На Еди

         Дремех в тъмното. Прикривах инак свръхбодрите сетива. Едно пипало. Пет. Шест. Усещаха дремещите наоколо. Един. Пет. Шест. Прокуден пияница-балансьор. Мацки пред бара. Барман-диджей и мияч зад бара. Девойче, побутващо столовете. По към масите. По към сутринта. По към затваряне. Мъжаги около бара. Около мацките. Около чашите и скуката.
         И ние. На път към морето. Стопаджии, спрели на спирка. В лятната посока. Нажежената София ни вмирисваше и влудяваше. Търсехме друга лудост. Голяма вода. Голяма жега. Голяма удавена жега. Между А и В се оказа барът. И барманът. И джазовите изпарения.
         Стопаджии поръчват живителни отвари и бягат към копняно самотно облекчение. Разбира се, надписи. Цинизми, мъдризми. Малко сапунче с хиляда отпечатъка. Топло е да се здрависваш със слузесто-балончестите хора. Дупката в пода те свлича и привлича. Все пак има долна земя. Свръхсекретното райберче те измъква навън. И пак си вътре.
         Мехурчетата в чашата се катерят нагоре, за да умрат. Мисля в сламки, в рождени дни и торти с малко свещи. Мехурите се забавляват. Забавляват и мен. Пипалата-сетива се размърдват и катерят наоколо. Всичко е прозрачно. Балон. Мехур. Изпарение. Найлон и чаша.
         "Найлона" бил найлонен, когато нямало стъкла. "В строеж". Чаша подир чаша и два-три тромпета служели за градило. Найлоните се втвърдили и затракали. "След строеж". И Пловдив се втвърдил без битниците. Останали само джазовите изпарения.
         И барманът-диджей и мияч. Хлапето побутваше столовете и умело центроваше пепелника. И саксът центроваше. Мъжагите и мацките се разминаваха. Не се улучваха и чашите, вещаещи здраве.
         Далече имаше улични лампи и юлска мараня. Полунощна. Полумараня. Силуетът танцуваше със сакса. И до, и ла. Ре. Не разбирах нито танца от петте линии, нито този на силуета със стъклен сакс.
         Джазови изпарения си играеха безцелно. Като мехурчета. Нямах сламка и за тях и ги оставях да се лутат.
         Все така си дремех. Диджеят-барман и мияч се измъкна иззад дъската и се преобърна. На мъжага. Отиде до входа и излезе срещу саксофониста с найлоново шише. Силуетът се удвои.
         Отпих любопитни мехури и пипалото-око запълзя надалеч. Мъжагата мъжки изръмжа на саксофониста и той сакрално коленичи, катурна се и изневиделица изчезна.
         Пак отпих, за да пипам още. Пак силует. Един. Втори. Първият, твърде несретен за тази публика, затътри саксофонични крачоли из полумаранята и полубитническия град. Мъжагата пак заглъхна сред резбовно-корковия си свят.
         Аз пак замижах. Пронизителна глухота втрещи пипалото-ухо. Ух! Джазовите изпарения се втечниха. Празно, пипалото увяхна. Другото започна да вижда квадратно.

надясно

нагоре                             надолу

наляво

         И пак. Омагьосан квадрат. Изпаднах в паника и реших да мръдна. Навън е жегаво и бродят прозрачни силуети. Вътре в квадрата се оказа просторно. Омагьосано и free. Започнах да си рисувам, топейки четка в мехурчетата.
         Хитро, защото можех да си драскам.
         Лесно, защото можех да си дремя.
         По ненайлоновите стени на "Найлона" висяха и стърчаха много безначално-безкрайни квадрати. Най-free рамки. Рамирами. Рамо до рамо. Рам. Та-рам. Паметливи квадрати, пълни с мехурчести рисунки. Найлоново прозрачно.
         Още дремех. Задряма и росата в чашата. Балончетата се спасиха по стените и чакаха да полетят. До и ла. И фа. Удари и тръпки се лутаха и аз се залутах в тях.
         Стопиралите се устремиха. Бавно, разбира се, дремливо.
         Саксът танцуваше нотите.
         Момичето побутваше времето.
         Барманът отпушваше изповеди.
         Мъжагите заспаха сами.
         Мацките се целеха в девятката.
         Празните квадрати се пълнеха и с моите мехурчета.
         Излязохме от бара. Стъклата, захапани от кабъри, тръпнеха от изпаренията.

надясно

нагоре                             надолу

наляво

В.К. 2am./1.09.2003.