Над Мостаганем лека-полека се разстилаше протяжен юнски следобед. Обичайното житейско оживление позатихваше и отстъпваше място на сладостна летаргия. Никакво движение не се забелязваше, дори въздухът не потрепваше. Само морето плискаше по навик вълните си о брега, а слънцето влачеше едвам-едвам тежкото си кълбо по небето.
         Такива следобеди има навсякъде по света.
         Седнал на мраморния парапет на крайбрежната улица, Кирил Александров се питаше какво всъщност беше различното. Какво ли? Гледано от неговото място не много - палмите, ситният пясък, който се набива в очите, тъмната кожа на мулатките, странният местен говор... А морето, Средиземно море си беше съвсем същото, досущ като Черно море - все така своенравно и безкрайно; дотолкова същото, че предизвикваше у Кирил инстинктивното усещане, че между морето и него съществува някакво странно съзаклятничество. Засмя се на глас, като се сети за думите на Мишо, стар негов приятел от музикалното училище: "Е, какво бе, Кириле, колко му е? Една година. Ще мине и ще замине като едното нищо. А ако много ти домъчнее, ще се хвърлиш в Средиземно море и ще доплуваш насам. Така де, за какво си такъв добър плувец?". И годината наистина беше минала и заминала; е, почти, оставаше му една седмица, точно една седмица до завръщането му в България.
         Доста се беше колебал, преди да приеме специализацията в Алжир - та там щеше да бъде толково различно и толкова далеч и за толкова дълго време; е - трябваше да си признае - то за него всичко беше далеч, щом не беше България... Но решението дойде някак от само себе - на Кирил му беше ясно, че може да е добър, колкото си иска; може да си играе да дирижира без партитура и какво ли още не, но няма как да стане диригент на нито един от по-значимите български оркестри без солиден опит зад гърба си. А в Алжир щеше да бъде главен диригент и музикален директор на Симфоничния оркестър на Мостаганем, цял един голям оркестър на негово разположение. И прие.
         Беше подготвен отчасти за враждебното отношение, което щеше да предизвика фактът, че е чужденец и че двайсет и шестте му години са твърде крехка възраст за диригент. Не можа да предвиди обаче пъплещото навсякъде, подобно на лакома гъсеница, нехайство. Организацията я нямаше никаква, репетициите се свеждаха до минимум, оркестрантите често отсъстваха... И, естествено, изпълненията нямаше с какво друго да се отличават освен с посредствеността си.
         Дали се отчая? На Кирил не му отиваше. Вместо отчаяние го обхвана яд; но и ядът проблесна кратко като мълния и отстъпи място на любовта му към музиката, на силата на младостта му и на съзнанието за собствената му изключителност. Каквото не можеха да свършат те, оставаше за неукротимата му енергия, присъщата му решителност, и умението му да убеждава. Едно по едно, малко по малко, нещата почнаха да се задвижват. Симфоничният оркестърът на Мостаганем нямаше титулярен корепетитор. Нямал ли? Ами добре, той ще бъде корепетитор, поне докато се намери друг. Няколко души отсъстваха от репетиция броени дни преди концерт. Така ли? Ами щом искат, да си отсъстват, други ще дойдат на тяхно място. Кирил откри, че от оркестъра може да разчита на петнадесетина души. Е, все отнякъде трябваше да се почне. Сред останалите се опитваше да буди къде ентусиазъм, къде амбиция, къде желание за себедоказване. Усилията му не винаги даваха очаквания резултат, но все пак беше по-добре от нищо. В началото на декември в местния музикален вестник "Южни ноти" се появи първата положителна критика за диригента и оркестъра. През февруари по повод изпълнението на 9-тата симфония на Дворжак беше отбелязана "елегантно овладяната мощ на Симфоничния оркестър на Мостаганем, свирещ под палката на виртуозния български диригент Кирил Александров". Успехът главозамайваше и на свой ред привличаше хората след себе си. Последваха още няколко хубави концерта - Шотландската симфония на Менделсон и 24-ия концерт за пиано на Моцарт на 16 март, Шубертовата 9 симфония и цигулковия концерт на Брамс на 22 април, Веберовата увертюра "Оберон", Моцартовата Симфония концертанте и Органната симфония на Сен-Санс на 25 май...
         При все това Кирил не се самозалъгваше - знаеше, че в момента Симфоничният оркестър на Мостаганем е един добър оркестър с вече изградени критерии за това какво значи качествено изпълнение; но за да стане оркестър от класа, предстоеше още много, много работа... Е, с някой друг диригент. Затова и той си отиваше с усещането за добре, но недокрай свършена работа.

