Нямаше ги питащите, уплашени погледи; нямаше го безумното трескаво суетене; нито бясното набиране на телефони, нито бързата смяна на радиостанциите и на телевизионните канали в търсенето на последните новини; нямаше ги виковете, крясъците, несвързаното говорене... Само мълчание, мълчание, мълчание. Навсякъде - по улиците, в автобусите, по коридорите на университета, дори на протестните демонстрации.
         Лавини от мълчание.
         Мълчанието на апатията, защото Мадрид все пак е столица и е далеч; защото се е случило на друго място и с други хора; станалато, станало.
         Мълчанието като единствена възможна реакция.
         Мълчанието като отричане на действителността, защото заговориш ли, превръщаш станалото от обективна действителност в част от собствената ти действителност; защото заговориш ли, не знаеш какво може да чуеш в отговор; защото чуеш ли го, то става на свой ред част от нечия действителност.
         Мълчанието като почит и като съпричастие през онези петнайсет минути на 12 март по обяд, когато хиляди студенти се бяха събрали пред Юридическия факултет на Университета в Малага; но и мълчанието като безсилие, предизвикано от гнетящото те съзнание, че вече то е единственото, което можеш да направиш за мъртвите.
         Грандиозното, величествено, страшно мълчание на тристата хиляди души, събрани на главната улица в Малага - мълчание, прекъсвано единствено от викове: „Убийци!“ и от ръкопляскания; мълчанието като протест, като сляпа решимост и като сляпо ожесточение. Мълчанието, което обединяваше всички независимо от възрастта, пола, професията или политическите убеждения.

...

         Във всички тези мълчания имаше нещо абсурдно, нещо зловещо и нечовешко - като това, което ги беше предизвикало. Гробни мълчания. Защото мъртвите не говорят. А живите съзнателно отказваха да говорят.
         И все пак мълчанието беше нарушено. Наруши го една актриса - известната испанска актриса Роса Мария Сарда, която, по ирония на съдбата, същата тази вечер на 11 март трябваше да играе в театър Сервантес умиращата от рак учителка по литература Вивиан Беаринг. Представлението беше отменено и тя не игра. Вместо това излезе пред театъра и говори с хората, дошли да я гледат. Нимаше нищо патетично, нищо прекалено в говоренето й. То просто беше нормално.

Малага,
16 март 2004

Прочети също:

Виктория Кирилова, „Ню Йорк - образи на преначертанието“