искам да кажа, че вероятно не правят разлика между престижен и черен труд. За тях не би имало разлика, дори да можеха да вършат нещо по-профилирано. Някои от тях вероятно могат, но не изпитват нуждата да го правят, а и никой не го иска от тях. Няма да забравя първия път, когато видях Фу Ми да яде човешки лайна. Имаше някаква авария на едно от надземните съединения на градската пречиствателна инсталация и бяха викнали няколко от тях, понеже работата не беше от най-приятните. Бяха трима. И тримата се тъпчеха с шепи. И тогава Фу Ми ме погледна така, както погледна Клинт, докато Клинт излизаше и навиваше въжето през лакътя си. С усмивка на абсолютно щастлив от живота си кретен. Не можеш да обесиш нещо такова, нали? Е, Клинт можеше.
        Как така го обеси ли? Ами така. Нахлузи му клупа през главата и го завлече под дървото. Един прашен бор от генженираните видове, които навремето садяха навсякъде по околните хълмове. Останала бройка или нещо подобно, но някой беше решил да го бодне там, вероятно за да му е чист отчетът на връщане в станцията. Отдавна вече не отпускат квоти за такива насаждения. Този се беше хванал и продължаваше да расте, но по диагонал, без да му пука накъде е горе и накъде долу – генженираните видове са програмирани да израстват бързо по предварително зададена матрица и хич не могат да реагират както трябва на светлина и гравитация. И този изглеждаше така, сякаш някой беше обърнал с багера на заден и насмалко не го беше изкоренил. Растеше си килнат и толкова зелен, че чак те заболяваха очите, като го гледаш. Клинт преметна въжето през върха и издърпа Фу Ми с няколко мощни изтегляния, като навиваше през лакът, а Фу Ми се повлече и току започна да се гърчи и да подритва във въздуха, и да описва къси дъги под скърцащия бор.
        Да, Клинт знаеше какво прави. Аз вече звънях на префекта Улянов и му бърборех несвързано да се появява, преди Клинт да е удушил глупавия му Фу Ми. Клинт си беше седнал до оградата и не гледаше Фу Ми, а гледаше към планините. Тогава за пръв път видях този поглед. Сякаш беше изгубил последното, което го свързваше с нещо там, на Земята...
        Какво? Не, нямам навика да подскачам на един крак, за да спасявам нехора, които ядат човешки лайна.
        Изчаках префекта да дойде, но веднага се прибрах вътре и продължих да наблюдавам. Когато всъдеходът на префекта се плъзна по изровената улица и бавно се отпусна на земята, Фу Ми вече беше престанал да се гърчи и само се поклащаше от едната на другата страна. Клинт се сепна от унеса едва когато префектът пусна буркана и сирената за малко, за да му привлече вниманието, и чак тогава го приближи да разбере каква е тая работа. Говориха няколко минути и след това префектът отиде да се свърже по радиото с управлението.
        Разбира се, че никой не го беше грижа за тях. По това време доста хора си мислеха, че ако на тях самите не им пука за тях самите, няма смисъл на нас да ни пука за тях. Имаше ги, имаха се един друг, на тях оставаше да се грижат за себе си.
        Най-трудният въпрос беше какво да правят с тялото. Никой не знаеше какво правят с мъртъвците си – може би ги изяждаха. Накрая префектът даде заповед да откарат тялото и да го заровят, за да се приключва работата... А и за да не се разчува, ако ме разбираш какво искам да кажа. Хем си беше плашещо, хем конфузно. Спомням си как жената на Клинт се подаде на вратата и започна да задава объркани въпроси, а той скочи към нея и я накара да се прибере. А като свалиха Фу Ми от дървото и го откараха, и улицата опустя, се прибра в модула и след малко отвътре най-после се чу женски писък, от който ми се изправиха косите и се наложи да ударя един още по-здрав гълток от шишенцето. На следващия ден Клинт излезе както обикновено, аз му кимнах от обичайното си място, но той ме подмина, сякаш без да ме забележи.
        Сега гледа ли ни? Добре. Това е добре. Само не го зяпай много. Наглеждай го, но не си давай вид, че го наглеждаш. Ако ти кимне, кимни му и ти и си гледай в чашата.
