Петър Тушков

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Един милион години ваканция

 

Петър Тушков

 

 

 

        Животните излизаха едно по едно през обраслия портал на училището и нищо не можеше да ги спре. Движеха се в редица. Пръв беше носорогът, следваха го двете африкански степни слончета. Тримата преминаха в галоп, компактна група решени на всичко бегълци, символ на единомислието.
        Из избуялата трева зад тях се мяркаха бързите сенки на рис, няколко чифта заешки уши, а една сърна бе спряла на напуканата алея до пропускателния пункт на пазача и с изпружен преден крак разрошваше забързано с нос опашката си. После сянката на риса или пък собствената ѝ сянка на топлия асфалт под нея я накараха да подскочи и да се затича след водачите на преселението.
        Не нищо – никой не искаше да ги спре.
        – Аз поне не бих опитвал – коментира пазачът.
        Лицето му беше плетеница от каньони и пукнатини, а гласът му се откъртваше парче по парче. Не от радост, от задоволството на безучастния наблюдател, взел страна в случващото се.
        Лийланд затвори вратичката на гардеробчето и претегли спортния сак. Беше лек, но го очакваше. Предната седмица бе отнесъл повечето си вещи, за да не се бави след последните учебни часове преди лятната ваканция.
        Малкият рейс беше паркиран пред портала и групата ученици чакаше Лийланд, скупчена пред единствената му врата. Вътрешността на училищния кампус бе смълчана по дълбокия начин, който посочва отсъствието на деца из общежития, учебни сгради, занимални, зали, площадки, кафетерии и комплекса на трапезариите. Из улиците между плоските покриви и короните на дъбове, ясени, кленове, брези, тополи, брястове и търпеливи борове се чуваха единствено крясъците на маймуни и папагали.
        Ама че работа, помисли си Лийланд.
        – Писах на Обществен контрол – обясни пазачът. – Отговориха да не се притесняваме.
        Лийланд не се притесняваше. Преваляше обяд. Официално лятната ваканция бе започнала точно преди 12 минути. Очакваха го пет месеца почивка. Децата също имаха нужда. Трябваше да се завърнат при родителите си – родителите им също имаха нужда от ваканция. Лийланд се усмихна.
        Плажовете в тропическите зони и заснежените хилядници. Почивните станции, пръснати като екваториални мъниста в пояса на Лагранж между небесносиньото полукълбо и токсичните акварели на ледените спътници. Градовете с културно-историческо значение в обширните умерени области, бастиони на семейния туризъм и артистичните традиции… Пет месеца не бяха достатъчни. Но бяха добро начало.
        Пазачът го наблюдаваше с добронамерено разбиране. Лийланд едновременно си пое дъх и кимна.
        – Приятна почивка, тренер – каза пазачът. – Няма проблеми. Писах на Обществен контрол.
        По пътя за летището рейсът на няколко пъти спира, за да даде път на пресичащи стада от антилопи и зебри. После таблото грейваше в зелени светлини и автопилотът подкарваше отново по вдлъбнатините на коловозите в червеникавата песъчлива почва на саваната. От тази страна невидимата линия между територията на училището и зоните за практикум преминаваше само на стотина метра от зеления портал. Обикновено в тази зона се провеждаха занятията на класовете по биология и екология и околността трябваше да е осята с малки работни групи, но всички вече си бяха заминали. Спортният клас на Лийланд беше последният с незаминали деца.
        Учениците се трупаха край прозорците и коментираха необичайното раздвижване на животните, а Лийланд не знаеше как да отговори на въпросителните им погледи. Защо са толкова неспокойни, тренер? Накъде отиват, тренер? Учителят по физическо не знаеше. На учителския съвет не бяха споменали нищо.
