падаш като круша.
Вятърът грижовно те търкаля наоколо –
засилва те нанякъде и внезапно те завръща.
Короната ти пази сянка,
към която често изпитваш съмнения.
Корените чертаят граници,
с които сам да си заградиш държава.
От натъртеното те боли цял живот.
И именно тази болка
успива спомена за гниенето.
Смъртта живее зад дивана
Цветозар Цаков
в сбръчканите трупчета на хлебарките и паяците,
в листчетата със записаните и несготвени рецепти,
в оня странен кабел, който не идва отникъде и не отива наникъде,
в счупеното краче на перваза,
в душите на прашинките от миналото основно почистване,
в дупката в стената, за която не ти пука.
Смъртта живее с нас (зад дивана),
докато ядем, докато спим, докато се любим
и създаваме нови животи,
докато скърбим по старите...
Смъртта е най-тихият съквартирант –
никога за нищо не се оплаква,
не ти цапа кърпите, не ти трупа немити чинии,
не пуска силна музика
и ти просто забравяш, че е там,
докато животът не реши да си направи
скривалище,
където като тийнейджър
да крие от всички
единствената си истинска любов.
Светове
Цветозар Цаков
През отворените щори на прозореца
виждам жилищен блок и небе,
нарязани на тънки ленти.
Ако ги разместя,
ще населя небето с хора,
а жилищата с облаци.
Сутрин ще свистят небесни кафеварки
в опит да събудят слънцето,
а вечер облаците ще очакват хороскопа си
в края на централната емисия.
Ако просто затворя щорите,
ще им дам свободата
сами да решат
как да подредят света.
Но какво би ми пукало за свят,
в който нямам пръст?
|