Разказ от Марин Урумов

Авторът е от наградените на конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков!

        - Емине! Дощеро…
        - Ида… – Стъпалата простенаха. Тихо. Стари бяха, а тя бе още момиче... Хубава ли, не беше ли… Лице нямаше. И баща... Само глас. Един глас само... И майка. Болна… Ама имаше я!
        Влезе и отхвърли фереджето си. С него и сумрака се свлече в стаята и се сви по ъглите. Хубава бе… Много хубава!
        - Що е, майчинко?
        - Попей ми...
        Момичето се усмихна… И огря стаята. И ъглите. Запя. Глас само… Ама жената в леглото заплака.
        Един кон изтропа навън. Един мъж, мина между очите на жените и къщите… Къщите се отдръпнаха, но очите пресъхнаха, ожадняха... Поискаха го. И други очи го искаха… Но те и не знаеха още що искат. Скриха се само от срам, че са искали да поискат. Момински очи... Хубав бе. Знаеше го. Очи не му трябваха. После чу... Глас. Песен беше… И нещо стегна гърлото му… Опита се да преглътне… Сух пясък сякаш... Издраска гърлото си, задави се... А пък мъж беше… И млад. Не беше и тукашен… но остана... Никой не го искаше. Той го поиска. Остана.
        Овчар каза, че е... Излъга. Името си каза – Селим… И пак излъга. Ама мъж беше и мъжете… Повярваха му. Той в друго вярваше. Беше християнин…

* * *

        - Майчинко… Един мож доди в селону. Селим… У вуйко Демир Ахмеда живее. Уфчерин…
        - От де е?
        - Гьоврен май рекоха…
        - Де е со?
        - Ни знам…Далеко… Се от тука минува. И сига…
        - Я си ма повдигни да го видем чилякън, дену ти’й ума е зьомнал!
        - Майчо! – Едно слънце алено сякаш, срам, огради две сини мъниста, и ги стопли. Млади ръце повдигнаха немощна плът. Немощна… от работа и от болест.
        - Хубав… – Суха утроба, сви се… Дето беше някога раждала. В желание, в болка… И в немощ. Немощна плът… – Многу е хубав! – После… усмихна се. Жена бе... Ама повече майка!
        - Сал първом… балну ми стана. Спря ма на сред селону и заговори ма. – Мънистата заискриха. Спряха се. Зачакаха нещо... Не го дочакаха. На два сиви речни камъка станаха… И угаснаха.
        - Що думаш?! – Жената погледна навътре, а мракът изпълзя от ъглите и се преля в очите й. И пак… Глас само остана.
        - Да сипна ли вече да хапнем?
        - Не! Що ище?
        - Що?! Нищо…
        - Е?!
        - Да видел сва лицо… Моено… и ако хубаво било, да си ми станел сайбия¹. Да ма зьомнел…
        - Тъй. - Жената натежа. Полегна. – Тоз да не е каурин²;? Къв ще е, дену ще ище да виде лицоно ти?! При мен що първом не доде? Да беше жив бубайко³ ти… Ти нещо дума ли му?
        - Не…
        - Дума ли му!
        - Не, що да му думам?! Мож е…
        - Каурин!
        - Селим му викат.
        - Чух! То е нищо. Име сал... Да са вардиш… – Момиче. Бе свело глава... Момиче... ама и жена беше вече. Сърцето, косите, снагата й… искаха мъжка ръка да им бъде сайбия. Искаха обич. На мъж. – Чуеш ли що ти зарочем?
        Майка й беше, ама не искаше да я чуе.
        - Сваа коща без мож не може. – Вдигна очи. – Е, колко си имахме стока... Де е? – Каза, и излезе навън. Стаята притъмня. Жената в одъра сля се с мрака. После… заплака и бавно... изсветля. Майка й беше, жена... Разбра я.

