ВТОРИ  ПРОБЕГ

… … …

ОСЛЕПИТЕЛНО! Ярко огнено кълбо, дрипаво от чести протуберанси, растеше и сякаш го всмукваше в разкалените си обятия. Потръпна, когато разбра, че, всъщност, пада встрани. Значи падаше. Остро свистене заглуши блясъка. Светкавиците на мисълта му се мъчеха да сглобят познат образ или чувство, но парченцата искряща светлина се разпадаха като калейдоскопни стъкълца, сипейки се в тесния отвор, към който той летеше. Нямаше как да се промуши в тъмния процеп, ала нищо не зависеше от него. Просто щеше да изчака до сблъсъка. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… удар… болка, разкъсваща болка и мрак…
… … …
Двуглавът го гледаше загрижено с четирите си изпъкнали, кръгли очи. Беше паднал от нишата и само следващата малко по-широчка тераса го беше спасила, да не си разбие черупката в урвата. Моренилите кръжаха над къщата им и от яд разбиваха със зъбестите си клюнове покрива. Една скална издатина го бе скрила от зорките им очи. Другият също се оказа късметлия - десет минути преди нападението отиде до магазина. Обаче, тревогата в очите му показваше, че при падането все пак е пострадал. Гръбнакът, малко над черупката, го болеше, а около мястото му мокрееше неприятно. “Как му беше името?”… “А какво е  име?”… “Не знам.” … “Мислиш странни символи. Сигурно е от удара. Слава Богу, откъснал ти е втората. След два месеца ще си с нова, но трябва да пазиш леглото и да не си показвяш носа при най-малкия усет, както днес.”
Двуглавът търкули втората глава на потърпевшия надолу по сипея, за да привлече вниманието на моренилите. Те размахаха широките плавници на опашките си и се гмурнаха към движещия се предмет. Не бяха много умни. Двамата бегълци използуваха това и мигом се озоваха в тунела, водещ към къщата.
… … …
“Ти си болен. Трети месец не ти пониква! Какво направиха с теб проклетите моренили? С отровен зъб ли те докопаха?”…. “Ако беше отровен зъб щях да умра още същата вечер.”… “А как се чувстваш? Отпаднал ли си, тресе ли те, имаш ли сърбежи под черупката.”…”Не. Чувствам се отлично.”…”Това е хубаво, но без втора глава навън е опасно, а и съседите ще се чудят. Вече трети месец…”…”Хайде, стига си се тюхкал, добре съм! Може би не мажем раната с достатъчно силен мехлем? Може да са те излъгали в аптеката, да е с изтекъл срок? Кажи де, не е ли възможно?”…”А и мислиш странно. Ето, какво беше това “кажи”?”…”Не знам, просто го  казах.”…”Боже, трябва да дойде друг, аз не издържам!”
След това мислене между двамата, здравият избяга. Останал сам, болният седна на прага под предпазната козирка. Умът му се бореше да преодолее някаква преграда, вътре в единствената му глава. Вярно, че не беше съвсем в ред. Например, зъберите на отсрещните планински вериги му се струваха голи. Но всеки знае, че планините нямат черупки, те самите са черупки. После, все мислеше, че моренилите не плуват, а  летят! Летят им пасваше според него. Но, какво е  летят, не знаеше. Друг път, но той беше скрил от другия двуглав, го сърбяха пръстите. Искаше му се да прави някакви налудничави резки по скалите… Сигурно съм полудял, разсъди той, дали да не се покажа на моренилите и всичко да се свърши?
Червеният диск на слънцето беше в зенита си, когато разбра, че е дошъл друг двуглав, много стар. Той огледа зарастналата рана, взря се в очите му, почука черупката и издърпа пръстите на пострадалия, докато изпукаха. Отдръпна се предпазливо. Не беше доволен от прегледа. “Какво си ял напоследък?”…”Храна от магазина, какво друго?”…”А щил не хапваш ли?”…”Да не съм моренил, Боже! Може да имам проблеми с обмяната, ама чак щил!”…”Добре тогава. Ще помисля само за теб диагнозата - ти нямаш дух за втората глава! Ако е истина това, което мислиш, няма друг символ! Това е. Съветвам те да се изнесеш още тази нощ към Прокобните дупки.”…”Но там са само щиляви! Как така?”…”Инак, Обществената Мисъл ще те изолира, може да те вържат за моренилите. Избирай!”…”Тоест, как така нямам дух за втората? Съвсем ли?  Кажи!”…”Какво помисли?”…”Нищо.”…”Проблеми със символите ли имаш? Това е още един факт в полза на диагнозата ми. Бягай!”…”А ти защо не помислиш пред всички за мен? Може да е заразно.”…”Не е.”…”Тогава какво?”…”На теб ли да обяснявам. Трети месец лежиш едноглав като мъртвец, вече си доловил помисляния за теб. По-добре тръгни веднага, ще ти покажа тунела за там.”…”И какво да правя в Прокобните дупки? Да се тъпча с щил ли? Да щилясам като всички, да ми омекне черупката и… Няма ли лекарство?”…”Има само едно спасение - да се сетиш символите на Формулата. Малцина успяват, но нямаш друг избор. Формулата е мисъл, задействуваща подсъзнанието. Ако си едноглав дух ще успееш, но ако си просто щиляв, няма спасение. Усещам, че си много силен едноглав, знам го. Подсъзнанието ще те изведе, затова скрий се в най-дълбоката дупка и сънувай! Струваш ми се странно познат, да не сме учили заедно Мислене?”…”Не помня. Да ти призная ли, помня откакто се свестих след падането.”…”Загуба на паметта. Нищичко ли не помниш?”…”Е, не съвсем, но са все дреболии…”…”Побързай тогава. Хващаш трети тунел, при магазина свиваш по 28 и после като поемеш 103, до края. Докато тялото ти още помни пътя, трябва да стигнеш!” ”Благодаря!”…”Мислещият дух е безсмъртен. Помни, ще се срещнем в други свят.  Домислене!”…”Домислене, домислене и дочуване! Весела Коледа, Данче!” …”Какво, какво??? Бързай, че се влошаваш!”