         Да, ето такива неща щеше да разказва в България само след седмица. Без да си дава сметка, подбираше думи, редеше изречения, представяше си реакцията на събеседника. И както обикновено в такива случаи, първата му мисъл беше за Емилия. Емилия... Какво ли щеше да каже Емилия? Щеше да го слуша внимателно, да кима с глава, да задава въпроси, да му се усмихва, да му се смее, да го прегръща с поглед...
         Емилия... Една година без да се виждат, без да се чуват, без да си пишат... Ненормална история.
         Всичко започна една хубава юнска вечер вечер в София. Бяха се срещнали след работа и бяха вървяли пеша до квартирата й в Лозенец. Беше ги налегнала една сладка умора, не им се говореше, седяха и пиеха вино, всеки, обгърнат от мълчанието на другия. Оставаха петнайсет дни до заминаването му. Изведнъж му се стори така ужасно нелепо, че това мълчание, това усещане за присъствието й, това споделяне на настроения щяха да бъдат заменени с... електронни писма.
         - И какво сега, ще си пишем? - чу шепнещият си глас.
         Тя подскочи като опарена от коприва.
         - Не, няма да си пишем. Ако си пишем... знаеш какво ще стане, ако си пишем. Ще препрочитам по сто пъти писмата ти, ще ги тълкувам погрешно; ще се питам дали не пишеш, защото нямаш време, защото нямаш възможност или защото си ми ядосан; ще се чудя какво ми спестяваш и какво преувеличаваш. На свой ред аз ще си премислям писмата да видя дали съм написала това, което се надяваш да прочетеш, дали не те утежнявам с приказки за това колко много ми липсваш; ще си мисля в какво ли настроение ще ги четеш, дали ще си пред концерт, дали изобщо ще ти е до писмата ми. Виждаш ли какво се получава? Твърде обмислено, някак измислено и изкуствено... Телефонните разговори са в общи линии същата работа. Затова е по-добре така - без да си пишем и без да се чуваме... Хайде, за какво са ти писмата ми, щом знаеш, че ме имаш мен... че съм тук и че те чакам?
         Тутакси му дойдоха наум поне дузина доводи срещу думите й. Но замълча. Беше толкова уморен. Нямаше желание да спори с нея, а и нямаше смисъл. Личеше си, че тя беше подготвила предварително отговора си. Значи вече беше взела решението и - Кирил беше сигурен - то беше също толкова твърдо, колкото желанието й да стане архитект. Нямаше да отстъпи и толкова. А и сам Кирил открай време живееше с убеждението, че трябва да уважава прищевките на хората, които обича; дори и той самият да не разбира откъде, по дяволите, са дошли те.
         Спря погледа си върху разпръснатите по масата нейни чертежи, върху оттеглящите се слънчеви лъчи и най-накрая върху самата Емилия, допреди малко толкова категорична и някак далечна, а сега така естествено сгушена в ръцете му. А и заминаването му след петанйсет дена му се струваше все още недействително.
         Една непозната мелодия за пиано зазвуча в ушите му. Хубава мелодия. Помисли си колко добре би звучала след една силна, около двеминутна оркестрова интродукция. И с тази мисъл се унесе и заспа.