* * *

        - Емине... – Чу гласа му. И майка й го чу. Нощ беше. Навсякъде. – Емине! – Не шепнеше и съвсем. И кучетата го чуха. Не лавнаха. Не проскимтяха, не се размърдаха… Нищо не сториха. Кучета! На страх само лаеха. И на тъмно… А тя се беше показала.
        - Що е? – Вятър сякаш лъхна в клоните. Топъл… Като оня, дето напролет ражда кокичета… Глас.
        - Ила!
        - Ида! – Стълбата и тя замълча...
        - Скоро си заминувам.
        - Де? – Леден вятър. Брисна лицето му, висна в тъмното… Сякаш сова изплака. Глас. Мъжът се усмихна. За това бе дошъл. Друго не му и трябваше, а продължи:
        - Долу, къде Бяло море... С уфцете на Демир Ахмеда.
        - Уф! Аз друго помислих… – Замълча, а изпълни нощта с мирис и звуци... и на нея замириса най-много… На косите й. Бе свалила фереджето си и го гледаше като малко дете. Право в очите. Той разбра. Бе му се дала. Цялата.
        Осветени от месеца… после… две очи угаснаха под клепките й… и там, на две сълзи станаха… и изтекоха.
        - Покрий са! И не плакни… Че като гльодам та, и на мен докривява ми, и… Зарад мене си… ща заплакна. – Мъж беше, а каза го. Тя се вкопчи в него и скри лице в ризата му. После тихо... много тихо попита.
        - Сига… ща ли ма зьомнеш? – Ръката му висна за миг над косите й. Трепна. Спусна се… и притихна.
        - Милко пиленце… Гат са ворна! Дума съм дал на Демир Ахмеда… Сeга на теб я давам!
        - Майчо ми дума… каурин, че си… – Сети ръцете му... Натежаха. Изстинаха. На камък станаха. После… на пясък. Посипаха се върху й. Свлякоха се. Погледна в лицето му, а не поиска да види. Запита и не поиска да чуе. – Верно ли?!
        - И верно да е… – Каза. После бързо… – Зарад теб… Да остана... по-близо...
        Верно е! Що от туй? То е сал име… – Отблъсна го.
        - И тя тъй ми дума, ама не е… Не е! Друго е. – Зарида.
        - Емине… – Гласът му стана различен. Като огъня дето стопля, не дето изпепелява… – Тъй е, друго е! Сичконо веке ми’й друго без теб. И по е лошо! Не ищем веке без теб да е, и без теб… няма да е! Ти си всичко, и от всичкото другоно повеке…
        Есен беше, нощ беше, студено, ама пиле, премръзнало, да беше се сгушило на гърдите му и то щеше се стопли... и оживее… Момиче. Не вдигна очи. През сълзи се усмихна и сякаш пропя му.
        - Любя та…

* * *

        Проядени зъби прехапаха две сухи устни горе в тъмното. Всичко бе чула! Майка, жена… Нищо от тях не остана. Само омраза. Пред рождена... Преди начална... Омраза. Между огън и мрак... Между сила и страх... Между глътката въздух… първата, и последния дъх… Между Аллах и каурина. Само омраза!

* * *

        Не се завърна! Пролет бе, а не се завърна. Другите казаха, че се е запилял нанякъде, и толкоз! Не повярва. И пита. Момиче беше, а пита. За него. Никой не я погледна, ама и никой не я заплю. Нещо бе станало… лошо...

* * *

        - Како Емине, ела, бубайко та вика. – Беше синът на Демир Ахмед. Не каза нищо и тръгна… а сърцето й… още малко да хвръкне навън.
        Тежък мъж беше Демир Ахмед... Богат. До три хиляди глави овце имаше в сюрията си, и повече… Ама такова чудо не беше! Сам да вика момиче при себе си, ако и да бе сестрината му дъщеря.
        Вратата се хлопна подире й. Само двамата бяха.
        - Викам та за Селима… Да го заборавиш, да ти зарочем. – Сякаш отсякоха я. Приседна. – Нема го веке! – Гръм да бе, огън… Да я изпепели, че да свърши. Ама не! Седеше и гледаше в нея. Мълчеше. Сълзите измокриха фереджето й. После каза и друго.
        - За каурин ли плакнеш?
        Не отвърна веднага. Вдигна очи.
        - За него. От де го знаш?
        - Майчо ти... Хабер ми прати.
        - Сваа… – Преглътна веднъж, дваж... и пак... лоша дума каза... голяма. – не ми’й майкя. Ник’ва веке не ми’й!
        - Не го думай пред мене, че… Махкай са! И веке не питай...
        - Дека го сворши? – Стана. Не плачеше. Само очите и гледаха зло. Мълчеше, гледаше я… и не я позна. – Дека!
        - На Сворнато бърдо…
        Вратата се отвори и момчето влезе в стаята. Очите му големи, като на телица. Седи, мълчи и гледа в Демир Ахмед… А устата му като на уловена мряна. Отваря се и се затваря… И глас няма.
        - Що сине? – Гласът на баща му прозвуча уморено. – Що има?
        - Жините рекоха... за ученайка⁴... – Не погледна момичето. – Своршва са.
        От първом, никой и не продума. После всичко стана на болка. Нейната болка.
        - Нека й!