Болният потътри опашка към трети тунел. Да сънува. Май, преди да падне много обичаше да сънува? Значи, лесна работа. Наближи магазина. За да се мушне в 28-ми, както го усещаше тялото му, се налагаше да мине покрай редица двуглави, чакащи за храна. Обаче, щом го видеха едноглав, със зараснал втори врат, щяха да го хвърлят на моренилите. Сгуши се в един тъмен процеп и зачака опашката да се разотиде. Ала беше обяд, и вместо да намалее, върволицата стигна почти до прикритието му. Свря се още по-навътре, опря здраво черупка о скалата. Неочаквано тя поддаде и той се срути заедно с канарата в нова, немаркирана пещера. Нямаше осветление, а тялото му не помнеше завоите и галериите в които беше попаднал. Откъм новооткрития вход усети заплашителни мисли. Двуглавите вече го търсеха. Нямаше друтга алтернатива, освен, да се препъва напред в мрака, докато стигне отвесна стена или изход. Междувременно, преследвачите можеха да го застигнат.
Проходът ставаше все по-стръмен и неравен, но очите му вече свикваха с тъмата. Постепенно крачката му доби твърдост, започна да различава стената отдясно. Надолнището и влагата рядко го подхлъзваха и въпреки това, гоначите се усещаха все по-близо. “Само дано не е задънен изход, да не е задънен!” - молеше се. Тогава съзря светлинката и се втурна натам като луд. Отдалече различи зъберите на отсрещната верига и разбра, че излиза на прекалено високо и открито място, но друг път нямаше. Изскочи заслепен на широка платовидна тераса и веднага забеляза няколко плуващи лениво във висинето моренили. Двуглавите не посмяха да го последват вън, макар това да не го стопли много, защото два моренила със силен удар на опашките се гмурнаха към него. Имаше не повече от десет секунди, да реши как да умре - от удара на зъбатия клюн или след мъчителни и позорни мисли сред двуглавите, докато решат съдбата му. Преди раззинатата паст да го грабне и отплува, той отстъпи крачка назад, спъна се и падна върху черупката си, размахвайки бясно ръце и крака. Ужасът неволно разтвори устата му и той за първи път чу режещите трептения на собствения си глас. Световното безмълвие бе нарушено за първи път от десетки ери насам. Моренилът трепна в устрема си, тялото му, лишено от крайници, увисна безконтролно и кракът на паникьосания едноглав беглец заби дълбоко острия си нокът в нежния му, учудващо мек корем. Той стъписано шибна два-три маха с мощните си перки, изплува малко встрани и потъна като камък в урвата, без звук. Двуглавите предвидливо бяха хлътнали в пещерата и никой не разбра какво се е случило, просто защото бяха сигурни във фаталния край на “щилявия”. Вторият нападател бе последвал падащия къс “лесно месо”, без угризения, увличайки след себе си останалите моренили.
Докато се мъчеше да се преобърне по корем, усети помисляне:”Да ти помогна ли?” До него се доближи двуглав със странно оцветена предница на черупката, освен това или не беше негова или той бе прекалено хилав. “Не искаш ли да помислиш за мен пред другите? Сега съм безпомощен.”…”Не, пък и за теб вече няма значение. Ти  уби  моренил!”…”Беше случайно. Аз паднах и”…”Може би. А трептетенето в устата ти? Какво беше това?”…”Нали виждаш, едноглав съм, не ми пониква втора три месеца. Дойде друг двуглав и откри, че имам едноглав дух.”…”Виждам. Чакай, все пак, да те изправим на крака. Така. И те прати в Прокобните дупки, но са те погнали. Ясно.”…”Трябва да сънувам, а тялото ми забрави пътя.”…”Ела в дома ми. Живея сам. Мислител съм. При мен никой не идва, ще можеш да сънуваш наволя. А ти, в отплата, ще ме научиш да  т р е п т я. Става ли?”…”Да, но нали ти обясних, правя нещата, а нито ги разбирам, нито знам как ги правя.”…”Аз съм Мислител, не забравяй това.”
Тръгнаха по много тесен тунел право надолу, понякога даже се плъзгаха на черупки. Бяха слезли доста дълбоко в планината, когато тунелът стана равен, широк и осветен. Подредбата на къщата беше неузнаваема. Освен двете висящи легла, нищо друго не изглеждаше функционално за дом и бе зацапано с най-различни цветове. Например, имаше несъразмерно голям казан за храна, но в него вреше някаква гадна субстанция. “Това е материалът ми.” Десетина високи, еднокраки столчета, с малки, неизползваеми седалища, на някои беше оставено нещо покрито с кожа. “А това - обясняваше Мислителя, усещайки учудването му - е материал, готов за моделиране. Зад онази завеса имам завършени образци. Ще ти ги покажа след като хапнем.”…”Какво моделираш?”…”Ще вивиш, заповядай на масата!”
Масата представляваше гигантски куб между двете висящи легла. Мислителя се покатери на едното и с жест го покани на отсрещното. “Нямаш ли столове?”…”Така е по-удобно, пробвай!” Може би премеждията от последния час му бяха удвоили апетита, но притеснението, да не го помисли домакинът за лакомник, се изпари, когато видя Мислителя да тъпче устите си с две ръце - с дясната - долната глава, с лявата - горната. И то с темпо, завидно за кльощавото му тяло.