        – Всичко е наред, Бетани – каза той на тринайсетгодишната състезателка по висок скок, която не напускаше седалката си и гледаше тревожно през прозореца. Младите черти на лицето ѝ, миниатюрно копие на тези на възрастен човек, не можеха да напуснат детските си граници, но под тях се движеха емоции, които караха Лийланд на свой ред да изпитва тревога. – Сигурно лаборантите настройват поведенческия модел на местната популация. За лятната ваканция. Докато нас ни няма.
        Животните, усетили празната савана пред себе си, бягаха. Масово бягство, помисли си изненадано Лийланд. От какво, тренер?
        Модулът за глобално позициониране на рейса изобрази известие и привлече вниманието му. Учителят по физическо се вторачи неразбиращо в него и залитна напред заедно с всички, когато рейсът плавно намали и спря напълно пред високопроходимото бъги на Обществен контрол.
        Служителят престана да маха с ръце и се приближи до вратата на рейса, но не се качи, когато тя се отвори автоматично пред него. Вместо това Лийланд се подаде навън, като преди това се усмихна успокояващо на пребледнялата Бетани.
        – Има ли други след вас?
        Мъжът беше облечен като рейнджър, със здрави обувки, високи чорапи и каки над коленете. Гладко избръснатите бузи, вратът и челото му бяха изпечени от слънцето, а светлата му коса оредяваше. Лийланд отговори отрицателно, а рейнджърът му даде знак да слезе.
        – Ще ви ескортирам – каза той на Лийланд, когато двамата се отдалечиха малко от рейса, така че учениците да не ги чуват. – От Контрол на два пъти обновяват софтуера на областната решетка, но проблемът не е в него. Смятат, че е настъпило евристично събитие. Все още проучват възможностите. Нищо опасно – побърза да успокои Лийланд. – Хищниците не са агресивни. – Той се усмихна широко и белите редове зъби озариха загорялото му лице. – Миграция – обясни простичко. – Не ме питайте защо, и аз не разбирам много добре математическата част. Но препоръчаха повишено внимание и по-строги мерки за безопасност, така че някой трябва поне да ви наглежда. Между другото летището е затворено. Около него е пълен хаос от животински трафик. На едно от съседните възвишения е кацнал флаер, който ще ви изведе в орбита. Инструкциите вече са качени в автопилота ви. Аз ще карам в челото на конвоя. И каквото и да става, докато не пристигнем, не напускайте превозното средство. Всичко наред ли е при вас? – попита той, като погледна към кръглите лица на учениците по прозорците на рейса.
        Лийланд резюмира ситуацията, а рейнджърът кимна и двамата се разделиха, докато около тях с тътен препускаха биволи. Потокът им се беше разцепил на две, за да избегне рейса и бъгито, и в надигналата се прах се виждаха единствено прелитащите рога и лъскавите гърбове на животните.
        Учениците приеха новините мълчаливо и насядаха по местата си. Лийланд се чувстваше напълно безполезен, когато също зае мястото си на шофьорската седалка и оторизира автопилота да предприеме курса към новата дестинация. Рейсът потегли след бъгито, което предпазливо зави след оределите животни. Все още се движеха по коловозите на единствения черен път за летището, но малко преди отбивката за него продължиха напред, към голите била на поредица стръмни хълмове, малко под които рязко се открояваше резката колониално бяло на стандартни съоръжения за орбитален достъп. Две овални площадки за изстрелване и приземяване, входни точки за закопани горивни цистерни, бункера на контролната кула. Флаерът, кацнал на една от площадките, беше от среден клас и Лийланд най-после си обясни защо рейнджърът, който се представи като Еванс, бе нарекъл кортежа им от две превозни средства „конвой“.
        При първото спиране от един страничен път към тях се присъединиха още два автомобила. Не се бавиха дълго – подкараха малко по-бързо, като двата автомобила, пълни с лаборанти, дадоха път на рейса с децата и се престроиха в тила им. Десет минути по-късно Лийланд хвърли поглед на дисплея за обратно виждане и отбеляза, че зад лаборантите са се появили тесен, висок товарен камион и нелепо изглеждащ в цялата прах спортен пистов автомобил с ниско окачване. По времето когато електрическите двигатели на рейса преминаха в режим с по-голяма мощност и чувствително започнаха да вият в ниските честоти, за да изтеглят пътниците и багажа им по изкачващия се път, след шестте превозни средства караха още три, едно от тях – роботизирана измервателна станция, в чиято открита каросерия се бяха покатерили служители на парка с рейнджърски униформи.
