падаш като круша.
Вятърът грижовно те търкаля наоколо –
засилва те нанякъде и внезапно те завръща.
Короната ти пази сянка,
към която често изпитваш съмнения.
Корените чертаят граници,
с които сам да си заградиш държава.
От натъртеното те боли цял живот.
И именно тази болка
успива спомена за гниенето.

в сбръчканите трупчета на хлебарките и паяците,
в листчетата със записаните и несготвени рецепти,
в оня странен кабел, който не идва отникъде и не отива наникъде,
в счупеното краче на перваза,
в душите на прашинките от миналото основно почистване,
в дупката в стената, за която не ти пука.

Смъртта живее с нас (зад дивана),
докато ядем, докато спим, докато се любим
и създаваме нови животи,

докато скърбим по старите...

Смъртта е най-тихият съквартирант –
никога за нищо не се оплаква,
не ти цапа кърпите, не ти трупа немити чинии,
не пуска силна музика
и ти просто забравяш, че е там,

докато животът не реши да си направи
скривалище,

където като тийнейджър
да крие от всички
единствената си истинска любов.

През отворените щори на прозореца
виждам жилищен блок и небе,
нарязани на тънки ленти.

Ако ги разместя,
ще населя небето с хора,
а жилищата с облаци.

Сутрин ще свистят небесни кафеварки
в опит да събудят слънцето,
а вечер облаците ще очакват хороскопа си
в края на централната емисия.

Ако просто затворя щорите,
ще им дам свободата
сами да решат

как да подредят света.

Но какво би ми пукало за свят,
в който нямам пръст?