След обилния обяд Мислителя го поведе зад завесата. Ако бе видял моренил на каишка, да изпълнява стойка на човка, гостът едва ли би се учудил толкова. “Но това са глави!”…”Да, както виждаш. Разбира се, не са истински, а копия в естествена големина.”…”Как “не са истински”? Това е главата на един, когото познавам.”…”Значи, си прилича! Някои измислям, други събирам тука, по дъното на каньона се търкалят стотици. Когато са по-пресни ги копирам. Но събирането е трудно, сам разбираш, моренилите дебнат всяко раздвижване. Ако ме научиш да  т р е п т я, ще ги разгонвам без проблем, а ако мога да усвоя и хватката с краката.”…”Но за какво са ти?”…”Първо, сигурно се досещаш, че никой не знае за моите модели, нито символ за тях пред други двуглави! Второ - изследвам ги, нали за това ми плаящат, да мисля не само за оцеляване. Трето, и най-опасното, всъщност - мога да удължа престоя ти тук, между двуглавите. Вече имам два успешни опита. Не са много продължителни, ала зависи от материала. Още не съм постигнал субстанция, по-издържлива от 72 часа. Напукват се, лющи се покритието и накрая цялата глава пада.”…”Още не съм наясно. Какво означава “да удължиш престоя ми”? И как така съм станал след падането едноглав дух? Нима може такова нещо?”…”Виж, ще ти обясня подробно. Тук понякога стават аномалии с двуглавите. С течение на вековете инцидентите стават все по-чести и странни. Мисля имено върху този проблем. От 93 години, още съм в началото, вярно е, но попаднах на интересни обекти…”…”Чакай, чакай, какви аномалии? И аз ли?”…”Да. Явлението намислих “неточна ретранслация”. Интересното в тия двуглави е намалената памет на тялото и некоординирата символизация. На  моменти…” …”Извинявай, не съм Мислител, не можеш ли по-простичко?”…”Ще опитам. Вземи черупката. В нея двуглавите се чувстват чудесно, нали? Сега си представи моренил в същата черупка. Не можеш. Моренилът ще се хлъзга в нея и ще изтича като течност ту през опашния, ту през вратните отвори. Няма да може да плува и да се гмурка - черупката ще му тежи. Разбираш ли?”…”Искаш да мисля, че моя едноглав дух, е дух на моренил!?”…”Не точно, но си близо до точния символ. Ти  уби, а на нашата планета убиват само моренилите. Ти не си моренил, но не си и истински двуглав.”…”Добре де, щом на планетата убийството е привилегия само на моренилите, ти защо искаш да убиваш?”…” Не да убивам, а да се предпазвам да не бъда убит. Аз съм Мислител и моите решения са важни. Ако не успея да завърша дисертацията си, двуглавите ще престанат да вярват на Мислителите. Но това е прекалено сложна мисъл за изтощения ти мозък. По-добре се отпусни и поспи, а довечера можем да започнем с уроците по трептене.”
Гостът се настани отново в леглото, а Мислителя се зае с обичайните си занятия. Следеше плавните му движения из ателието, но вместо да го приспиват те изостриха вниманието му. Помисли си, че губи ценно време и че този странен Мислител може би го дебнеше да заспи, за да му излее горещата каша върху главата. Помисли го вътрешно, ала домакинът долови тревогата му. “Трудно ти е да заспиш ли? Нормално е, превъзбуден си. Ще ти сваря чаша чай, знал специална рецепта.”…”Не си прави труда.”…”Само минутка! Ето го! Изпий го наведнаж, инак горчи.”…”От какво е?” Без да дочака мисълта на другия, той надигна съдината и изля съдържанието й в пресъхналото си гърло. Учуди се: “Доколкото усеитих, е сладникав, а не горчив. Да не е.”…”Щил, да, щил е, само че малка доза, отпуска подсъзнанието…”
Щ И Л
“Мисли за символите на Формулата!”
… … …
ШЕМЕТНО падане между кубове - меки, ръбести, назъбени, хлъзгави, песъкливи, дрънчащи, тихи, менящи се. Всички са розови. И той е розов куб. Течението на кубестите го отнасяше към разливите. Там ще се наместят във формата и… Но това са глупости! Той не е куб! Той е двуглав с едноглав дух… Или едноглав с двуглав дух?! Не, Мислителя  к а з а, че е моренил или почти… К А З А,  к а з а… каза, ами да, каза си е каза - аз казах, ти каза, той каза, ние казахме… Какви са тия кубове, Боже?! Сигурно сънувам. В река ли съм? Време е да излезе на брега, ще се хване за надвесените клони, нали не може да плува… Не мога ли??? А как… Ето ги клоните, протяга ръка и стисва здраво, но в нея не остава нищо! Не съвсем - хванал е змия? Или не - магнитофонна лента. Тя излиза от устата на онзи куб, дето е на десния бряг. Да, но ако се обърна, ще бъде левия. Мътната да ме отнесе, това не е куб, а електрическа крушка… Ореол… сияние… Говорят му, чува думи, думи, думи… честит е тоз избранник чийто дух като ковчегът… в послешний онова което е в промени непроменно… но това е славейков племенико… племенико… ПЛЕМЕНИКО…
… … …
- Племенико! - викаше леля Сара - Отвори очи, виж, дошла съм чак до шибаната болница, не за да те гледам как спиш.
Иван-Исак Мухлевентски повдигна клепачи. Наоколо му беше неестествено бяло и светло. Той лежеше на специално легло с парапет и механизъм за променяна на ъгъла в който тялото да се чувства най-удообно. От дясната страна, до главата му, приглушено шумеше и пиукаше медицинска апаратура, позната му само от екрана на кино “Паноптикум”, срещу гимназията. От приборите към темето му се проточваха тънки, разноцветни жички, дясната му ръка беше в гипс, а лявата със система, в чието мехурче всеки три секунди капваше безцветна капка.
- Сестро, събуди се! - чу той току до ухото си тържествуващия вик на лелчето - Момче, как си, момче!
Продълговат конски череп, с чаплински мустачки и геомилевски перчем над окото, се надвеси над него и запита:
- Господине, спомняте ли си къде сте, кой сте, чувате ли ме?
Гласът на конеподобния белодрешко неприятно дращеше слуха му, все едно, че слушаше стар грамофон, с повредена игличка. На горното джобче на престилката му бе защипната лична карта-пропуск, попълнена с латиница “проф. д-р Т. Й. Колев”. Реакцията му беше в тон с цялата нереалност:
- Вие сте професор доктор Колев.
- Но как… - сепна се научното светило.
- Ясновидство! - прошепна в ухото-рапан руса скумра с касинка. Професорът сведе поглед, зърна своята плексигласова легитимация да се поклаща под носа му и се усмихна:
- Правилно сте прочели. Аз съм професор Трендо Йосифов Колев. А вие кой сте?
Постепенно бялата мъгла около леглото му се беше стопила и Мухлевентски разкодира другите два силуета - секретарката-щраус и лелчето в лъскава инвалидна количка. Едната записваше разговора в зелена тетрадка-дневник, другата бе протегнала сухата си длан и галеше Иван-Исак по гипса. Щом видя лелята, той захлипа като обиден хлапак и занарежда:
- Лельо, лелче, лелченцеее-еее-еее!
Лелята се приведе от количката и, както можа, прегърна любимеца си.
- Спокойно, момче, страшното мина! Така смело скочи от шибания прозорец, а сега хленчиш. Добре, че си улучил контейнера за смет, а той догоре е пълен с кашони и сняг. Беше се заклещил като в мидена черупка, едвам те извадиха… Ама я виж, нищо ти няма - скоро ще ти махнат шибания гипс и у дома! Хайде, хайде, успокой се!
“Скочил съм от прозореца! - стъписано си рече Иван-Исак - Господи, но защо? И как съм могъл? Навън е пълно с….”
