Виктор Пасков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

Из „Аутопсия на една любов“

 

Виктор Пасков

 

Корица на книгата, снимка: Ciela.bg

 

         - Виж какво, Сара. Писна ми да говорим за твоя льольо и мойто поколение. Нямаш ли друга тема?
         - Можем да обсъдим римското право или английската конституция.
         Станах, отидох до банята, взех ножица, бръсначка, пяна, кърпа и одеколон, върнах се в хола и ги тропнах на масата.
         - Какво сега? - зяпна Сара. - Да не е време за сутрешния ти тоалет?
         - На теб ти е време. Сега ще се обръснеш.
         - Да се обръсна? Аз? - тя инстинктивно опипа брадата си.
         - Не там, Моби Дик. Тук. - Аз посочих междукрачието й.
         Лицето й придоби порцеланов вид, а погледът й отново се изцъкли. Настъпи мълчание. Смених диска на Стравински със Стен Гец.
         - Хайде, де!
         - Няма да ми викаш Моби Дик.
         - Няма.
         - Това... ще те възбуди ли?
         - Нека да се оставим да бъдем изненадани.
         - Моят контакт-партньор никога не е...
         - Това е разликата в поколенията. Ще видиш как ще те освежи.
         - Не мога. Никога не съм го правила.
         Отместих масичката и клекнах в краката й. Разкопчах полата й и след известни трудности успях да я изуя. Повдигнах мощния й задник и сложих кърпата под него. Разтворих огромните бедра и набрах в шепата си кичур. Звукът на ножицата бе като глисандо на цимбал. Втори кичур. Трети. Все едно че стрижех главата на поп идол от мойто поколение.
         - Ще ти преча ли... ако си налея още? - тя дишаше на пресекулки.
         - Не мислѝ за мен. Мислѝ за английската конституция.
         Напръсках я обилно с пяна и я размазах с длан по цепката и свивките на бедрата. Накарах я да си качи стъпалата на леглото и да се разкрачи. Изглеждаше така, сякаш в нея се бе изпразнил кон. Започнах внимателно да я бръсна със самобръсначката, като гледах да не докосвам клитора й, който бе подал червеното си езиче от цепката. Когато свърших, тя наистина изглеждаше като кайсия - обла, издута и розова, със съвсем нежен мъх. Обрах остатъците пяна с кърпата, сложих в шепата си две капки афтършейв и я намазах. Сокът й бликна от дупката и се смеси с афтършейва. Разнесе се миризма на мускус. Наведох се, разтеглих леко с пръсти зачервените й долни устни и прекарах езика си по продължение на цялата разтворена цепка. Имаше тръпчив вкус. Засмуках клитора й, масажирайки го същевременно с език. Сара извика и си запуши устата с длан. Издаваше жални, приглушени звуци, като че ли оплакваше нещо или някого.
         - Правят ли такива неща на Уолстрийт? - попитах я.
         - Стига с този Уолстрийт...
         - Хайде да спрем дотук - предложих делово, изправяйки се. - Нека не загърбваме развитието на обществото, персоналното усъвършенстване на кариерата в международен мащаб.
         Сара отвори очи. От тях потекоха сълзи. Домъчня ми за миг. Но бързо ми мина.
         Тя стана, извади слипа от чантата си и го обу. Нахлузи полата и тръгна към вратата, олюлявайки се. Отвори я, погледна ме през рамо и каза равно:
         - Ти си идиот. Абсолютен психопат. Аб-со-лю-тен.
         Блъсна я зад гърба си и изчезна. Бе загубила този рунд. Нещо ми говореше, че пак ще се появи.
         Взех прахосмукачката и изсмуках космите й от пода и дивана. Извадих кесията, излязох на балкона и я изтърсих. Вятърът пое космите от пещерата на Сара и ги отнесе в посока „Джонсън Хауз“.

