Той беше най-безшумният комар. Така ловко се приближаваше и издебваше жертвата си, докато спи или е ангажирана с други приятни занимания, пускаше внимателно жилото си, много внимателно и задълбочено изсмукваше топлата пулсираща кръв и невидим, без да издава и най-малък шум на доволство от придобитата плячка, се измъкваше към скривалището си, където наливаше ухаещата на топла жива плът течност в малки буренца - складирани запаси за по-лоши времена. Той беше най-добрият, най-заслужилият труженик и усилията му бяха увенчани с подобаващ успех. Защото той бе комарът-качество.
         Не мина дълго време и на него вече не му се налагаше да лети през знойните летни вечери, да напряга силите си да бъде съвършен в работата си, да бъде незабелязан и неуловим, в стремежа си да избегне участта на размазаните си другари, а това той умееше прекрасно. Заслужена почит отдадоха насекомите му по душа на завидните качества, които притежаваше и благодарение на които успя да извоюва свободата си. Надеждата да бъде свободен, без задължения в настъпващата морна вечер, когато всички двуноги твари се отдаваха на заслужена почивка, а той комарът, принуден да изкарва прехраната си, се впускаше да ги хапе, да смуче кръвта им, с единствената малка понятна цел да може да оцелее, да притежава дори за миг топлотата на тялото им - върховна наслада, миг, сравним с вечността на изконната родова мисъл, тази надежда бе избуяла и идеше да бъде превърната в реалност, защото дори този миг не успяваше да заглуши бунта, надигащ се в душата му против неп рестанното унижение, на което бе подложен, а то произхождаше от мисълта, че бе длъжен да го прави, защото никой не му бе предоставил възможността да избере, какво да обича и какво да не обича да прави.
         И ето, че това се случи, и то така неусетно, че той самият, главозамаян от успеха си, в първия момент не бе в състояние да проумее какво точно представлява свободата, какво е да усещаш, че си необременен със задължения спрямо себе си, спрямо останалите комари, спрямо света, който обитаваш. Омаята, която го облада, бе сладка, и ако й се бе отдал за по-дълго време, щеше да приближи към края си, щеше да е мъртъв. Но той бързо се съвзе и напусна приятния унес, който го влечеше към безвремието, протегна лапички, изпъчи се и закрещя с всичка сила:
         - Аз съм велик! - Рев, който смути тишината в укритието на цялото царство комари, стресна поданиците му и те уплашено започнаха да премигват и да търсят пролука, откъдето да напуснат свърталището си, в случай че се появи големият враг, носещ със себе си разруха и смърт. Фактът, че животът им виси на косъм бе се сраснал със съществованието им, те бяха длъжни да го приемат, с цялото си уважение и примирение със смъртта, която смятаха за неизбежно зло. Комарът-качество използва стресовото състояние на побратимите си, овладя положението, като тропна няколко пъти с пипалата си по пода, с цел да укроти надигащия се бунт и да привлече вниманието към себе си. Малките животинки отклониха мислите си от приближаващата вероятна опасност и втренчиха поглед в него - този, който мамеше двуногите, цедеше кръвта им, присмиваше им се и беше господар на себе си. Сега те бяха готови да го приемат за техен господар. Моментът бе настъпил. Ето как комарът-качество бе провъз гласен за цар.
         Към новите си задължения комарът-цар пристъпи с голяма сериозност и всеотдайност. Още в първите дни на встъпване в длъжност, той се зае да обучава младите комари - воини, как да издебват жертвата си, при това да приглушат жуженето си до минимум, за да не бъдат разпознати, заловени и смачкани, а да изпълнят задачата си с подобаваща съвест, като изсмукват максимално количество кръв, която да складират в определените за целта буренца. Много млади воини бяха прилежни ученици, запаметяваха бързо и лесно, и успешно прилагаха заученото на практика; други пък бяха прекалено самоуверени и в желанието си да надскочат себе си, биваха залавяни, смачквани и дори жестоко размазвани по стени и тавани, така че бе трудно и почти невъзможно за роднините им да съберат и да се погрижат за тленните им останки. Не малка част от тях оцеляваха и ставаха истински воини, които боготворяха своя вожд и бяха готови да изпълнят всяка негова заповед, дори ако се наложи да пожертват живота си, защото той олицетворяваше свободата, към която всички бяха вперили взор с надежда.
         Бе настъпило време да отдадат нужните почести на своя цар, учител и покровител. Със скромните си възможности те изградиха на комара-цар дворец, където той да може необезпокояван да обмисля бъдещите си стратегии и тактики. Царят, от своя страна, се отдаде на заслужена почивка. Тъй като вече не бе принуден да извършва непосилен еженощен труд и тъй като смяташе, че вече е изпълнил мисията си, като е предал знания на поданиците си, малката му главица се поосвободи от мисли за просперитета на царството. Така царят постепенно се отдаде на размисъл за благоденствието на личното си аз. Много комари-моми, на които, зает с работа, не бе обръщал нужното внимание, сега привлякоха погледа му. Те пък, водени от стремежа си да се превърнат в незаменимата достопочтена първа дама, се тълпяха пред портите на двореца му. Царят бе ненаситен. В скоро време нямаше мома, която да не бе имала честта да посети покоите му. Царят се веселеше. Сред тази веселба нямаше място за ми сли около положението в царството.