Червен индикатор, придружен от неприятно пиукане, прекъсна мисълта му. Професорът отметна перчем и се засуети над пулта на компютъра. От процепа на принтера се нагърчиха няколко метра разграфена лента с острите светкавици на енцефалограмата.
- Докторе, какво стана? - кресна лелята, вперила тревожен поглед в дразнещата светлинка.
- А, нищо… - отнесено примигна д-р Колев, вглъбен в кривулиците - Нищо опасно, госпожо, нервен импулс на паметта, предполагам, менталногенетичен. - последната дума беше произнесена към сестрата, както се стори на лелята - заговорнически.
- Може да съм дърта, глуха, шибана леля, докторе, но разбирам всяка дума по устните ви! Какво означава “менталногенетичен импулс”? Аз съм му единствена роднина, трябва да знам.
- Частична загуба на паметта, госпожо! - вдигна вежда професорът - Нищо фатално. Лекува се в повечето случаи!
Лелята видимо се успокои. На Иван-Исак, обаче, всичко му изглеждаше все така смутно и неясно. В ума му се появяваха и изчезваха думи и изрази без значение, да не каже налудничави. “Ако разберат, ще ме вкарат в лудница! - упллаши се Мухлевентски - Трябва да внимавам, да не се изпусна. Дали не изглежда съмнително, че мълчах толкова дълго?” Той се прокашля и страдалчески смотолеви:
- Ама, такова, професоре, аз си спомням… да де, не всичко, … може би някои детайли…
- Какво помните, господине? - с готовност се извърна конеглавият доктор, разтърсвайки черна грива над око, същински мустанг - Всичко ни разкажете! И най-незначителния според вас факт, за нас може да е решаващ. Слушаме ви! - той хвърли поглед-въпрос към секретарката: - Госпожице? Е, господин… на първо време да се запознаем?
- Вижте! - Иван-Исак целия пламна - Какво да ви кажа… малко ми е мъгливо и… неудобно…
- Докторе! - притече му се на помощ лелята - Това да не е разпит? Каквото било - било! Вече не сме в шибания тоталитаризъм! Вие сте медицински работник, не следовател! Благодарна съм ви за всичко дотук, но…
- Лелче, недей… - надигна се притеснено Иван-Исак.
- Това е за негово добро! - изсъска птицата секретарка, нервно почуквайки с химикал по тетрадката.
- Може би имате право, госпожо, да не насилваме нещата. - професор д-р Трендо Колев се изправи и, излизайки, заръча на сестрата - Сестро, да не забравите таксито за госпожата!
Мухлевентски не вярваше на ушите си. Лелчето пътуваше с такси?! Нима бе способна на подобно разточителство? Вярно, че на младини беше свикнала да я глезят, че хайлайфната среда я бе направила слободна (думата много му се нравеше), слободна и пряма, но въпреки цялата си любов и грижи, това тя не би извършила и заради него… А инвалидната количка? Откъде е? С какви пари? Иван-Исак напрегна паметта си, търсейки обяснение за промените. За миг невероятен образ му се яви и го накара да потрепери - той, в ресторант, пред него отрупана с поръчки маса, а в ръцете му дебел като енциклопедия портфейл… Най-абсурдното в ситуацията беше, че Мухлевентски знаеше, че това се е случило. Или ще се случи. Да не би да са спечелили от тотото? Невъзможно! И двамата не бяха попълвали фиш през живота си. Той дори не знаеше как се прави. Лелята твърдеше, че да играеш на тото е все едно да влагаш парите си, в пощенската кутия на организаторите му, и изобщо, хазартът с държавата е предварително обречен. Виж, брат му… Ами да! Ако Денчо, комуто цял град окачваше тежки и позорни определения като “алкохолик”, “пройдоха”, и “комарджия”, ако най-после бе улучил  ш е с т и ц а т а, каквото и да означаваше това? Беше много пари!!! Може би 20-30 хиляди!? Или… В главата на Иван-Исак изплува огромна торта, върху която с розови захарни цветчета бе изписана цифрата  1 0 0 0 0 0 0. Видението възпламени темето му, той се огледа гузно, все едно, че го бяха хванали на местопрестъплението.
- Лелче! - тревожно простена - Къде е Денчо?
- Божичко! - провикна се лелята - Какво те прихвана пък сега? Брат ти махмурлува някъде с шибаните си авери. Вчера идва да те види, но ти беше още в кома…
- Кома ли?!?
- Уф, тоя мой шибан език! Все ще изтърси нещо!… Е, трябваше да го научиш от някой. И по-добре от мен…
Иван-Исак не я чуваше. Странно - не се уплаши. Дори не се учуди както трябва. Само си помисли: “Значи е вярно.” и притвори очи.
- Госпожо, пациентът е изтощен. Ще бъде разумно да го оставим да се възстанови. - сестрата прекъсна със зле прикрита досада монолога на лелята и без да изчака евентуалното “довиждане”, избута количката й в коридора. Мухлевентски не чу негодуванието на леля Сара, отекнало до третия етаж. Беше потънал дълбоко в мислите си, толкова дълбоко, че усети как леглото под него губи очертанията си. То просто се разстапяше и стичаше като бучка масло в нагорещен тиган. Дъното на тигана застрашително приближаваше тила му. Още една педя и щеше да се пльосне в кипящата мазнина, но мускулите му отказваха да приемат тревожните сигнали на алармиращите нервни центрове, тялото му се изви с главата надолу и болезненото парване на метала го зашемети…
… … …
Ярка светлина, осезаема като удар, го беше повалила на земята. Ослепен, с тъпа болка в тила, той зашари с ръце в сухото стърнище, търсейки някаква опора, за да се изправи. Вместо това, най-глупашки си сряза палеца о захвърлената коса. Изруга, засмуквайки го като пеленаче, седна, а пред очите му продължаваха да се мержелеят черни и жълти кръгове.
- Ро-от! - проточи пискливо жена му откъм синора - Пак ли дремеш, мерзавецо!
Света Щерко, да не ме е праснала дамлата! Тя нищо ли не е видяла?
- Сега, сега… - провикна се гъгниво, да я успокои.
- Какво се разтакаваш там, кое време е, още нищо не си покрил!
- Порязах се. - изпъшка той в отговор - Ида!
