Васил Георгиев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

ЧЕРНИЯТ МЪЖ

 

(практика по исторически материализъм)

 

Васил Георгиев

 

Първа награда на конкурса, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков!

 

 

         Когато в четвъртъка на една лъчезарна майска утрин през 1401 година, Ян Хус се събудил на трийсет и една и установил, че вече е ректор на най-големия университет в света, това било едно наистина добро начало за него.
         Прозял се властно на огряната от слънце тераса, докато лъчите танцували по Вълтава, съвсем близо до мястото, където, седем века по-късно архитектите Гери и Владо построили танцуващата като стриптийзьорка сграда. След което обаче коремът го свил и той със забързани крачки и леко патрава походка се отправил към тоалетната.
         Ректорът имал лек проблем със сутрешното разстройство и затова набързо изоставил слънчевите лъчи на утрото на успешния си живот, за да посети миризливата дупка, пълна с фекалии, наречена кенеф.
         Далеч повече го тревожили обаче друго - голите жени, които най-редовно се явявали в съня му.
         Десетки, стотици голи жени, които в съпроводени от музика сякаш от ада, но всъщност като сняг, плавно се стелели от небето, като в оная картина на Магрит, дето падат хора, за която Ян едва ли можел дори да предполага. Ректорът седял в съня си на скамейката пред дома си, адска музика сякаш излизала от колоните на душата му, пък от небето като сняг продължавали да падат жени, а като стигали на земята се разбягвали по всички краища на земята да разнасят порока. Една от тях винаги влизала в къщата на ректора, той започвал да бяга, но тогава се удрял в падащите от небето жени, те го събаряли на земята и падали върху него. След такъв сън, на сутринта разстройството дори идвало за него като един вид очистение на греха.
         Може би без връзка, все пак тринадесет години по късно - през 1414 година, в Констанц се провел събор, който да реши проблемът с трипапието. Вселената си имала трима папи, които се били събрали в едно и също време в Констанц. Всеки от тях излязъл от собствения си кенеф и от собственото си време и установил благоприятната за себе си позиция на върховен християнски жрец. На Събора в Констанц донякъде времето се събрало, заедно с папите и антипапите, всекиму било въздадено справедливото място и време.
         Именно на този събор обаче Ян Хус го закършил здравата и може да се каже, направо си бил предаден за очистване на пламъците. Нищо чудно всичко това да станало и по доноси на падащите от Небето и разбягващи се голи жени, но дали това е така е обстоятелство, което Църквата няма да признае, дори да е долна лъжа.
         Докато Хус се печал на кладата, до него се появила една баба, която хвърляла съчки след съчки, давейки се в явна злост срещу ректора, който пък в този момент сигурно я е мразел и в най затънтените краища на изгарящите си черва. “O santa simpliticas” промълвил той според най-близките си доброжелатели, а според по-далечните казал просто „Смях, чудовище”, каквото и да означава това за един помрачен от пламъците мозък.
         На 16.08.2003, в град Констанц, близо до мястото, където, за по-голяма прослава на Господа, ректорът бил предаден на танцуващите пламъци, пък се провел концерт на „Металика”.
         Говори се, че на концерта, сред зрителите които стояли зад оградата на стадиона /защото нямали 60 евро за билет/ отнякъде се появил един мъж с черни дрехи и шапка, който най-усърдно се опитвал да събори оградата, заедно с пияните германски наркомани наоколо, накрая наистина я разбутали, дошла охраната, скарала им се нещо там на немски и те, заедно с облечения в черно, гузно и сами вдигнали железните ограждения.
         Други разказват, че Черния мъж бил заобиколен от армия голи, опушени жени, сякаш дошли от небесата. Те мятали страхливо погледи, очакващи всеки миг St. Anger да стовари пъкления си гняв върху голите им телеса, ала изведнъж Черния мъж се втурнал към първата свободна пластмасова тоалетна и повече даже май никой не го видял.
         Като свършил концерта, Черния мъж обаче все пак си тръгнал с някакво момиче, с което се запознал между десетките си влизания и излизания от химическите тоалетни пред стадиона. Стигнали криво - ляво до Линдини (щото тя се казвала Линда), той промълвил „аз само замалко в тоалетната” и с бързи крачки и леко патрава походка се засилил към тоалетната, върху чиято чиния заспал и се пробудил чак на сутринта.
         Събудил се в кенефа чак на следващия ден. На около 20 метра от швейцарската граница и на 5 метра от кенефа, лежала Линда Багряна - горда наследничка на великото германско племе и още по-горда пра-правнучка на Бабата от Констанц, която хвърляла криви съчки и грозни буреняци върху Хусовата клада.
         В тоалетната държал в ръката си една снимка от 1922 година. Държал снимка, защото Линда нямала и една шибана книга в къщата си, а той все пак трябвало да чете нещо, докато седи на ухаещата на лавандула чиния. Снимката си я купил от един антиквар, български турчин, който живеел в Констанц и адски приличал на него, така и не разбрал как са се озовали двамата със снимката там.