         Така си останаха нещата. И ако в София всичко до последния момент изглеждаше недействително, в Мостаганем то беше самата действителност, която налагаше себе си и необходимостта да бъде определена. Отначало положението му се струваше героично, после абсурдно, после глупаво, после трогателно и накрая пак героично. Кирил ту се възприемаше като герой, който ще надмогне времето и пространството, ту се нервираше, ядосваше, ожесточаваше, кълнеше и си скубеше косите; друг път пък се смееше на глас на странните приумици на Емилия - та на кого другиго можеше да му хрумне подобно нещо? На няколко пъти му мина през ум да й се обади, но посегнеше ли към телефона, тутакси се отказваше. Заклинанието беше прекалено силно - обърнеш ли се, Евридика ще изчезне. А Емилия не изчезваше, образът й се появяваше навсякъде. Емилия, която бърза, почти тича из парка на път за работа; Емилия, която чертае със замах; Емилия, която се смее с приятелки; Емилия, зареяла поглед през прозореца...
         И ето я пак - Емилия, която го очаква на летището. Беше си представял сцената толкова пъти, беше обмислял всяка мимика, всеки жест и всяка дума толкова внимателно, че вече беше сигурен, че нещата щяха да се развият по съвсем друг начин. Емилия с малко свенливото й, грейнало изражение, развяната й от вятъра светлокестенява коса, пронизващите й сини очи... И изведнъж се сепна. Развяната й от вятъра коса ли? Сините й очи? Как така? Че откъде ще се вземе вятър на Софийското летище? Освен това очите й не бяха сини. Бяха сивозелени. Защо тогава я виждаше така?... Ами да, разбира се, снимката! Отговорът го удари като гръм от ясно небе. Снимката! Една нейна снимка, която беше взел в последния момент със себе си; беше й я правил той по време на една екскурзия на Пирин. Извади снимката от бележника си - ето я Емилия с леко насмешливото й изражение, което имаше винаги, когато знаеше, че я снимат, с развяната й от вятъра коса и да, със сините й очи. Защо ли изглеждаха сини? Ами да, сигурно заради синия й шал, сигурно той им променяше цвета. Иначе те си бяха някаква странна смесица от тъмносиво и наситенозелено. И все пак, можеше ли един шал да й промени така цвета на очите? Нямаше ли наистина нещо синьо в тях? Да бе, как ли пък не, сигурно имаше и зелено, и сиво, и синьо; само лилавото и светлооранжевото липсваха! Кирил прибра снимката и се опита да си спомни. Така - спомняше си изражения и погледи, но цвета на очите... Сивозелени. Или сивосини? Сивосиньото би й отивало. Боже Господи, не бяха ли сивозелени? Сивозеленото е хубав цвят. Ами ако не само изглеждаха, а наистина бяха светлосини, като на снимката? Е, не, чак толкова не можеше да греши... Защо пък да не можеше?... И все пак не бяха ли сивозелени? Да беше си говорил с някого за очите й, би си спомнял разговора, би си спомнял думите, а сега, а сега...

         А мелодията, същата мелодия, която се появи за пръв път онази вечер в квартирата на Емилия, се връщаше все по-често и по-често при него. Беше зазвучала в ушите му дори по време на последния му концерт в препълнената зала "Европа". Обърка се, за малко да почне да я дирижира, добре че оставаха две минути до антракта и той някак успя да се овладее и да довърши машинално симфонията.
         А мелодията вече не беше в първоначалния си вид. Беше се променила, беше се развила и усложнила. И ето че сега, загледан в разбиващите се в брега морски вълни, Кирил отново я чуваше - величественото оркестрово встъпление, което оставяше впечатлението за по-нататъшно симфонично развитие на творбата; включващите се по-късно флейти и фаготи; после, някъде към началото на третата минута, пианото, пристъпящо леко, но настойчиво; после забързаният, накъсан диалог между пианото и оркестъра - оркестърът, който прекъсваше партията на пианото и пианото, което прекъсваше партията на оркестъра; непрекъснатите препратки от един инструмент към друг, от един мотив към друг; завъртането, заплитането на мелодията, очакваното разплитане, което се оказваше на свой ред неочаквано заплитане... Всъщност беше се получил ни повече, ни по-малко цял един клавирен концерт. Тоналност? Ре минор. Темпо на отделните части? Adagio - Allegro vivace, Moderato, Allegro con fuoco. Много красива, сложна, изваяна музика.
         И все пак нито една написана нота, нито един изсвирен акорд.

         Дирижирането е хубава работа - това особено интимно опознаване на композитора, усилията да разбереш музиката, да си я обясниш, да я предвидиш; несигурността в собственото тълкуване, страхът и удоволствието от невъзможността да я проумееш докрай; и после овладяването, приласкаването на оркестъра, все по-осезаемото с времето и опита общуване с публиката... Хубаво е, даже много хубаво. Но го има и другото. Изкусителната, незабравимата, дори суетната наслада от композирането, от проумяването и изразяването не на друг, а на себе си; свободата на играта, на създаването на нещо свое.
         Като по-млад, като момче Кирил композираше с голяма лекота - улавяше мелодията, записваше я, работеше над нея и ето ти я готова. Сега, а дори и тогава, откриваше в тези си ранни композиции неизбежното влияние на Моцарт, после на Брамс и на Рахманинов. Това бяха музикални игри, но тогава той живееше със съзнанието, че създава нещо неповторимо. По-късно си даде сметка, че може да е неповторимо, но не и задължително стойностно. А как ли се правеше стойностната музика? Слушаше много, четеше много, упражняваше се много и в един момент натрупаните знания и опознатите автори натежаха пред него и го изпълни страхът, че не знае достатъчно, че не може достатъчно, че е напълно неспособен да създаде нещо, което вече да не е написано. И все пак идеите, мелодиите продължаваха да се появяват, обземаше го желанието да ги запише, но не, на листа хартия те все не ставаха достатъчно хубави. И ето с този концерт за пиано се получаваше същото. Чуваше музиката - нежна, неземно красива, направо гениална... но крехка като сън; невъзможно беше да я запише, не можеше да я улови; уловеше ли я, омаята й щеше да изчезне, красотата й щеше да се изгуби и тя щеше да стане просто една от многото обикновени, с нищо незапомнящи се мелодии. Не, невъзможно беше да я запише.

