лесно се живее
на мостовете между къщи
дълго време мислех
че съм неизгладен фрак

          Намерих кръгче - дали е от ключодържател или е черво от шайба колбас? Мене ме пита кошчето от дясно, защо не му напълних търбуха с петнясаната хартийка от баница, приличаща на средновековна карта на света. Картата сега е на тревата-в-саксията-пред-банката, т.е. в кораба към Новата земя.
          По въпроса за паметността на отпадъците смятам , че е монументална и безпаметна. Изразяването се постига чрез почистващите препарати- тук течението е “-изъм “ и е канално. Обектът се поглежда не в момента на почистването, а в този на зацапването, когато така да се каже се себефилтрира /виж образно/. Без почистваната повърхност нашият “-изъм” е нехомогенен, блудкав, разновидово непонятен. Почистваната повърхност не е буквална, тя е нейната мръсотия. А “пост –изма”, онова което не може да се изчисти ,защото мрасотията му се вика патина , защото е равна на носталгия и минало/ тук трябва ли да има въпросителна/.
           До кошчето отдясно е фенерът. Свети-вижда или свети-не виждам. Свети ту червено ту зелено, ту узрява, ту освобождава. Качвам се и откъсвам зелената му ябълка. Минавам на другия бряг по мост от лентички класическа дъвка, някой си мисли , че са се залепили на асфалта, но те не познават лятото.
         Градът продължава разходката, оглежда се във витрините и върти сянка около слънцето. Хапчетата, които пия под “инфинитивна” или “финитна” форма цяла година се нареждат по первазите на 365 стари къщи с дворове. Когото старите дами полеят цветата си, аз съм под прозореца и се лекувам от поредната си пре-не-до-измислена болест.

разказаха ми притча
за края на света
иззидах къща
с наклонени стени
прагът е аквариум
със жива риба
реката е на три каруци
от плода си
прозорецът полита
през лятото навън
на дупките от лунна светлина
елата е нащипана от щипки
залязваше в небето
алена покривка
направо от простора
политаха врабците
щом вятърът я прибере
 

          Сега имам представа за карти, светофари и хапчета, и тръгвам на път-шест-вие. И именно заради странната ми представа за етимологията на тази дума (което кой знае защо, но осъзнавам), аз предприемам път-седем-Той. Аз смятам, че звучи като благословия и това спасява глезените на несигурността от раз-ходка по цялото ми тяло.
          Първи ден.
          Върбовите клонки са ветровете, течението им ме влачи по водата на не-купестите облаци. Храмът не е построен.
          Втори ден.
          Водата се озърта за плътта си. Цветът (зелено) парцелира в плътност. Оглеждам се зад себе си и ги виждам – други-те.

          Трети ден.
          Кръгът говори три езика. Нашепват ми исторята на планината, на пещерата и плода и.
          Четвърти ден.
          Кръстопътят се събира в мен. Въртя се в центъра, и пак игра от детство – после падам настрани.
          Пети ден.
          Водата се събира сякаш сресана в реката - чувам. Влагата разказва цветовете - сладкодумно.
          Шести ден.
          Дланта говори с ехото. Аз не чувам мисълта им, със себе си тя пълни стъпките ми и прави домове.
          Седми ден.
          Носят в човките си – аз докосвам трите плитки на венеца. Кръстопътя (Кръста) три пъти разказвам.