        И това ли било? И това ли било, казваш? Не, не беше само това. Казах ти, това не са хора. Не знаем нищо за физиологията им. Не знам кой точно беше подшушнал на Клинт, че е видял Фу Ми да се шляе наоколо и да се хили като идиот. Същият Фу Ми. Не е за вярване, нали? Но Клинт му повярвал. Излязъл от работа както си бил с пневматичния чук в ръка, намерил Фу Ми в бара, където някакви пияни миньори му подхвърляли фъстъци и се заливали от смях, и му напълнил главата с пирони.
        Да, тогава личното оръжие не беше законно. Хората мислеха за други неща, а не как да се избиват или крадат едни други. Фу Ми рухнал на пода, а Клинт застанал над него и продължил да стреля с пистолета в главата му, докато лицето на Фу Ми не заприличало на игленик. После си излязъл, а час по-късно префектът се отбил до инсталациите, за да го откара в карцера до изясняване на всички подробности.
        По това време слухът вече беше плъзнал навсякъде, защото миньорите бяха разправили на всички, и някои хора си задаваха въпроси. Не точно дали е правилно, или нещо подобно, но дали би следвало да се допуска. Приличаше на произвол. Клинт си беше изпуснал нервите без причина и хората се съмняваха дали не му се е разхлопала дъската. Нямаше как да се размине толкова лесно, още повече че из селището се носеше мълвата, че около управлението на префектурата, където държаха тялото, били започнали да се събират доста повече от обичайното от мърлявите приятелчета на Фу Ми, и изобщо не изглеждали спокойни. Някои дори открито подканяха да се вдигнем и да защитим префекта и Клинт, докато не е станала беля.
        Не поглежда към нас, нали? Остави го на спокойствие да си допие, и след малко ще си тръгне. Разбираш ли, Клинт е самотник, може да се каже дори отшелник. Не е самотен ездач, не е пазител на реда и закона. Хората го избягват. И с право.
        Какво стана после ли? Жената на Клинт го доведе вкъщи вечерта. Приличаше на призрак, Клинт. И тя беше като призрак. Двамина призраци с маски на устите. Не знам как се бяха стекли нещата при префектурата, но на няколко крачки от тях бавно ги следваше всъдеходът на префекта, може би от съображения за безопасност. А улицата зад него постепенно се пълнеше с народ, но от по-особения, ухилени, шляещи се, грозновати сънародници на Фу Ми. Народът на Фу Ми. Да, тогава им излезе името. Още си зелен, сигурно не си ги чувал? Кажи му Фу Ми, и не го обиждай? Фу Ми ли ти изпи акъла? Да му се не знае и Фу Ми работата? Не? Както и да е, гъмжеше от Фу Ми. Както си седях с вдигнат крак на верандата, се наложи да се поотместя малко, за да не се обърше в мен някой от тях, докато излизаха от храсталаците зад модула ми.
        И чак тогава, казвам ти, чак тогава за пръв път ми се стори странно това колко си приличаха. Сигурно защото дотогава не бях виждал повече от един Фу Ми на едно място. Сега бяха десетки. Вярно, някои изглеждаха по-мърляви от другите, по-окъсани, по-одрани. Други направо изглеждаха така, сякаш бяха прекарали последните няколко години под някой камък или закопани надълбоко в чакъла и прахта. Прашни. Мигащи изпод прахта, която се ронеше от коси като вкаменени лишеи. До един Фу Ми. Една от тях дори ми се озъби, от което наистина подскочих и влязох да се скрия в модула, но продължих да гледам какво става през илюминатора на санитарния възел. Стичаха се и вече започваха да образуват тълпа около къщата на Клинт и клетата му женица. Събориха оградата от блъсканицата един в друг и някои започнаха да надничат през прозорците, да тъпчат лехите с цветя. Префект Улянов се покачи на всъдехода си с мегафон и гласът му започна да ги подканя да се разпръснат, но никой не го слушаше. И си знаех, че работата е на зле, защото префектът вдигаше прекалено много шум, а целият град и без това се беше разбръмчал. След това започнаха да блъскат по жилищния модул на Клинт, от което цилиндрите му се заклатиха и заскърцаха като стари варели, а от снадките започна да излиза атмосфера под налягане.