        Лийланд беше доволен и дори малко се гордееше, че децата в рейса запазват спокойствие и не напускат местата си, за да надничат през прозорците. Работеше с тях за първа година. Сред тях имаше бъдещи леко- и тежкоатлети; други бяха с профил за отборни спортове; немалка част щяха да продължат обучението си във военни академии – бъдещи пилоти, флотски офицери и пехотинци от специалните части.
        Площадките на хълмовете се стопанисваха от Колониалния резерв. Бяха на поне сто години, но се поддържаха добре и изглеждаха като нови. В тераформираните равнини учениците, служителите и научните изследователи от гражданския сектор преднамерено се подчиняваха на по-простичкия начин на живот – използваха само наземен транспорт, обитаваха екологично чисти населени места, комуникационните и изчислителните технологии бяха дълбоко интегрирани в логиката на физическия им свят. В зоната на колониалната станция нямаше оправдана причина за всичко това. Тук утилитарният дизайн беше с подчертано военно предназначение и в този момент изпълняваше една от функциите си – спешна евакуация. Лийланд си даде сметка, че в ноосферата на двеста-триста километра над тях рояците от конструкти и абстрактните клъстери на свръхспециализираните ботове за анализ на информация отдавна следяха цялостната картина и новинарските им комюникета покриваха изчерпателно ситуацията. Но тук, на повърхността, той и учениците можеха само да гадаят за мащабите ѝ. Успокоителното беше, че механизмите за защита работят безотказно и съвсем скоро всички щяха да бъдат в пълната безопасност на космоса.
        Последното го накара да се замисли колко отвикнал беше постоянно да е потопен в информация. Дори по време на задължителните петмесечни ваканции хората пътуваха и почиваха на места, където този поток бе силно ограничен, за да компенсира останалите тринайсет месеца от годината.
        Еванс беше слязъл от бъгито и говореше по радиостанцията му. Лицето му бе пожълтяло от полепнала фина прах. Превозните средства на конвоя наспираха безразборно в подножието на контролната кула и пасажерите им се заеха да разтоварват и носят багаж към флаера.
        Лийланд се приближи точно когато Еванс окачваше радиостанцията на таблото на бъгито и се обръщаше към него.
        – Сериозно ли е? – попита Лийланд.
        – Да – каза Еванс. – Но не критично. Никой не знае „защо“. По въпроса „какво“… отговорът е масова миграция към локалния сектор за култивация. Поне моделът на движение на животните сочи в тази посока.
        – Прилича на софтуерен дефект.
        Еванс не отговори и като че ли се побави, за да проследи с поглед учениците, които вече се изкачваха със саковете си по алуминиевите стъпала за площадката над тях.
        – Долу са останали няколко пръснати групи хора. Насам пътува още един флаер – каза той и започна да се напъхва обратно в кокпита на бъгито. – Щастливо изстрелване.
        – Щастливо изстрелване – повтори инстинктивно Лийланд и отстъпи, за да даде път на завиващото бъги.
        Еванс се отдалечи в смаляващ се облак прах по извития път за равнините, а Лийланд влезе в сгорещената вътрешност на опразнения автобус. Вещите му бяха в страничното багажно отделение отвън. Вместо това се отпусна в шофьорското кресло и си позволи за момент да се вслуша в приглушените гласове на хората. Тук не се чуваха гласовете на диви животни. В смалените равнини не се забелязваше движение. Сякаш нищо от ставащото не се случваше в действителност.