         Но не мина време и неговите най-добри воини се умориха и поискаха заслужена почивка. Те лелееха за свободата, която си бяха изработили. Царят махна с ръка, блага имаше предостатъчно, тъй че какво да му мисли. Заслужилите воини също построиха свои дворци и се оттеглиха в покоите си, да се насладят на свободата си. Нови воини бяха изпратени да добиват блага. Бедата беше, че те бяха недостатъчно обучени, тъй като никой не го бе грижа за тяхното обучение, зает със собственото си благополучие. Много от тях загиваха, други се връщаха осакатени, негодни за нови походи, трети се страхуваха и предпочитаха да се свират в свърталищата си и да умират от глад, но не и да рискуват живота си - дори не си задаваха въпроса, докъде ще я докарат със смирението и леността си. Бяха прекалено неуки за това. Комари-старци, като виждаха какво става, говореха, че нещо трябва да се случи, което коренно да промени живота им, защото така не можеше да продължава. Скоро всички пода ници в царството зачакаха новото „нещо“. Но то не идваше.
         Царят дочуваше за глада и мизерията, настъпили в царството, усещаше надигащото се у народа недоволство, но нехаеше. В двореца все още се намираха буренца, от които той се снабдяваше с живителна, макар и не толкова прясна кръв. Най-добрите му воини, които бяха усетили свободата на безгрижието усърдно смучеха от придобитото, без да подозират за неговото изчерпване.
         Народът чакаше и чака толкова дълго, че започна да остарява. Малки комари-бебета не се раждаха, защото се страхуваха от мизерията, която ги очаква. Старците ставаха все по-немощни и боледуваха, неспособни да си набавят храна.
         И когато един ден, след поредния нощен гуляй, царят се събуди на зазоряване и реши да се поразходи и огледа царството си, и когато осъществи намерението си, той видя само овехтели, запустели къщурки и срещна само стари, грохнали старци. Опита се да поговори с някого от тези, които се изпречваха на пътя му, но те само навеждаха глава, прикриваха сълзите си и отминаваха.
         Царят се върна обратно в двореца и свика военен съвет. От много време насам, той за пръв път бе отворил очите си и бе видял света в цялата му грозота и отврата. Разпусната, гърчеща се в предсмъртна агония паплач представляваха някогашните му смели воини. Много от тях ги бе застигнала участта на останалото население - мизерия, глад, нищета. Комарът-цар употреби цялото си красноречие, за да ги убеди, колко важно е в този момент, да обединят всичките си сили, за да укрепят царството си и заздравят устоите му. Едва ли имаше комар, който да го слуша или да вярва в това, което чува. Всички те бяха напълно обезверени и объркани. Та нали самият цар им бе показал свободата, но тя за съжаление се бе оказала не това, което бяха очаквали. За какво да се борят сега?
         Царят остана нечут и неразбран. И на него не му оставаше нищо друго, освен сам да предприеме битката и да завоюва старите си позиции. Опита се да облече парадната си униформа, но тя му стягаше, толкова много се беше отпуснал и напълнял през дните на леност. Нямаше и кой да му ушие нова. Шивачът му беше умрял. Тогава тръгна гол. Никой не го последва. Той беше сам. Както в младостта си. Усетил невероятен прилив на сили, комарът-цар се спусна стремглаво към врага, той хапеше наред, беше безшумен както някога, беше неуловим. Изсмукваше хорската кръв, пренасяше я до склада и отново се връщаше. Започна да се пълни първо буренце, второ, трето. Цяла нощ работи безспир. На сутринта девет буренца бяха пълни с още шумяща, топла, жива кръв. Притиснат от умора и безсъние, царят легна и спа целия ден. Когато се събуди привечер и отиде да се подкрепи, преди да поеме отново на поход, не намери и капчица кръв, всичките девет буренца бяха пресушени до дъно. Отново се за хвана за работа. Нощи наред се трудеше така, не вземаше ни що за себе си, всичко изцеждаше в буренцата, които вечер се оказваха отново празни и отново трябваше да бъдат напълнени.
         Силите му постепенно го напускаха, но той не спираше. Беше уверен, че ще успее да убеди сънародниците си да го последват. Но те за жалост вече не му вярваха. Искаха да имат своята свобода, да бъдат не велики, а прости, смучещи наготово същества.
         Една нощ, натоварен с плячката си, царят не издържа товара, който носеше в търбуха си и рухна. Падна в несвяст. Никой не се погрижи да го извлече от опасната зона. Оставиха го да лежи така, да бъде смачкан, да бъде разплискана кръвта, която носи, без дори да се замислят, че това е кръвта, която щеше да ги нахрани.
         Така умря комарът-качество. Това беше и краят на неговото царуване. А какво се случи с неговите поданици? След като нямаше кой да им доставя храна, всеки се зае да се оправя поединично. Забравиха за свободата на безгрижието, защото трябваше да си осигуряват прехраната. Как да го направят? По възможно най-лекия и безболезнен начин. Можещите отиваха, нахранваха се, връщаха се, лягаха и заспиваха. Неможещите гладуваха, страдаха известно време и умираха. Никому и през ум не минаваше, че може да помогне на другия, никой не си спомняше, че някога е бил велик воин, който е осигурявал прехраната на своите събратя.
         - Защо да се трудим нахалос - казваха си те. - За да умрем като царя?
         Щяха да минат години, преди да се появи нов комар-качество. И дали той щеше да успее да обедини народа около себе си и да му внуши вярата си - това вече никому не бе известно.