         На лицевата страна от черно-бялата снимка, която извадил от джоба си, смело надничала неговата физиономия. През 1922 година изглежда бил студент по право с прекъснати права, но въпреки това седял в един от модните шантани, с бомбе и английски бастон със сребърен обков.
         Когато в селото питали майка ми и баща му, какво стана с Ваню, не завърши ли вече правото, седем години го няма, техните отговаряли - „Той в момента е стажант-адвокат в София!”
         „Аа, стражар-адвокат!” повтаряли съселяните с респект и притаен страх.
         С любопитство прочел на гърба на картичката следното:
         „Мила ми Ането,
         Изпращамъ ти лика си от София. Вече почти завършихъ правото. Сега си търся работа. Съвсемъ скоро ще се уредя в Мин-вото, както ти писахъ преди и вече ще можемъ да се вьнчаемъ, както ти обещахъ. Тука както виждашъ е много хубаво, и чакамъ с нетърпение да се видимъ и да бъдемъ отново заедно както миналото лято.
         Твой любимъ,
         Ваню“
         След което бързо станал от сецесионната масичка, минута преди гарсонътъ да дойде и да го пита какво точно ще си поръча.
         Не знам какво е станало след това, но обстоятелството, че осемдесет години по-късно се е озовал в този кенеф, при това само със снимката, му подсказало, че не е намерил работа в заветното мин-во. Историята на гърба на картичката му се сторила близка, като тези истории, които никога не са му се били случили, но е трябвало да му се случат - било защото рано изгорял, било защото със забързани крачки и леко патрава походка подминал точно тази история.
         Спомнил си как шестстотин години по-рано, през 1413 с любопитство разглеждал грамотата, която бил получил в омайната майска утрин, услужливо подпъхната под вратата от прислужника му Клаус. На втората страница пишело в свободен преразказ следното.
         Сигизмунд, император на Свещената римска империя, унгарски крал и почти освободител на нашия северозапад казвал на Ян Хус между редовете:
         „Ела, в Констанц на събора. Гарантирам ти че нищо няма да ти се случи и няма да те изгорим на кладата, както всъщност ни се иска да сторим. Твоето учение ни заинтригува, но все пак има някои детайли, които трябва да бъдат осветени.“
         Тогава нямало електричество, затова осветяването се осъществявало с огън. Затова вечерта на 6 юли 1415 г. били осветени детайлите. Багряна, не тази с кенефа, а другата, от 15 век, хвърляла съчките в краката на Ян Хус, за да изгори по-бързо. „O sancta simplicitas!“ със сетни сили промълвил той, а тя нищо не разбрала, щото не знаела латински, също както вероятно приятелката му Анета, оная от гърба на картичката, която освен това със сигурност не знаела за внучката на Багряна. Вместо това думите на внучката прелетяли някак си пред времето, почти на същото място и бабата запяла с диалекта на южногерманска тийнейджърка от началото на 21 век: „Ню блъд джойнс диз ъъъърт - тъ дъ дъ дъ дъ дъъъъъ!”, а слисаният ректор неразбиращо гледал изчадието, говорещо на непонятни езици, пеещо песните на ада.
         Излязъл от тоалетната на Линда, а в ръката си триумфално държал едно руло от свършила тоалетна хартия, което изглеждало досущ като грамотата за имунитет, дадена му от императора, която получил в тоалетната шест века по-рано. Погледнал през терасата, където на около двадесет метра отстрани се виждала Швейцария и където при добро желание можел да отиде да си изхвърли боклука.
         А в същото време на снимката от кенефа продължавало да си бъде двадесет и втора. На снимката Анета го е чакала, чака го най-вероятно дори и сега - някъде сред пожарищата на една земя, която той би трябвало радва че е пропуснал в следващите осемдесет години. Джеймс Хетфийлд така или иначе го била видяла в Пловдив, била с някакъв тип след това, който според нея излязъл с насран задник от тоалетната, защото свършила хартията, според мен си е взел един душ преди това, но така или иначе той не представлявал интерес за нея вече, мислела си за напетия стражар-адвокат, за учения ректор, за папата, прокрадвало се дори някакво съмнение за Линда като смътна и неосъзната заплаха.
         Черният мъж се появява ужким случайно еднакво през вековете, с различни хора и от различни кенефи, героично или пародийно, но като цяло ни предлага една и съща история, в която има много надежда, бягство и най-вече разминаване. Надеждата, уви, се оказва измамена, било от бягството, било от разминаването, а в същото време Създателят не чувства необходимост дори да сменя тоалетната хартия за всеки неин следващ епизод на това, което съвсем неуместно нарича разнообразие. Трите истории са всъщност една единствена. В това се убедих онази лъчезарна майска утрин през 1401 година когато се чудих откъде да намеря ново руло. Не ми оставаше нищо друго освен да седя в кенефа и да чакам началото на 20 век, а после да седна на онази сецесионна масичка или на кладата, може би дори в кенефа, според едни като ректор, или като низвергнат папа, или като стражар-адвокат.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 23. април 2008 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]