 

 

         Дали да не й се обадя в София?
         Ами ако е с някого в леглото? Това е почти сигурно.
         Какво, като е с някого в леглото? Ще стане.
         И ще те унижи. Ще те разбие. Ще се наливаш цяла нощ.
         Така и така ще се наливам цяла нощ.
         Това решава ли проблема?
         Ах, върви по дяволите. Да, решава го! Поне до утре...
         Какво е това „утре“?

 

 

 

         *  *  *

 

 

         Не се обадих два дни на Ина, въпреки че поне сто пъти набирах телефона й до предпоследната цифра. Не че ме е спирал здравия разум. Много малко музиканти познавам, които разполагат със здрав разум, и те обикновено не стават за върбова свирка.
         Спираше ме по-скоро някакъв инстинкт. Предчувствие за тъмна опасност, въпреки че точно инстинктите ме караха да се върна на „Екзарх Йосиф“ с възможно най-голямата скорост, да изкача на един дъх стълбите до четвъртия етаж и да...
         ...и да - какво?

 

 

         Онази нощ аз не дирижирах музиката. На мен ми бе отредена ролята на безгласния паж, който обслужва примадоната, докато тя изпълнява виртуозно колоратурната си ария.
         Това ли е, което ме смущаваше?
         Едва ли... След толкова години, прекарани в театъра и по джаз сцените на цяла Европа, имах зад гърба си достатъчно преживявания и опит с жени от всякакъв калибър, раса, темперамент и техника.
         Имал съм красиви и грозни, истерични и кротки, нежни и недодялани, умни и глупави, шептящи и ревящи, тънки и дебели, ясни и загадъчни...
         Но Ина не се вместваше в тези категории.
         Истината е, че никоя друга досега не бе успявала като нея да ме накара да изпитам безсъзнанието, пълната самозабрава и екстаза. През онази нощ, или по-скоро утро, аз почувствах и преживях обратната страна на секса, която - сега знам със сигурност, знам го с всичките си сетива! - е смъртта.
         И не онази страшната, грозната, неприемливата смърт, от която всички се ужасяваме, а светлата, доброволната и желана, добрата смърт, сладостната смърт - като разтваряне на универсума, като пътешествие към ядрото на слънцето, като изпаряване в етерното пространство...

 

 

         [...]

 

 

         - Искам да ме обръснеш, Чарли. Съвсем гладко.
         - Не ми викай Чарли...
         - Я вол, майн хер... това възбужда ли те?
         - Да се оставим да бъдем изненадани.
         - На бързай...
         Тя постла кърпата на стола, седна и отново вдигна стъпала на седалката. Разкрачи се.
         Клекнах пред нея, взех ножичката, хванах с пръсти едно червеникаво кичурче и започнах да стрижа венериния й хълм, мислейки си, че бих го изпасъл с най-голямо удоволствие. Когато свърших, взех пяната, пръснах я между розовите устни и започнах леко да размазвам. Изглеждаше така, като че ли върху тях се бе изпразнил осъден на смърт. Ина дишаше тежко и мърмореше неразбираемо, втренчена между бедрата си. Взех самобръсначката и започнах много внимателно да я бръсна, заобикаляйки на милиметър трепкащия й клитор. Когато свърших с това, намокрих шепата си с вода и изтрих от розовите устни, разтворената дупка и гънките на бедрата остатъците от пяна.
         Ина взе чашата с облака, доближи я до върха на гладката си, порозовяла кайсия и започна да я излива на тънка струйка, която залъкатуши по цепката и започна да се влива в тъмния отвор.
         - Пий... - зашепна тя. - Изближи всяка капка...
         Наведох глава между бедрата, разтворих с пръсти мокрите й устни и започнах да ближа облак от клитора й, облак, смесен с нейния сок, който ухаеше на мускатов орех и тамян, а Ина надаваше къси викове, разтърсваше червената стихия на косите си и изливаше още и още, и още.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. октомври 2022 г.
Публикация в кн. „Аутопсия на една любов“, Виктор Пасков, Изд. „CIELA“, София, 2018 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]