Изправи се и тръсна глава, за да прогони кръговете. Сякаш оловен език на камбана заудря в черепа му. Приклекна от болка и притисна слепоочия. Какво ми стана, мътната да го отнесе? Предпазливо поотвори клепачи. Нивата се ширеше пред него до хоризонта, бодливо жълта и монотонно надиплена от суховея. Вдясно различи тъмнеещия синор и бялата забрадка на жена си.
- Идвал! - чу се оттам - Стои като плашило! Какво се звериш? Да не ти се е прищяло нещо? Мръсник! Само за това мисли!…
Докато тя продължаваше да се навива, той промуши накрайника на отводнителя и даде знак на сина си да включи помпата. Боботенето на мотора заглуши дразнещия брътвеж и той злорадо се усмихна, доволен, че я е надхитрил. Преди три години купиха нивата на безценица, но тя още не можеше да му прости гордостта от сполучливо направената сделка и не искаше да признае, че Рот, поне веднъж в живота си, бе постъпил разумно. “Голяма работа! - презрително фучеше тя - Купил най-голямата нива! А, петната, бе, глупако!? Не ти ли дойде на ум, че и петната са най-много в такава нива? И още девет деца да имахме, пак нямаше да смогнем ги покри… Довлече ни в това забутано село, да се пържим на бавен огън и вечно задника да ни пази сянка…”   “А девет деца как ще изхраниш в града? - гневеше се той - Ами наркоманията, содомията, престрелките, опашките… Тука поне имаме спокойствие.” И просторна баня - добавяше наум. Краят на седмицата е, сети се Рот докато събираше смачканите, покрити тук-там с гадна слуз стебла. Ще има Голяма баня! Ще си съберат всички съседи в мъжката баня, ще пийнат по едно, ще побъбрят…
“Петната са дяволска работа.” - мислеше си Рот, опъвайки единия край на зъбестата мрежа над вече изчистеното от смачкани класове място - “Умнитите казват, че е Божия благодат, че така се учим да прокарваме пътя на Щерката Божия, когато Тя слезе, да ни дари с благословеното Мляко на Вечния Живот. Казват, че ще строим път за Нея, но тия мръсни петна ли ще постилат Светлия Й друм? Това са, по-скоро, гнойните язви на нечестивия, в които той ще иска да удави Светата Щерка.”
Късият край на мрежата беше провиснал почти доземи, та Рот се провикна към немърливия си помагач:
- По към синура дърпай, заспо! Цялата мрежа в слуз ще овъргаляш! А вие не се хилете, а дръжте по-здраво, ленивци!
Четиримата му потомци изпънаха жили и мрежата иззвънтя като струна, намествайки се върху опорните куки, готова да сграбчи в смъртоносните си обятия всеки нечестивец.
- Остават още шест! - осведоми жена си Рот.
- Скоро ще залезнат всички слънца, а той ми се разфукал, като че ли е в Банята! - беше свадливия отговор.
Рот вдигна глава към небето и разкърши рамене. Чутото от жена му, неизвестно защо, го беше смутило. Това, което видя във висинето, увеличи безпокойството му още повече - в жълтеникавия въздух над хоризонта се бяха скупчили седемте знойни топки и по-долните леко оранжевееха. “Кога е станало това?” - въпросът в съзнанието му стресна Рот, защото смисълът на питането не се отнасяше до бързо търкулилия се ден. Той привика с пръст най-близко стоящото хлапе и му посочи светилата:
- Виждаш ли ги?
- Да. - посмръкна с досада то - И да се изтрепем, пак няма да сколасаме.
- Не, не… - прошепна бащата - Аз те питах “виждаш ли ги“?
- Да де, к`во се бавиш тогава?
… … …
Лампите проблясваха червеникаво в разлюляната повърхност на басейна. Вътре се беше бухнал Дебелия Ала. Той доплава шумно до перваза на бар-плота и ухилено запита Рот:
- Хоро ли е играл нечестивия в нивата ти? Приличаш на смъртник. Кепа, дай му едно питие и от мен!
Барманът тури още една чаша пред Рот.
- Бог с теб… - отвеяно прие почерпката той.
- Ама ти какво, бе, да не си стъпил в слузта? Казвай какво те мъчи? - Дебелия Ала гаврътна своето питие на екс и зачака.
- Днес ме беше праснала дамлата. - едва промърмори Рот.
- Брей! - прихна Ала и стовари тлъста длан на гърба му - Чудо голямо! Небесна Щерко, прости му! Днес по нивята сигур са били петдесетина с твойта участ. Рот, не ме будалкай!
- След това си порязах палеца…
- Не думай! - разхохоти се Ала - Чувате ли, кошии! Трагедия в семейството - Рот си клъцнал палеца!
Всеобщият смях дълко кънтя под високия бански таван.
- И каква друга грижа те налегна, комши? - пискливо и накъсано изквича Дебелия Ала - Да не би, да си разбрал, че петната никнат нощем? Или, че на небето греят седем слънца?
- Точно така. - оживи се Рот - Те са седем!
Последвалият грохот, произведен от смеещите се голи мъже, го накара да съжали, че изобщо се е наел да сподели с Дебелия днешните си терзания. И това ми било най-близък съсед и приятел. Рот плати своето и почерпката на Ала, и заплува към изхода за сушилните. Легна на нара и пусна струята горещ въздух. След малко Дебелия Ала се друсна на съседния нар.
- Да не пийна и глътка от Млякото Й, ако разбирам какво става с теб?
- Нищо. - извърна се на кълка Рот.
- Добре де, прекалих с шегите. Ама и ти ги дрънкаш едни… Не те разбирам.
Мълчание.
- И до кога ще си обиден? - Ала включи кварцовите лещи. Синята им светлина привлече погледа на Рот. Помисли си съвсем неволно: “И лещите са седем…” Подле, ужасен се надигна на лакът и безволево изстена към смаяния си приятел:
- Ала, сигурно имам нужда от умнит!
- Божа Щерко, защо?
- Над нашата земя винаги са горели седем слънца, знам го, всеки е убеден в това. Легенди и предания твърдят, че това са седемте гърди на Божията Щерка, от които честитите един ден, ще пият Благословено Мляко. Но днес, мисля че след дамлата, нещо в мен се вмъкна, нещо се настани в главата ми, в ума ми и започна да стърже там… Едно и също, едно и също, едно и също:“Как така седем? Защо седем, та това е неестествено? Слънцето е…”
- Какво е слънцето? И кое от тях, Света Щерко? Кое? Наистина говориш странно, Рот.
