„Вярата означава да вярваш в нещо, за което знаеш, че не е вярно.“
Артър Блох

         Вече е октомври, а аз все още пиша летния си дневник. Малко позакъснял отпечатък на едно лято. Отпечатаните знаци сега бележат всеки ден - по време на, а и дълго след месеците "там". "Как е там?", питат всички. И неволно свързват американското ми лято с типичното лято и с типичното американско. И аз така, често се питам - как беше там. Как съм и аз сега, тук. Трудно е. И за отговор, и за адаптация. Към вкъщи.
         Напускайки родното място, заедно с двата сака, побрали веществения ми свят, магически се превръщам в пътник, тоест скитник, тоест чужденец. Чужд. Така и стана, въпреки другите деца от BG, въпреки поизбледнелите летищни печати отпреди година-две, въпреки еуфорията. Ти си чужд. Фактът предлага и чисто положителни белези - маска на загадъчност, екзотичен акцент, вид на наивитет и безпомощност. Случва се на всички пилигрими. "Меки" колкото щеш - коя от коя по-известни и покорявани. аМЕриКАта несъмнено е една от тях. Не знам дали ставаш хаджия или праведен, но определено се променяш. Връщаш се с нещо, витаещо около името ти, слава на "бил там". Връщаш се чужд вкъщи, връщаш се и тъжен, много тъжен. Бездомието се настанява отново в два сака: на твоите спомени и на случващото се сега, през зимата.
         Няма как тази моя зима да не се превърне в недоволна. Няма как да избегна носталгията и завистта. Няма как да не се чувствам поласкана от съдбата. Че ме е отвела в Америка. А, да - и че ме е върнала отново тук, за да оценя островръхата интелигентност на българина, българката и българчето, киселото мляко, алкохолът преди 21-а, подкупите за КАТ и други нужди, липсата на оръжие (поне явната) у всеки трети гражданин. Ей такива неща радват съществото ми в България. Или поне така ни учат шовинистите. Аз обаче малодушно се отказах да бъда такава. Дори патриот звучи твърде гръмко и твърде… в мъжки род. Отказах се. Ще използвам евтиното образование, развития (не смислово-преносно) градски транспорт, книгите от "Славейков", пиратските дискове и а, да - безценния шанс да съм недоволна, да ми е зле и да копнея прогреса. Е, това "там" го няма.
         Гурбетчийството е многовековен занаят в Бългерия. Столицата ни често се явява Будапеща, при повече географска ерудиция Букурещ и Босна се излюпват от паметта. Много бъ-та - балканска му работа. Няма как иначе да ни познават. Някои са чували, други безкрайно любезно казват: "Бългерия - оукей"… По едно време взех да не обръщам внимание и да не се впускам в атласни обяснения, всеки път щом някой прозорлив гражданин забележеше смешния акцент. Канада обикновено заместваше родната изходна точка. Или някой друг щат. Има и други впечатления, но тях е коварно да се опитвам да разказвам. Усетила ги, продължавам да се чувствам лишена от тях, но няма как да ги върна. Няма как да ги спечеля тук. Засега, нали? Транспериодът си тече. Дни…
         За вълшебно килимче до Америка ми се падна British Airways. Освободена от двата сака, от осъдителните (аз така ги разчетох) погледи на приятели, от митницата и все още българските duty-free, аз попаднах на английска територия. Всичко като че ли беше по харипотъровски вълшебно, почувствах се като кралица и принцеса, като лейди и човек! Човекът изведнъж се оказа ценност. Другият човек му се усмихваше, искаше да му помогне, искаше да му е добре. Без нищо в замяна. За мен положението бе странно до неприемливост. Почувствах се мамена и наежих недоверието си. Типично за несвикналия на сървис българин. И тези категории ме дразнеха някога. Някога, когато мечтаех за глобализъм и планета без черти. Някога. Сега обаче ясно различавам чертите. Къде по-прекъснати, къде по-непрекъснати. Отново благодаря на съдбата, че ме пропусна през две от линийките на пунктира…
         На лондонското летище виждам много индийци и с многовъзрастова челяд в разноцветни сарита. Другите са руси, с широки усмивки. Цветно. Цветната същност на едно кралство.
         Политам. За следващата ми дестинация е написано много. Особено сега, след събитията от 11/9. Мислех си, че ще е тъжно, че градът ще е осакатен, че ню йоркчани ще ме мразят, само защото съм "там". Очакванията ми бяха твърде смели - ню йоркчани изобщо не се интересуваха от мен. Хората говореха по телефона, просеха или слизаха от лимозини.
         И така, няма да разказвам всичко. Последваха три типични месеци на гурбет, и-мейли и космическо безгрижие. Защото бях във ваканция ли, защото бях в Америка ли, защото не бях тук? Сигурно не е честно да говоря така. Сигурно ми е провървяло твърде необективно - и на хора, и на ситуации. Сигурно ми е зле сега.
         Американците са простодушни хора, а ние се стараем да сме лоши, за да не сме "тъпи". Те като че ли предпочитат да са. Знаят, че ги мислим за такива. Знаят, че ядат микровълнова храна, знаят, че са хипнотизирани от телевизора, че не четат, че не знаят за Ботсвана и България. Питам се "какво от това?". Какво от това, че аз ги знам. Сега знам и друго - че съм се лъгала. Повечето нобелови награди са именно американски. И НАСА, и тя е в Америка. О! И омачканите им мръсни хартийки.
         "Там" преобладава безгрижието. То води до непукизъм, оттам апатия, незаинтересованост, оттам и всеизвестната американска тъпота. Така поне аз анализирах малкото градче, в което прекарах лятото. Разбира се, мога и да греша. Мога, затова е само мнение.
         Мога, също така, мрачно да анализирам и "тук", където всички знаем как е. Тъжно е, че съм малка, а вече е ми е тъжно. И е красиво, че мога да го кажа.
         Все още е октомври, а аз мисля за следващото лято. С какво да напълня двата сака. С какво ще ги върна. Какво ще съхраня от тях, какво ще е излишно. Какво ще науча, от какво ще порасна. Тъжнокрасив ли ще бъде и следващият пътепис. Ще ми се да го има, ще ми се пак да съм принцеса и човек. Пак. За три месеца.