Из „9“

         Преди да ме затворят аз живеех на ъгъла на улиците „Нишка“ и „Брегалница“, в гладния търбух на столицата с названието Ючбунар. Родителите си едва помня. Бил съм съвсем невръстен, когато баща ми напуснал дома, заминал за Африка и се наел на служба в чуждестранния легион. Скоро след това бил обявен за безследно изчезнал. Така и не се разбра дали цялата тази авантюра е била за богатство и пари, или всъщност той беше побягнал от нас в търсене на други хора. Година след това майка ми починала от сънна болест. Бях останал сирак твърде малък и живеех при вуйчо ми с разбирането, че на 16-годишна възраст ще си хвана пътя както един пълнолетен мъж.
         Прякорът „Молеца“ ми излязъл още като дете. Бил съм слабичък, но много жилав и жив, криел съм се по килери и куфари с цел да стряскам околните. Така си и до ден днешен - Молеца, щото веднъж лепнат, прякорът ти се закача като репей.
         Молецът - представете си само как лети. Не лети, а безразборно криволичи. Ако се опитате да начертаете полета на молеца, ще получите неведома скица. Моят живот се описва по подобен начин, всъщност всеки един живот.
         Мъжът, както се изразяваше Ванвурст-Окото, е жив корал, докоснат от мръсница. Ада мен докосна. Влюбих се фатално в нея на 16-годишна възраст. Беше един горещ летен следобед - краят на учебната година в двора на прогимназията. Седях и си дъвчех дзифта¹ на една паянтова пейка сред лудееща тълпа, когато изведнъж из утробата на зноя се роди видение от графитен прах.
         Беше тя - грациозна, благовонна и трепетна, опасна като пъпка, наляла се с гърмящ живак. Тялото стегнато в брилянтно черна престилка със снижнобяла якичка, барета. Хипнотични очи, а в тях зеници като черни кристали с обточващи ги вежди от чист асфалт. В гърдите й неземен тургур, отверстията й калибрирани с божествена фреза, плътта й търси плът. Въздушна, но заедно с това черноземна. Безтегловна, но страстно телесна, с походка неземно мудна, почти водолазна, коремчето подскочило напред. Шията и рамената съобщени в изящна сглобка, а чаталът приканващо разхлабен - изумителна манифестация на поробващо разпрегната женственост.
         Но най-удивителното от всички неща, най-девическото и заедно с това най-греховното у нея беше лекото й дишане. Диафрагмата й живееше по невероятно плътски начин.
         Огледа се наоколо и за зла беда спря погледа си върху мен, а в очите й пъклени клади лумнаха. Приближи се космически лека, живачно пъргава, божествено непогрешима. Скочи на пейката срещу мен, седна на облегалката, а бедрата й срамежливо се разтвориха, така че да мога да надникна, но не щеш ли, погледите ни се срещнаха и се преплетоха.
         В този момент диафрагмата й се задейства по особено показен начин, а гласът - вискозен, мек и плътен като сливов мармалад, произнесе думи, които натиснаха напрегнат спусък в мен:
         - Свърши ли?
         - Празен съм! - промълвих аз.
         Олекна ми, сякаш изстрелях заседнало в гърлото си торпедо. Така започна да се пише нашият роман, чийто край ще следва тук.
         От една стара циганка на Битака си купих богомолка в стъкленица, за да имам нещо живо да отглеждам вкъщи освен едно мушкато. Исках да си купя две богомолки, с цел да си правят компания в буркана и прочие, но циганката ме предупреди изрично, че ще дойде ден, в който едната ще изяде другата и това ме отказа. В буркана обаче сложих клонче от мушкатото, което само по себе си приличаше на богомолка. Така инсектът имаше на какво да се разположи и да се чувства свойски докато се молеше.
         Понякога изважда богомолката от буркана и я пусках да поживее в мушкатото, за да си възвърне чувството за естество и свобода. Хранех я с мушици, молци и други малки насекоми. Слагах я на слънце на прозореца и ако я наблюдавах достатъчно дълго как си върти главата като някаква чудовищна миниатюра на човек, изпадах в състояние на странна отнесеност.
         Реших да й подаря богомолката като свидетелство на това, че бях луд по нея. Ада разви някакъв особен, религиозно-мистичен афинитет към насекомото. Казваше, че това е специална твар, чрез която природата се моли на твореца да й прости падението на човека.
         Решихме да се татуираме и отидохме при един бръснар, стар анархист и бивш пандизчия, който знаеше как става това. Аз си поръчах да ми изрисуват нощна пеперуда на рамота, а тя - богомолка на коремчето, под пъпа, и тогава да пусне насекомото на свобода.
         Молеца и Богомолката - така ни знаеха из бандите, дето обитаваха каналите и градинките на триъгълника, който сключват кварталите Коньовица, Ючбунар и Банишора. Бяхме много влюбени, някак си преднамерено, парадирахме с тази си любов, щото нямаше друга толкова лична двойка като нас във въпросния триъгълник.

---

¹ Дзифт (тур. zift от араб.) - черна земна смола, асфалт. Използва се за спойка на пътни настилки, а в миналото и за дъвка занимавка. [горе]