        Флаерът нямаше военна маркировка и на борда му не присъстваха лица от Колониална сигурност. Обикновен сандък, седем на петнайсет на четири метра, тройно подсигурен за редовен превоз на пътници; ъгловат спускаем апарат за многократно използване, настръхнал от къси, твърди като диамант антени, брониран с интелигентни, самошлифоващи се повърхности за високоскоростно навлизане в опасна химическа среда. Лийланд се увери, че учениците му са се настанили благополучно и са запознати с инструкциите за космически полет. Сбогува се с тях, като не пропусна да им напомни веднага след скачването да потърсят районния отговорник, който трябваше да ги разпредели по различните им траектории към дома. Смигна на един-двама и се отби в общата каюта, но сред останалите пътници не откри нито едно лице на близък колега или познат. Пилотна система отбеляза без възражения в манифеста, че напуска космическия апарат, и корабът го изчака да слезе по полегатата рампа на шлюза, преди да го херметизира зад гърба му и да задейства процедурата за излитане.
        Лийланд успя да остане на крака сред миниураганните вихрушки от топъл въздух от двигателите на флаера и да се добере до автобуса. Докато отново се настаняваше зад приборите за управление, флаерът вече се бе издигнал над хоризонта на видимостта му през предното стъкло, след което вероятно само в един миг се бе смалил в почти невидима точка, защото околността на контролната кула потрепери със закъснение от свръхзвуковия удар.
        Автопилотът му зададе въпрос. Лийланд въведе кода си за идентификация.
        Шофираше от толкова дълго, че не усети кога умората е започнала да замъглява преценката му. Когато си даде сметка, че жената с раницата край пътя му е махнала, вече я подминаваше.
        Беше препрограмирал училищния автобус за изцяло ръчно управление. Трябва му известно време, за да свикне с непривичното усещане нещата да са под негов контрол, но тренировките за изграждане на условни рефлекси, които всички колонисти задължително преминаваха в ранна възраст, си свършиха работата и след петнайсетгодишната пауза само трябваше от време на време да си напомня, че машината няма да намали автоматично, ако пред него изникне препятствие.
        Саваната беше прорязана от сервизни пътища. Често разпознаваше междинни станции, наблюдателни постове и малки центрове за спешна помощ, но повечето в най-добрия случай изглеждаха изоставени като малкия изследователския лагер, който бе отминал далеч вдясно малко преди жената да му махне.
        Лийланд накара училищния рейс да спре и я изчака да го догони. Срещна тъмните ѝ очи, кимна ѝ, затвори вратата и отново подкара на север веднага щом тя свали раницата си и си избра една от всички празни седалки. Не размениха и дума в продължение на почти три часа, упътени без крайна обща цел, от черен коловоз в черен коловоз, между стадата газели, зебри и жирафи, прайдовете лъвове, глутниците чакали. Лийланд на няколко пъти прави опити да открие разбираем новинарски фийд по радиото, но се отказа. Жената спеше, загърната в платненото си зелено яке.
        Когато се стъмни съвсем и движението се затрудни, защото пред фаровете постоянно изникваха групи почиващи животни, Лийланд рязко намали и след минута-две спря край пътя.
        Остана приведен над управлението, вслушан в пръхтенето, мученето и тишината, идващи от сваления страничен прозорец. Малката наземна машина припукваше и изстиваше бързо във вечерния хлад. Имаше нужда да се облекчи, така че слезе в настъпващата нощ над саваната и го направи зад автобуса.
        Когато се върна отпред, жената се бе отпуснала на коляно на ниския насип до пътя и оглеждаше смрачената равнина с малък широкообективен монокъл. Беше затегнала връвта на качулката на якето около черната си коса, а щом Лийланд се качи при нея, отпусна върху другото си коляно ръката, с която държеше уреда за наблюдение, и му се усмихна приветливо. Лийланд седна в тревата до нея, а тя го попита взел ли е провизии. И двамата се разсмяха, когато ѝ отговори, че не му е хрумнало да се запаси дори с вода.
