Човек е човек, когато пътува.

         А какво е, когато лети?

         Аз летя от време на време. Понякога съм гълъб. Понякога – орел. Една сряда опитах да съм врабче. Не ми се получи особено – един орел ме изяде. От тогава май не съм бил врабче. Обаче пък преди да ме изяде орелът, се натъпках хубаво с червеи – малки, възбуждащо гърчещи се в човката ми и вкусни. Ммм. Ако имах език щях да си оближа пръстите. Всъщност и пръсти трябва да имам за тая работа. Въобще не е лесно да си врабче. Но пък е страхотна тръпка. Лек си като вятъра, даже по-лек, защото той те носи накъдето си поиска с всеки по-силен повей. Но най-често ти помага. Вятърът е добър приятел. Толкова го харесвам, че в оная сряда, след като ме изяде орелът и отново се върнах в скучното си човешко тяло, инстинктивно понечих да го добавя като приятел във фейсбук. Вятъра. Пиша: Вятър... vyatur... wind… нищо обаче не излиза. Вятърът няма профил във фейсбук. Аз обаче имам. А аз-врабчето пък си имам цяла статия в Уикипедия. На каквито се сетиш езици. Но на мен какво ми пука – аз не разбирам никакви езици, аз цвърча. Така де – цвършах, преди да ме изяде орелът. Сега се замислям дали не е възможно в онази сряда да съм бил и орелът и врабчето едновременно и да съм изял сам себе си? Това би обяснило донякъде факта, че съм все още жив. Макар че си нямам и понятие как стават тези неща с летенето като гълъб, орел и врабче. И можеш ли изобщо да умреш докато си в такова състояние. Вие не сте били в такова състояние? Айде, бе! Аз постоянно се разминавам с вас из необятните небесни улици, дори се поздравяваме. Но вие явно забравяте всичко веднага след като се върнете в човешкото си тяло. Не знам аз защо не забравям. Предполагам, че е някакво проклятие. Направил съм нещо лошо в предишния си живот. Да видиш Земята, хората, тварите и себе си отгоре и след това да си го спомняш е истинско проклятие.

         Забравата е най-прекрасното нещо, с което Бог (ако го има) е дарил човека. Непонятно ми е защо хората толкова се плашат от Алцхаймер. Какво по-хубаво от това всеки ден да се раждаш. Чисто нов. Необременен. Без излишни тревоги (освен, разбира се, това, че не си спомняш къде е тоалетната).Може би в бъдещето учените ще изнамерят начин Алцхаймер да се инжектира направо в утробата на майките, хората направо да се раждат с Алцхаймер. Поколението Алцхаймер. Поколението на хилядите рождени дни. Всекидневни веселби, торти, балони и целувки, честване на поредния рожден ден (всекидневна свирка или секс за рождения ден!), и след него пак си на един ден. Винаги си на един ден! Перфектната възраст. Между отегченото и прегърбено човечество на 45 000 години, с ишиас, болки в ставите, мазоли по краката и опадали зъби, и младото, усмихнато и сияещо от красота човечество-еднодневка – кое предпочитате? Мухите-еднодневки знаят отговора. Денят е само един и е изцяло техен. И те летят. Ние, хората, ако имаме късмет, политаме само веднъж. Другите летенета са измислица на лъжливото изкуство.

         Е, има и трети вид летене – моето. Но това го умея само аз, поне съзнателно. Вие също летите, вече споменах. Но вие също така спите. Аз също спя. Обаче това е твърде погрешно схващане – не ние спим, а някой друг ни спи. Нещо друго ни спи. Няма как да си припишем някакви действия, които дори не осъзнаваме, че вършим. Твърде егоистично е. Твърде човешко. Ние вършим единствено това, което съзнаваме, че вършим.

         И така – аз летя отвреме на време, като гълъб, като орел. Веднъж и като врабче. Изядох себе си и бях изяден от мене си. Аз съм олицетворение на кръговрата на живота. Аз съм единственият човек на Земята! (Ето още едно противоречие – „аз съм човек” е неосъзнато вършене, ние неосъзнато, не по наша воля, сме, още по-малко пък хора. Следователно ние не сме. Някой ни. Нещо ни. Май стана много объркано. Но какво разбира едно врабче в търбух на орел!)

         Аз съм единственият човек на Земята (макар че не съм) не защото вас ви няма, а именно защото ви има. Именно защото и вие сте. И вас ви. Ако вас ви нямаше, единствеността също нямаше да съществува – когато никога не е имало многост, няма как да се появи и единственост. Няма как! И на никого дори не би му хрумнало да заявява, че е единственият-каквото-и-да-е, още повече единственият човек на Земята.

         Но един ден човек се огледал (това вече е съзнателно вършене!), видял колко много като него има наоколо, и колко много други още, и се уплашил, че може да остане сам. Така изобретил самотата. Парадоксално, но тъкмо изобилието родило оскъдицата. Многостта – единствеността. Не, че има нещо по-логично от това.

         Извод: Аз съм единственият човек на Земята, защото мога да го кажа!

         И сега най-важното (записвайте си – осъзнато вършене!) – единствеността се родила от многостта, не защото преди това не е съществувала. А защото не е съзнавала, че съществува! Не е била. Дори не е имало кой да я бъде, в известен смисъл. Многостта отзивчиво свършила тази работа и единствеността започнала да е, вместо да я (или да не я). Страхотно нещо са това простите глаголи!

         Та какво бях тръгнал да разправям? А, да! За моите чести летенета. И за това, че ви срещам из небесата, поздравявам ви, понякога дори си разменяме телефонните номера – записани с коришки върху опадали пера. Но никой след това не си спомня за себе си като птица (и по-добре!). Дори аз не си спомням телефоните. Не мога и да ги разчета – човешкото ми тяло и съзнание не разбира езика на коришките. Най-много – ако съм ветеринар – да мога да кажа дали е болно птичето в мен или не. Нищо повече. Скучна работа.

         Приемете един съвет от мен – човека-птица: Винаги обръщайте внимание на терасите по блоковете, докато летите. Особено нощем! Ако забележите някой прозорец, който често свети по цяла нощ с приглушена светлина, но от вътре не се чува никакъв шум, отбележете си го някъде (цвъкнете например два-три пъти в крайчеца на парапета във форма по ваш избор, не е много вероятно да бъде почистено скоро)! Това е прозорец на човек-птица. Не като мен – друг вид човек-птица, но много сходен, да го наречем човекът-щраус: не може да лети, но има крила; не е глупав, но главата му е вечно заровена в пясък. И крилата и пясъка му са от хартия. И мастило.

         Ако някога способността ви да летите секне – този човек ще ви помогне. Потърсете прозореца му. Впрегнете последните си усилия, последните си капчици летателно масло, за да кацнете на терасата му.

         И, по дяволите, кълвете и хапчетата, не само пшеницата! Колкото и да са гадни. За ваше добро е!

         Сега трябва да отлитам. Викат ме за вечеря. Днес май ще ядем мексиканско пиле. Много го обичам! Ще го питам дали е виждало орела, който ме изяде онази сряда. Може пък да не е било орел? Може да е било кокошка.