         Покрай него мина една мулатка и му се усмихна широко. Не я познаваше. А тя дали го знаеше отнякъде или му се усмихваше ей-така, както се усмихват жените в Алжир - естествено и безпричинно? Интересно, ако тя заминеше за една година някъде в чужбина, дали щеше да си пише с приятеля си? Кирил се засмя - отговорът беше много лесен, мулатката най-вероятно не знаеше изобщо да пише. Половината население на Алжир беше неграмотно. И това не правеше хората по-малко щастливи.
         Но за разлика от тях, за добро или за зло, Емилия не беше неграмотна. И въпреки това не му пишеше. Ако съвсем хипотетично, тя можеше да чуе концерта така, както го чуваше той, дали щеше да й хареса? Така... хубаво, но той можеше ли да бъде сигурен, че тя изобщо ще иска да чуе концерта? Ами ако вече не я интересуваше неговата музика? Защото, той пък откъде беше сигурен, че изобщо я интересува неговата музика; откъде беше сигурен, че изобщо я интересува той самият? Една година не бяха поддържали връзка помежду си, за една година става какво ли не, хората се променят. Да, но ако той не я интересуваше, защо му беше обещала да го чака? Защото му беше обещала. Досега нямаше обещание, което да не е изпълнила, защо да не изпълни това? Добре, обещала му е. Но беше ли способна тя да предвиди себе си за една година напред? Та тя беше толкова млада, едва на двайсет и четири. Знаеше ли изобщо каква тежест беше поела? Кирил сам чувстваше, че това нейно обещание не му принадлежи, че няма права върху него. Една година... А колко време беше чакала Пенелопа? Сега пък и Пенелопа. Да, но Пенелопа беше изключение, иначе за какво щеше да се пише за нея? Изключение... а нима Емилия не беше изключение? Не беше ли тя изключителна жена? Беше, значи защо да не си удържи обещанието? Доколкото я познаваше, Кирил нямаше никакви основания да се съмнява в нея. Никога не го беше подвеждала, не го беше лъгала, не го беше мамила. Доколкото я познаваше... А познаваше ли я изобщо? Хайде де, познава я! Дори цветът на очите й не знае. А какво остава за другото... В най-добрия случай знаеше как са били нещата допреди да замине. А после? "Допреди" не означава "след това". Светът се върти, хората се променят, какво по-естествено от това?... Да я познава, как ли пък не! Ами онова нейно решение, например - да не си пишат - беше го приел, да, но не го беше разбрал. Не го беше очаквал, не го беше предвидил и не си го обясняваше. А всъщност то не беше ли мекият, деликатен начин Емилия да му каже, че няма смисъл от каквато и да било връзка между тях, че всичко вече е свършило? Онази вечер в квартирата й беше започнало или беше свършило всичко? След седмица, само след седмица щеше да разбере...
         Само след седмица ли?!?

         Здрачът полекичка настъпваше по крайбрежната улица. Скоро вече нищо нямаше да се вижда. Кирил стана от парапета и закрачи по пясъка. Гледаше право пред себе си към хоризонта. В далечината вече не можеше да различи небето от морето.

         Чиновничката на гишето за самолетни билети вдигна уморения си поглед към хубавия млад мъж с чужд акцент. Откъде ли беше? Швеция, Норвегия, Русия?
         - И така, искате да Ви отменя резервацията за полета за София на 27 юни? Така... добре, готово. За кога да я презаверя?
         Мъжът помълча няколко секунди, после вдигна рамене, каза на чиновничката да не прави друга резервация и с твърди, отмерени стъпки се отдалечи от гишето. За кога да я презавери? Докога щеше да остане в Алжир? Не знаеше.
         Как така не знаеше? Та отговорът беше очевиден. Докога? Докато си напише концерта.