        Лакшми беше екзобиолог и бе пристигнала преди около пет часа с поредица прекачвания на единични капсули, които с главоломна скорост я бяха превели през тристате хиляди километра до планетата. Беше нарушила десетки предписания за безопасност и орбиталната охрана я издирваше. От натоварването при финалното спускане бе изгубила съзнание, но капсулата ѝ бе акостирала автоматично до опустелия лагер, който Лийланд беше отминал малко преди да я качи. Показа му високоенергийния лазер, който бе сглобила на тръгване с части от лабораторията на факултета ѝ. Лийланд беше впечатлен, че монокълът, с който тя бе оглеждала равнината, е телескопичният мерник на оръжието.
        Нямаха друг избор освен да продължат още малко напред, докато не открият бункер за спешна помощ. Така или иначе няколко хиени вече проявяваха интерес към тях, а Лийланд не бе напълно убеден, че системите за поведение, които заставяха животните да игнорират хора, все още са на мястото.
        Беше толкова изтощен, че не възрази, когато тя предложи да го отмени на управлението.
        Унесе се почти веднага. Сънува плът, козина и див мирис на животни, които говореха на стотици човешки езици.
        Събуди се с първите лъчи на слънцето и установи, че из околните седалки са насядали неколцина непознати, които разговаряха тихо помежду си. Лакшми управляваше подскачащия автобус с една ръка, а с другата говореше с някой по радиостанция с обемиста батерия.
        Лийланд потърка око с длан и мигна няколко пъти. После раздвижи скованото си тяло и седна по-изправено в седалката. Автобусът лазеше по гърба на самотно възвишение и изплуваше над безветреното море на рядката мъгла. Лакшми остави радиостанцията на таблото и предавките на автобуса намалиха скоростта им с тъп удар, който окончателно разбуди Лийланд, докато спираха пред сплескания купол за спешна помощ.
        – Виждаме ви – изпращя радиостанцията. – Не напускайте зоната, преди да получите коридор. Край.
        – Момчета и момичета, закуска – обяви с широка усмивка Лакшми и отвори вратата под ентусиазираните възгласи на останалите.
        Лийланд слезе в студената утрин. Останалите пет-шест жени и мъже също се изсипаха навън. Разговаряха оживено, ободрени след пътуването на топло, и бързо се запознаха с него. Петима бяха кацнали заедно на планетата. Шестият също беше екзобиолог, но от университет на няколко хиляди километра от тук, с когото Лакшми бе поддържала връзка. Групата се бе сформирала спонтанно из чакални на космопорти и товарни отделения на превозни средства по пътя им към миграцията. Никой не бе изненадан, че по един или друг начин всички са били на път да излязат във ваканция, когато събитието е настъпило. Приключение, помисли си изненадано Лийланд. Това ли търсим тук? Сепнато си повтори наум имената им, за да ги запомни.
        Лакшми използва гражданския си код, за да се оторизира в системата на маяка и да изтегли последните статистики за движението на животните в квадранта. В същото време колегата ̀ пълнеше нейната и своята раница с провизии от добре заредените запаси на станцията. Двамата действаха по ефикасния начин на хора с предварителен план, докато останалите лудуваха като ученици на екскурзия, подхвърляха си пакети с дехидратирана храна и устройваха бивака за закуска. Лийланд не се изненада, когато Лакшми усмихнато се отби при него, докато той отпиваше жадно от тубата с дестилирана вода, която някой му бе подал.
        Беше свалила качулката си и безбройните плитки на косата ѝ бяха разпилени по непромокаемата повърхност на якето. Стисна топло ръката му и се затича след другия екзобиолог, който вече я чакаше в края на сечището. Двамата изчезнаха между дърветата.
        Колониална сигурност нямаше как да им даде по-съществена информация. Не им наредиха да се връщат. Никой не искаше да ги спре. Малко преди обед им дадоха координатите на коридора и им разрешиха да напуснат зоната на станцията.