        Не знам как точно се случи, но знам, че жената на Клинт излезе навън и започна да говори нещо на най-близкия Фу Ми. Плачеше през маската и префектът веднага започна да си пробива път към нея, като ругаеше и й викаше да се прибира, веднага да се прибира! После на вратата зад нея се появи Клинт и изплашено посегна да я дръпне, но беше късно. Най-близкото Фу Ми я захапа.
        Разбира се, че не са безобидни. И не твърдя, че имам добри познания по въпроса, но според мен е пчелно съзнание, което отдавна е престанало да им върши работа. За мен е загадка дори как и поради каква причина са взели решението да се натъпчат в космически кораб и да долетят до тази слънчева система. През по-голямата част от времето са с интелигентността на деца. Но когато решат да изядат нещо, имат нуждата да го изядат и нищо не може да ти даде разумна причина за това. Като с котката на жената на Клинт или с човешките лайна, или рехавата пръст със сухи иглички под старите борове. Така че най-близкото Фу Ми я захапа, за врата, а останалите го последваха.
        Разбира се, че префектът откри огън. По това време към тях по улицата търчаха първите заселници, въоръжени с де-що могат – лопати, гаечни ключове, крака на столове, щанги. Клинт крещеше и налагаше гадовете и се опитваше да я издърпа, а те я ръфаха, късаха дрехите й. В същия момент други вече поваляха префекта, трети се обръщаха озъбено към заселниците и се хвърляха към тях. След две минути сирените за тревога виеха из целия град и към къщата на Клинт тичаше всичко живо.
        Да, ловихме ги два дни. Последния го спипаха, заклещен в някакви тръби, докато се опитвал да мине напряко през една озонираща инсталация и прекъснал производството на цели два блока. Вечерта около къщата на Клинт брояха труповете на Фу Ми и ги извозваха. Повечето бяха пребити до смърт от заселниците, други ги беше гръмнал префектът с ултразвуковия бластер. По улицата още се търкаляха парчета от тела, защото след първите предупредителни изстрели и след като бе успял да се измъкне почти невредим, незабавно беше включил оръжието на максимална мощност и се зае сериозно със задачата. Още помня как приближаваше полумъртвите Фу Ми и ги прострелваше за по-сигурно, докато заселниците налагаха останалите.
        Имаше и много ранени и нагризани, но нямаше жертви, като се изключеше жената на Клинт. Нея не успяха да я спасят. Клинт напълно беше изкукал. Обикаляше из навалицата и питаше дали са виждали жена му, а хората го гледаха и не знаеха какво да му кажат. Жена му си беше в чувала, където вече я бяха сложили, стоеше си на откритата платформа зад колата на доктора, който само вдигаше рамене и продължаваше да бинтова главата на префекта.
        Хаха, нали ти казах, Клинт не е самотен ездач, не е тръгнал да отмъщава или да пази справедливостта. Просто изкукал старец с плазмена карабина, с който никой не иска да се занимава. Вярно, из градчетата в планините го почитат. Има последователи. Когато се появи, го посрещат уважително. Нещо като тук, но там го слагат на масата в главния жилищен модул и го питат виждал ли е Фу Ми. Чувам дори, че понякога го викат заради слухове за Фу Ми в района на колонията им и че понякога, само понякога, с негова помощ наистина изравят Фу Ми и заселниците го пребиват с камъни и лопати.
        Къде са сега ли? Ами просто изчезнаха. По онова време около всяка станция се навърташе по някой от нехранимайковците. На места дори ги използваха като работна ръка. Но след тази вечер всички изчезнаха като един. Говори се, че пчелното съзнание им го е казало. Че са се заровили дълбоко под жилищните ни модули, на прашните кръстопътища, в мините и хранителните полета, че може да са навсякъде и че във всеки един момент, когато решат, че не внимаваме, че сме ги забравили, например някоя мирна марсианска нощ, когато въздухът ти се струва по-сладък от всякога, могат да се изровят, да влязат в дома ти и да започнат да се тъпчат с теб, да пъхат червата ти в устите си и да дъвчат, както дъвчеха човешки лайна. Аз лично предпочитам другата теория – че са останали един-двама заровени, но отдавна са се разпаднали, нищо че Клинт все още обикаля и все още разправят, че ги намирал.
        Не, Клинт не е защитник на заселниците. Не знам какъв е, но не е и легенда. Хич и не го поглеждай. Просто изкукал старец.