- Казвам ти, Ала, това което мисля, сам не мога да произнеса. Трябва ми умнит!…
- Опитай, Рот, стари комшийо, опитай! Може пък да ти олекне, да не трябва да занимаваме умнитите. Кажи го.
Рот пусна своя кварц и се облещи в седемте изпъкнали “очи”. Известно време лежа безмълвен, все едно че беше забравил за присъствието на напрегнатия в очакване Ала. Разлепи устни, не по своя воля и продума:
- Слънцето е…
… … …
- Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. - малчуганът превиваше пръст след пръст, увлечен в току-що измислената си игра. Рот се надигна от възглавницата и се огледа. Беше си у дома. Жена му тракаше с вратите на долапите, приготвяше обяда за нивата. Слънцата едва бяха поели небесната си въртележка и той се захвана да точи косата. Чула го от другата стая, половинката му се развика и затръшка вратите с двойно по-голямо усърдие.
- Ставайте, поспаланковци, съседите вече товарят камиона!
Рот продължи да точи плавно острието - жжжът-зззът-жът, жжжът-зззът-жът… Болеше го порязаният палец, но не се сещаше кога вчера е бил така невнимателен. Тая нощ сънува кошмар - лежеше в огромен метален съд и около него вреше жежка мас. “Това, ще трябва да е бил нечестивия - помисли той - Сигурно имам грях към Божията Щерка! Подой ме, Щерко, дай ми просветлението на Твоето Мляко!”
- Петната днес били много големи. - викна угрижено Дебелия Ала през прозореца - Трябва да се снаждат по две-три мрежи на едно. Вземете си снаст, Рот, и то повечко…
- Божа Щерко-о-о! - завайка се жената на Рот.
- Стига! - сряза я Рот. - Деца, всички в камиона!
Насядаха до семейството на Дебелия Ала и машината пое.
- Как си, комши? - смигна му Ала.
- Сънувах кошмар.
- Големи петна, голям бач, Голяма баня, а? - засия тлъстото лице на съседа.
- Голямата беше вчера…
Моторът изфорсира,  Ала не го чу, та викна:
- Какво?
- Вчера беше. - повтори Рот. Децата се сборичкаха и двамата мъже вдигнаха косите над главите си, да не стане сакатлък. Дебелия пак поде с въпросите, надмогвайки олелията:
- Кое беше? Не чух!
- Голямата! - на свой ред се напъна другият. Не се разбраха и Рот махна с ръка. Въпреки врявата и ръмженето на мотора, той странно отчетливо разбираше бърборенето на седящия до него, броящ малчуган:
- Едно - Азбука, Две - Болка, Три - Вода, Четири - Голота, Пет - Душа, Шест - Енергия, Седем - Живот. И пак - Едно - Азбука, Две - Болка…
Синът му изброяваше имената на слънцата. И тогава го преряза в слепоочията. Болка! “Та нали… нали то е едно…”
… … …
“Силата на
Една
Душа
Е
Мисълта”
Иван-Исак Мухлевентски гледаше току-що написаното в четвъртата тетрадка и не знаеше като-как да го разбира. А го беше написала собствената му ръка. Приличаше му на заглавие, но, в такъв случай, би трябвало да е на един ред и думите да не започват с главни букви. Не му мязаше и на стихче, макар смисълът да беше доста причудлив и все още непонятен и за самия му автор. От друга страна, можеше да бъде и мото, защото го беше настанил в горния десен ъгъл на първата страница. Обаче, изобщо не проумяваше кой или какво цитираше, тъй като беше сигурен, че не познава подобно четиво. От трета страна, Иван-Исак усещаше, че това е лично негово умозаключение, но скромността му не позволяваше да се смята способен на такова дълбоко умозрение. Та той даже не знаеше какво следва. Тъй или инак, Мухлевентски вече се готвеше да затвори тетрадката, когато в стаята влезе д-р Колев.
- Добър вечер! - поздрави той и отметна перчем - Как сме днес?
- Добре… - конфузно се размърда пациентът и напрегнато остави тетрадката на шкафчето, без да има доблестта, да я бутне в чекмеджето. Хиповидният професор проточи врат и надзърна в услужливо-издайнически белеещата страница.
- Акростих! - отсъди прорицателно и в същото време безапелационно той - Много добре! А какво ще рече “СЕДЕМ”?
- Седем ли? - стъписа се Мухлевентски. С удивление на проглеждащ слепец той се взря отново и почувства, че му се гади от вълнение - Наистина е СЕДЕМ, докторе, но кълна се, станало е случайно!
Скрибуцащият смях на д-р Колев прозвуча зловещо в болничната глухота. Алабросът му пърхаше в такт с резките движения на главата и на Мухлевентски му бе невъзможно, въпреки цялата му сдържаност и липса на язвителност, да не си представи зъбчатките, буталата и мотовилките, задвижващи перфектния механизъм, наречен Трендо Колев. Напуши го смях, но вместо това се изчерви и закашля.
- Ох, простете! - пое си въздух професора, поднасяйки към задушаващия се в собствените си предразсъдъци пациент чаша вода. Иван-Исак отпи глътка със стиснато гърло, задави се и омаломощен от струпалите му се емоции, най-сетне се отпусна в постелята.
- Поспете. - застърга пак гласът на лечителя в ухото му - Исках само да ви съобщя, че утре се прибирате вкъщи.
- Благодаря… - въздъхна страдарчески Иван-Исак с надеждата, че професорът си тръгва. Но не би - попипвайки мустачките си, д-р Колев придърпа стола за посетители и разполагайки се удобно, изскърца непринудено:
- Преди това, бих искал да поговорим, господин Мулетенски! Става въпрос за менталногенетичните аномалии при вас след комата. Бихте ли ми отговорили на няколко чисто професионални въпроса? Ще ви бъда безкрайно благодарен, господин Мукавенски…
- Мухлевентски. - поправи го свенливо той - За мен ще е радост, да ви бъда от полза.
- Много добре, много добре, господин Махаленски… Хм! Май, пак сбърках? Извинете ме, не помня имена. - проскриптя професорът - Е, добре, вие имахте странни видения по време на комата, нали така?
- Д-да. - темето му светна като семафорен “стоп”. Иван-Исак видя как хищно блесна окото под перчема, как лицето се изопна и вкамени като маска. Ученият вече не беше човек, нито патрав робот, а гигантско ухо, настроено само на честотата на опитното животинче. Стомахът на училищния инспектор се превърна в парченце лед, кожата му посивя от уплаха, тялото инстинктивно потърси ембрионалната си поза.