        Радиостанцията с обемиста външна батерия все още стоеше на таблото, така че Лийланд уверено се настани на управлението, сложи ръка на лоста за вратата и обърна глава към пасажерското отделение. Всички ли бяха тук? Нямаше изгубени? Готови ли бяха? Вратите се затвориха съскащо и автобусът бързо набра скорост по удобния черен път надолу. Въпреки че зоната се поддържаше като резерват, рейнджърските патрули кръстосваха тези пътища от трийсет-четирийсет поколения и теренът бе улегнал, в съгласие с нуждите на хората. Лийланд без затруднения преодоля с висока скорост последния завой, преди – неочаквано въодушевено и за самия себе си – да подкара още по-бързо към невидимата зелена линия на джунглата на петдесетина километра пред тях.
        Теренът тук бе леко вълнист, с колеблива дървесна растителност, но високата до кръста хибридна трева доминираше всичко и бе успяла да погребе напълно острите скали под пластове почва. Първите просеки, следващи пътя на най-ниска съпротива, се появиха почти незабавно и от двете им страни. Виеха се на километри. Пресичаха се, сливаха се, извеждаха внезапно на обширни отъпкани места, където животните бяха спирали да нощуват. Животните – по обяд Лийланд, автобусът, малката група хора в него летяха по подскачащия път редом със стада, които протичаха докъдето стигаше погледът вляво и вдясно от тях. После започнаха да се появяват и стотиците други превозни средства.
        Мъжете и жените се бяха умълчали и гледаха през прозорците. Лийланд стискаше ненужно силно управлението на автобуса и мрачно се взираше пред себе си. Намаляваше единствено, за да избегне сблъсъка с внезапно изскочил дву- или триколесен мотоциклет или поредното странно превозно средство. Понякога му махваха извинително. Друг път траекториите им се отдалечаваха една от друга и единственото, което им оставаше, бе крайната цел зад хоризонта, където всичко щеше да свърши.
        В ранния следобед движението на стадата от уморени животни стана по-мудно. Все по-често им се налагаше да се провират заедно с огромните извивки от мускули, кост, козина, зъби и рога, преодоляващи самотни дървета или групи висока растителност. На няколко пъти над тях прелитаха роботизирани флаери и автобусът отговаряше с поредица от машинни кодове на опознавателните им сигнали. Лийланд също намали, пресегна се да включи радиостанцията и се заслуша в отрязъците от разговори и емисии, които интелигентният ѝ приемник селектираше от глъчката в ефира около и над тях. По-голямата част не му казваше нищо ново. Останалото му съобщаваше, че наближават обраслите околности на отдавна изоставен изследователски сектор за генетична култивация на земна фауна. Първия на планетата, мястото, откъдето битовете информация от банките на колониалните кораби бяха сглобени наново, за да заемат всяка ниша, всеки поток, изгнил дървесен дънер или безбрежна равнина от чистата плоча на местната екосистема. Неизвестно защо това го накара да се вкопчи още по-мрачно и по-упорито в управлението на автобуса, забравил за хората зад себе си, за двамата екзобиолози на десетки километри зад тях, за децата от групата му, които сигурно вече се пръскаха като семена на глухарчета по вътрешните трасета на локалната планетна система. Не след дълго придвижването им стана още по-трудно заради животните и сгъстяващата се гора.
        Най-накрая, привечер, когато над тях короните на дърветата вече се бяха сключили и скриваха първите звезди, спряха напълно и Лийланд осъзна, че не го е направил той, а автобусът самостоятелно е взел решение да извърши принудително спиране на двигателя от съображения за безопасност и да откаже да продължи, влязъл в режим за съхранение на енергия.
        Известно време Лийланд и останалите поседяха, без да проговорят. Сетне той отвори вратата и слезе пръв, а джунглата го прие с всички звуци от шепота на вятъра, гласовете, крясъците и въздишките на почиващите животни, колебливите светлини от прожекторите на хората, които се лутаха из спускащата се нощ между тях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. май 2021 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]