Сега като се върна назад във времето, си давам сметка, че любовната ми история с Фала е била като развитие на музикална тема. Започна с внезапна аколадна близост. Петолинията ни тръгнаха симетрично още в първия миг, в който се срещнахме. Аз свирех партията на челото, а тя беше цигулка с тенденция да се превърне в първа цигулка. За съжаление в нашата история се намесиха и други инструменти. В началото обаче темата ни беше като в Концерта за цигулка и виолончело в си бемол мажор на Вивалди. Озовах се сред огромна група смеещи се високо момичета, все хубави и интересни. Насред буйния им хор обаче очите ми изведнъж се спряха на Фала и всички други изведнъж избледняха. Тоналностите ни внезапно съвпаднаха и струните ни затрептяха в съзвучие. Скобата ни свърза и звукът на инструментите ни се сля. Преливахме полифонично от терца в квинта, без да отчитаме дали това е възможно, или не. Подавахме си осминки и шестнайсетини и не ни пукаше за традиционното и познатото. Любовта ни бе нетемперирана.
         Паузите в едно музикално произведение са изключително важни. В любовта още повече. Задъханото ни алегро преливаше в престо, после прескачаше към алегро виваче. А каква нужда сме имали от анданте или ададжо. Тя следваше моето тремоло, а аз нейните.
         Накрая, знаете, в темата ви, след като сте изчерпали всички вариации, винаги се намесват в хор останалите инструменти. В объркването си ние кривнахме към атоналността. Не бяхме наясно кое е важно. Започнахме да заместваме познатите и обичани детайли от живота си с други, чужди и може би по-интересни. За малко успявахме да възстановим тоналността, но тогава се намесваше внезапен бекар, който унищожаваше всичко. И аз изпадах в ярост. И тогава мощно се зададе краят. Понякога в такива случаи има известно затишие и хармония, а дори и съзвучност на целия оркестър, независимо дали вие двамата отчетливо се откроявате. И точно когато си мислите, че темата ви може да да се развие още и онова горно до може да продължи безкрайно, краят наистина идва. Темата е изчерпана.
         Усещате с цялото си тяло отзвучаващите тонове и затъвате в празнотата им, липсата на общото ви произведение е болезнена. И чак след време го оценявате като гениално, или като аматьорска имитация на Вивалди.