Делят ни три поколения, две световни войни и едно ухо. Свързва ни едно-единствено нещо – леб и сол. Обичаме ги еднакво – аз групата, той - същинското нещо. Загубил е дясното си ухо някъде на фронта. Разпрал му го заблуден шрапнел – точно в основата, като с хирургически скалпел. Искали да му го пришият обратно, но той отказал: „Не ми трябва на главата вражески трофей!“, отсякъл и отсичал до края на живота си, когато станело дума за това. На мен ми е разказвал, че го е пратил на германците, напълнено с всичката ушна кал, която успял да извлече от другото си ухо. Не му вярвам. Най-малкото кореспонденцията между вражеските лагери тогава едва ли е била толкова свободна, особено за обикновени голобради войничета, какъвто бил той тогава и какъвто си остана до края. Знам, че и той знае, че не му вярвам, но не се издава. Винаги съм му завиждал за това.

         Освен ухото си, между двете войни загубил и много други цели чифтове уши, придружени с глави между тях и тела отдолу. Раздробявайки ги на отделни съставни части, той по-лесно приемаше загубите на близки хора – едно е да загубиш чифт уши, едно шкембе, няколко крайника и двойка очи; съвсем друго – цял човек. Въобще всичко раздробяваше на малки късове – хляба си ядеше ситно надробен като за попара, само че топеше парченцата в една дървена паничка със сол; вестниците късаше старателно на отделни страници, а тях още веднъж наполовина, и четеше частите подред само когато му се налагаше да посети тоалетната, всяко парче бе надлежно прочитано, осмисляно и използвано пълноценно; дори мъката си раздробяваше на дребни късчета, за сутрин, обед и вечер, за да не му идва в повече, тъжеше така, както ядеше хляба си, залък по залък тиха скръб, потопена в солта на всекидневния живот, който трябваше да продължи да живее.

         Едно нещо не делеше, а поглъщаше цяло, без да дъвче. Честта си. Честолюбив си беше, накъртващо честолюбив. Повечето хора не го разбираха. Аз също. Аз му се възхищавах с неразбирането на човек от една друга епоха, който трудно намира на какво истински да се възхити в заобикалящия го свят. За мен, модерният млад човек, яденето на хляб и сол беше почти обидно. За него беше въпрос на чест. Той можеше да кара и само на хляб, но – както сам се шегуваше – човек трябва от време на време и да се поглезва. „Всичко друго могат да ти вземат, ми казваше с пресъхналата си уста, но хляба никога няма да успеят. Ако успеят, ако ти отмъкнат последния къшей, просто умираш и вече не ти трябва хляб. Сам ставаш хляб – за земята, за червейчетата, за зелените стръгчета трева и за птиците. Ти печелиш, те остават с празни ръце.“

         С празни ръце. Запомнил съм гласа му как изрича тези три думи. Със стряскаща старческа жизненост, с мъничко спотаена тъга и някак витиевато, многоточиево. Сякаш изречението не свършва, но и не отива никъде. Излива се в нищото. Там, където отива и отнетият със сила последен къшей хляб.

         „Празни са ръцете ви... Празни са, дори когато са пълни“, казваше, загледан в младите ветрове на бъдещето, „А да си с празни ръце е по-лошо от това да си с празно сърце“. Но как, винаги възразявах и след това винаги съжалявах. Тези негови думи ми звучаха толкова повърхностно, толкова материално. А той само се усмихваше, прегръщаше ме и прошепваше в ухото ми: „Ще разбереш...” И аз разбирах. Но винаги, след като ме освободеше от обятията си, забравях. Винаги.

         Много пъти се опитвах да му покажа моите леб и сол. Да го накарам да вкуси от насладата на музиката, композирана от сърце и свирена с пълни ръце. Която ме изпълваше и изпълва със смисъл. Да захаресва моя свят, така, както аз го разбирам, виждам и усещам. Да топне своя малък хлебен залък в солта на любимия ми джаз. Да кръстосаме световете си. Да настроим нашите общо три уши на една и съща вълна (китаристът на „Леб и сол“ компенсираше липсващото старческо ухо с две огромни веещи се и пошляпващи шумно на вятъра корабни платна от човешка кожа и хрущял). Не се получаваше. Нямаше как да се получи, знаех го, но упорствах. На инат. Инатът е едно от малкото човешки качества, които истински ценя – колкото по-безплоден и безсмислен, толкова по-силен: Човекът приема своята обречена незначителност, но я приема като божество.

         Винаги, когато му пуснех „Леб и сол“, той съвсем невъзмутимо и без грам сарказъм в гласа си казваше: „Айде пусни някое радио, по което има музика!”

         Снощи в едно такси, на връщане от литературно четене, таксиметровият шофьор ми разказа как негови клиенти негодували срещу избора му на радиостанция – Jazz FM в случая – точно със същите думи: "Айде пусни някое радио, по което има музика!“. Изтръпнах... Погледнах в огледалото, после в лицето на шофьора, странично, после пак в огледалото. Не знам какво търсех да видя. Не видях нищо особено, освен себе си. Стигнахме адреса ми, благодарих искрено на таксиджията за разговора и приятното музикално оформление, слязох от жълтата кола, качих се в апартамента си и чак тогава го видях...

         Той беше там – седнал на дивана, наострил едното си ухо към нещо някъде, което само той чуваше и усещаше, и топеше с отмерени движения на равни интервали късчета черен хляб в прогнила дървена купичка, пълна с кристалнобяла готварска сол. Като забеляза присъствието ми, надигна бавно глава и ми се усмихна.

         - Е, дай да ги видя твоите Леб и Сол! – каза със строен полубасов тембър и положи поредния пропит със сол залък в устата си.

         - Да ги чуеш, дядо... Не да ги видиш. – поправих го аз и веднага усетих, че съм изръсил чутовна глупост.

         - Много добре знаеш, че ушите също виждат, както и че очите чуват. – повече от добре знаех, разбира се, той ми беше казвал хиляди пъти, че душата не я интересува как точно получава информацията си – Моето ухо сега гледа Риголето в Берлин!

         Засмях се гръмогласно, притворил очи под натиска на опънатата ми в хилеж кожа на лицето. Когато млъкнах и пак ги отворих, него вече го нямаше. Точно както се случи в действителност – отворих очи, за да се родя, той се усмихваше насреща ми с пламнало от вълнение ляво ухо, а когато премигнах за миг, него вече го нямаше.

         Отидох в кухнята – на масата лежеше стар бял хляб, леко започнал да мухлясва. Намерих и солта. Занесох ги във всекидневната, пуснах си първия албум на „Леб и сол“, седнах на дивана – там, където до преди миг бе седял той – начупих незасегнатите от мухъл участъци от хляба на малки пухкави парченца и затопих бавно и същевременно енергично късчетата в бялата сол. Късчетата, които никой не може да ми отнеме.

         Никога не бях слагал в устата си нещо по-вкусно...

         Никога.

         Всъщност да. Всъщност никога... Ние никога не сме се виждали. Макар, че се познаваме толкова добре, макар, че сме разговаряли с часове, дни и седмици, с години, ние никога не сме се виждали лице в лице. И никога няма да се видим. Освен по време на задочните ни срещи чрез хляба и солта и музиката на „Леб и сол“.

         Понякога си мисля, че сме един и същи човек.

         Който просто продължава да живее.