- Не се бойте, не ви смятаме за луд. - поне прашинка съчувствие да имаше в гласа му - Провеждаме чрез вас важен научен експеримент. От безцветна писарушка ще ви направим Гагарин в космоса на Психиката, Нил Армстронг на планетата Съзнание…
Иван-Исак Мухлевентски - училищен инспектор - слушаше като хипнотизиран от боа и все по-малко от смисъла на думите достигаше разума му. От ранна юношеска възраст не одобряваше героизма. За него героите (повечето), бяха нещастни кукли на конци, обикновени люде, попаднали в екстремна ситуация и действали според силите и ума си, ала превърнати в неземни чучела от прищевките на журналисти и тълпа. “Героите”, друсащи с желание подобна хореография, го угнетяваха и отблъскваха с готовността си да служат на масите. Това, разбира се, бяха строго законспирирани мисли и чувства, иван-исаковият език за нищо на света не би дръзнал да ги сподели, заради, според него, тщеславния им характер. Дори и с лелчето. Та какво остава за хищния катър с професорска титла.
- … менталните връзки на съзнанието. Искаме да проследим вашите видения, господин Махмудски, вашите записки ще ни бъдат като пътеводител в сложните джунгли на мозъчната кора. Сега бих искал да ми разкажете за първите симптоми? - д-р Трендо Колев притихна, дебнейки реакцията на пациента.
- Първите симптоми. - повтори машинално Иван-Исак, без да има и най-бегла представа как да избегне отговора. “Ако можех да припадна…” - помисли с носталгия той. През първите дни в клиниката на професора лесно избягваше разпитите му и уж случайните подпитвания на секретарката, която бе така любезна да му донесе картонения куфар, за да се чувствал по-уютно. При най-малкото усилие да си припомни нещо, губеше съзнание. Но в момента се усещаше по-трезв от когато и да било. Умът му бе чист и спокоен като на новородено. “Умнитът добре си е свършил работата.”
Индикаторът запримигва тревожно, сподирен от пиукащата аларма на апаратурата. Разграфената лента се заизнизва от процепа, подобно тения.
- Какво помислихте? - стрелна го професорът.
Мухлевентски отвори уста, формирайки безгласно и уплашено някаква дума.
- Какво? - скокна вбесеният не на шега учен.
- Голямата баня беше вчера! - Мухлевентски за малко да си прехапе езика. Как можа да изтърси такава глупост?
Вратата на стаята безшумно се отвори и зад гърба на Колев застана санитарката Мария. Приличаше на нея, но Иван-Исак забеляза, че нещо в маниера, в походката, в очите й не беше същото.
Мария беше завършила в Пловдив за медсестра, но понеже в градчето медицинските сестри бяха надвишили десетократно нуждите на триетажната, местна лечебница, тя, заради искреното си увлечение към професията, бе приела да бъде санитарка. Освен това леко накуцваше и бе скромна, което не й помагаше в намирането на по-престижна професия. Всъщност, тя нямаше никаква работа на етажа на д-р Колев, защото той изцяло представляваше личната му частна клиника и персонала се подбираше от секретарката-очиларка.
Лицето на Мария беше тясно и бледо, ръцете й - тънички и крехки, изглеждаше, че всеки момент ще се скършат под непосилния товар на цинковите кофи и парцала, от който спокойно можеше да си ушие палто. Тя, обаче, никога не се оплакваше и с готовност, за която й се присмиваха зад гърба, заместваше червендалестите лелки - колежки. През своя двадесет и седем годишен живот Мария не бе възроптала нито веднъж срещу орисията си. Тя приемаше нещата от живота за дадени и непроменими. Такава беше Мария санитарката.   Когато, тази вечер, Иван-Исак я видя да влиза зад гърба на професора, тя не беше същата жена. Тъмните й очи странно горяха, движенията й бяха уверени и меки, тя дори не накуцваше. Доктор Колев изобщо не откри присъствието й. Той ожесточено се взираше в енцефалограмата и нервно отмяташе грива. Мария мина на пръсти покрай него и подаде ръка на Мухлевентски. Той я прие без въпроси, макар далече и дълбоко вътре в него стъписано да си рече: “Това е лудост!”
… … …
ТЕ летяха с развени флуидни коси към съзвездието Дракон и по-точно към двойната оранжевозелена звезда Вега-1/Вега-2. Страхът от предишни прелети у него бе изчезнал. Знаеше как и колко да ускорява, избягваше с виртуозност черните дупки и вътрешно се смееше, смееше, смееше… Двойното слънце се приближаваше и той разбра, че ще се разделят щом кацнат. Връхлетялата тъга така го разтърси, че за момент изгуби от поглед спътника си. Ужасът от самотата го паникьоса и забави, та другият трябваше да се върне и да му помогне. “Отново и отново ще сте заедно, дори когато смърт ви раздели…” Високите Бели Учители ги чакаха за поредния урок. Той се сепна - беше забравил инспекторския формуляр в бюрото си. Втурна се в кабинетчето и понечи да извика - хлебарката, със забита в хитина карфица, седеше на стола му и гризеше формулярите…
… … …
- … дай си ми ги, гадино, дай си ми ги!
- Племенико, племенико, събуди се, за Бога! Паднал си от леглото! С тия твои кошмари, някоя нощ съвсем ще изперкаш!
Иван-Исак отвори широко очи, съзря милото, угрижено лице на леля Сара и попита:
- Къде съм? Какво става, лелче?
- Вкъщи си си! Ставай, ставай! - тя отдръпна инвалидната количка - Исках да си запаля една, а ти си качил шибаните цигари на бюфета. Тъкмо да те вдигам, гледам - мяташ се като риба до леглото… Подай ми цигара, че тая шибана кашлица ще ме умори без време…
Той се изправи схванато. Дотътри се до шкафа и смъкна пакета “Кентон” от рафта. Докато й палеше, лелята промърмори:
- Вчера се върна от болница и веднага развали подредбата… Аз ги държах на масата, а той ги дигнал чак на шибания шкаф!