* * *

        Стигна къщата като насън. Жените не вдигнаха очи. Знаеха. Всички знаеха!
        - Махкайте са! Всичките! Йедна ща сом... – Излязоха със сведени глави, както всякога. Мълчаха ала тя чуваше гласовете им, клетвите им, плача им… Сещаше мъката им по изгубени деца, мъже, родители... Знаеше всичко за тях. И те знаеха всичко за нея. Бе станала като тях... една от тях... Жена без глас. Без лице. Без сърце… Само сянка.
        - Емине… – Позна я.
        - Казала си. На демир Ахмеда си казала… – Не вдигна очи… Два въглена… от вода угасени. – Що ми го стори сва?
        - Зарад… теб си. На каурин няма та дам…
        - Йедин живот на Аллах само имаш за даване... Аз веке сом дадена! – Каза тихо, а сякаш плесница удари й. Умиращата се сви под постелята. На едно нищо стана. Без сълзи. Без глас. Само болка… И само болка преглътна, преди да продума.
        - Толкоз ли…
        - Толкоз! Мълчи, кат’ нищо не знаш и слушай ма що ти думам да отнесеш на Аллаха си. От негу, от теб… и от всичкине, най-много сом любила него, Селим… Имено, другоно му го ни знам... По-преди, ти го сворши сос брата си…
        - Дощеро… – Сълзите мокреха очите й.
        - Ни сом ти дощера… И ти ник’ва не си ми... – Сякаш изсъска.
        - Жив е… – От първо нищо не успя да продума. Мълчеше и гледаше в нея. И тя я гледаше… и прошка като да искаше. После… вятър духна. Надежда... И въглените припламнаха... Лумнаха. И стоплиха всичко.
        - Де е?
        - Демир знае… Ох! – Присви се от болка.
        - Що?
        - Нищо. Иди… отдолу рубана⁵ ми… в раклана… птвдигни… Виж там. Со е от мояна майчинка... и от нейнана… и от по-преди. Сига… за теб е. Зими го.
        - Демир Ахмед, за Селим… Друго рече. – Още не смееше да повярва.

        - Това… ти му го покажи… той го знае... – Жената се опита да каже още нещо, но се задави в последен един, грозен хрип… и издъхна.
        Погледа някое време мъртвата. Не заплака. Отиде до раклата…
        Излезе на вън и вдигна очи към жените. Не срещна техните... По-добре! Нямаше да разберат... нито да и простят. Никога! Прошепна им само:
        - Сворши са. – И ги отмина.

* * *

        - Систра ти ми зароче... сва да си ти го пткажа. Ти си го знаел… – Демир Ахмед погледна в протегнатата и ръка и като да изгори очите си. Отмести поглед в страни. – Де е Селим?
        Мълчеше. Вдигна очи и пак не я позна.
        - Махкай са…
        - Ща са махна! Сал първом речи ми, де е?
        - Ник’ва нe си ти. Псица разхайтена! Горе в саите⁶ е, и той пес кат теб… Ама ворзан. Взимай го и махкайте са при неговине си, щото твоине веке ги нямаш...

* * *

        Тръгна нагоре. Навлезе между скалите, премина склона и отдалече видя кошарите. Спря. Отвори длан и погледна в нея. Видя разкъсаните нишки между хората сред извисилата се планина... от болка. Болката родена от едно различно име и от думите на един език, който всички говореха, а не разбираха помежду си. Болката от различието на една вяра, която дедите й някога, бяха сменили с друга… И тогава разбра, че всичко това бе, защото любовта им… я нямаше. И я нямаше, защото болката я беше убила.
        Захвърли малкото, ръждясало желязно разпятие, и леко, нагази напред… През жуженето на мушиците, през цветята. През тихия звън на чановете и свободата на птиците… И сега всичко имаше. И любовта и я водеше. И на глас само стана, на песен… И каква песен беше! Запя, а като да заплака...

 

 

1 - сайбия – стопанин;    ^
2 - каурин – друговерец, гяурин;    ^
3 - бубайко – баща;    ^
4 - ученайка – вуйна;    ^
5 - рубана – чеиз;    ^
6 - сая - кошара;    ^

Електронна публикация на 11. юли 2001 г.

©2001 г. Марин Урумов. Всички права запазени. ©2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.