Според едно схващане човек избира какъв да стане още преди да се роди. Но когато това стане той често се отклонява от пътя, който си е предначертал, защото е притиснат от ограничения, норми и снобски възгледи за престижна професия. А не е ли твърде кратък живота за да се обременяваме с чуждото мнение. Когато един художник иска да рисува защо да го караме да става счетоводител например? По този начин той не ще се чувства пълноценен, няма да знае къде е неговото място на света, ще се обезличи или казано накратко бихме погубили човешкото щастие. За да сме пълноценни винаги трябва да се стремим към „златната среда“, да накараме сърцето и разума да работят в хармония. Призванието на човек е да е щастлив, просто пътят към щастието за всеки е различен.

         Хераклит казва: „Много земя претърсват златотърсачите, но малко злато намират.“ По същия начин хората решили да практикуват професии, които не им носят радост и ги превръщат в тленни вещи, получават частица лъжливо щастие, но душата им бива ограбена. А със „златото“, което са намерили не могат да откупят загубеното време или да забравят миговете на саморазрушение.

         Възхищавам се на хората, които смеят да рискуват да следват мечтите си. Прагматиците биха казали, че те вземат неразумни решения, но всъщност те просто имат смелостта да слушат сърцето си. Сократ например вярва, че е избран от боговете да разбуди атинския народ. Затова той загърбва работата си и дори не се грижи за семейството си, за да служи в насоката, в която е призван-философията. Това е неговата професия. В крайна сметка ирационалното му поведение го води до един пълноценно изживян живот, а прозренията му са станали житейска философия на безброй хора по света в продължение на хилядолетия.