- Извинявай, лелче, няма да се повтори. - Иван-Исак се огледа доволен. У дома всичко си беше по старому като изключим новата количка на лелята, цифровия светещ будилник и двете чисто нови книги до кревата. Вчера той собственоръчно бе поставил паравана с драконите и бе разтворил походното легло на старото му място. Кака Милка, от треития етаж, се бе грижила за лелчето през едномесечното му отсъствие. Посрещна го на вратата, да му честити оздравяването и най-вече да разбере, като как тъй  забогатяха, пустите му Мухлевентски.
- Добре дошъл, испекторе! Тъй, тъй, върнахте се значи! Живо-здраво! А Карабратанова вика: Той сега, испектора, от голямото “доброутро” е вече,   учен работникІ! Парите му като вестници - дума - няма да се върне в тая дупка я!” Викам й - ами, ами -. а тя: “Той сега - вика - партамент ще купи, “Бе-Ме-Ве ще кара!” Тъй, тъй, така разправя Карабратанова, де?
- Нищо подобно, како Милке. - сведе глава Иван-Исак, да не го види лелчето - Отказах им.
- Тъй, тъй… - продължи по инерция съседката, хлъцна от почуда и добави слисано - Брех! Ама как тъй - отказа?
Последната дума кака Милка произнесе като някакво страшно заклинание.
- Ами… така. - стъписа се от собственато си решителност Мухлевентски - И не съм никакъв на-учен работник. Бях пациент в клиниката на професор Колев. Той смяташе да ме подложи на експеримент и понеже съм бил в кома, се договорил с горкия ми, отчаян брат да ме включи в апаратурата. И той се съгласил, защото нямало друга надежда да се съживя… Е, и защото професорът обещал да подари инвалидна количка на лелчето и му дал две хиляди лева. А Денчо казал на лелчето, че ги е спечелил на комар, дал й наръка двеста и й купил будилник, да си пие навреме церовете. Другите хиляда и петстотин пропукал на игралните автомати в хотела. Сега се разбра, че не съм подходящ за опита и трябва да върнем всичко. - темето му пламтеше от усилие, той  успя само задъхано да кресне:
- Други въпроси има ли? - и тръшна вратата пред носа на зиналата кака Милка.
Да, това беше вчера. А днес ще дойдат да приберат количката на лелчето. Щеше да му бъде трудно да й обясни, защо този безсърдечен, зъл гений си взема обратно дарението. Иван-Исак щеше да върне будилника в “Домашни потреби”, продавачката бе услужлива. Щеше да се примоли и на сергията за книгите, но дори и да сполучеше, оставаха още цели 1500 лева. Джаберуоки се разпърха в клетката, за да припомни за дневната си дажба. Ами да! Ще излезе в неделя на пазарчето, сега папагалите са скъпи. Глупости, кой ще го купи?...
Училищният инспектор се защура из кухненския бокс. И изведнъж му просветна! Та нали оная фирма пое издръжката му, нали те приватизираха помещението и заради тях той остана без работно място, и де факто - без работа? Как й беше префърцуненото име ”Комко-импорт” ли, “Тексим-Ком” ли?… “Чакай - жегна го - Това беше сън!… Тогава, би трябвало да бързам за работа…” Иван-Исак се взря в светещия циферблат - шест и десет.
Започващият февруари вън никакъв го нямаше. Сухо, меко, без сняг. По тротоарите, в кюшетата и край входовете лек ветрец подрънкваше празни кутии от бира и караше ланския боклук да оживява. Иван-Исак крачеше по полутъмната улица към кметството, без да престава да си блъска главата над възникналите, необичайни за него, проблеми. Той дължеше пари. Реално погледнато, не ги дължеше той, а Денчо, но даже и с това уточнение дългът си оставаше негов. Защото, това дето го изтърси в яда си на кака Милка, “че не е подходящ за опита” си беше долна лъжа. Той, училищният инспектор, бездомникът, изгоненият младоженец, безцветната писарушка, плешивецът беше отказал да сътрудничи на проф. д-р Т.Й. Колев. И дори много да му се искаше, да прехвърли част от вината за отказа на санитарката Мария, отговорността си тежеше на неговия гръб.
Трийсетидвойката Иван-Исак не дочака. Запъти се по “Балканска” пеш, защото така или иначе беше закъснял. На ъгъла на ресторанта спря, заради множеството около двама скандалджии, които искаха от сервитьорката да отвори веднага, а тя сънливо и упорито като прескачаща грамофонна плоча им повтаряше: “Не мога, седем без двайсе е. Не мога.” Канеше се да ги избиколи по другия край на улицата, когато разпозна в единия от тях брат си. Беше одърпан, мръсен, чорлав, с посинено око, а в ръката си размахваше няколко смачкани банкноти, мъчейки се героично да улучи с тях деколтето на ресторантския цербер. Непоносим спазъм стисна гърлото на Мухлевентски, тялото му се олюля към осовата линия, остро изпищяха спирачки. От белия “Форд” спрял на сантиметри пред коленете му дружески му помахаха, но през тъмните стъкла Иван-Исак различаваше само силует. Прозорчето плавно пропадна в леглото си и ухилената конска мутра на професора се подаде отвътре.
- Вие, Мохамедски, явно сте търсач на силни усещания! Качете се, ще ви откарам!
Той би могъл да отхвърли и това предложение на Колев, ала то щеше да го спаси от зяпачите, на които двамата почитатели на Бакхус бяха станали безинтересни и вниманието им като с магнит бе привлечено от инцидента на пътя. Така че, без да каже дума училищният инспектор се мушна в услужливо отворената врата и колата безшумно потегли.
- Този, пред ресторанта, не беше ли вашия симпатичен брат? Пак бърза да изхарчи пари, които по право принадлежат на вас.
- Не ви разбрах? - поскочи Иван-Исак.
- Вашият любезен брат, - продължи професора - на когото, между-впрочем, дължите живота си, през последните няколко седмици поиска от мен скромни заеми, възлизащи общо на… около деветнадесет хиляди лева и като гарант за тяхното погасяване, подписа уверение, че вие ще съдействате в експериментите на моята клиника… В случай, че откажете отново, ще бъда принуден да го пъхна зад решетките доживот. Предполагам, обаче, че признателната ви душа и кръвната връзка ще надделеят над ината ви, господин Мух-ле-вент-ски. Този път улучих, нали?
Иван-Исак беше изгубил ума и дума. Беше смазан. “Ако сънувам - помисли си - то, това е най-реалният кошмар, който някога съм имал.” Плешивината му беше побеляла като заскрежен връх, а съответно и температурата й би трябвало да е под нулата.
- Къде да ви оставя? - поде ведро издевателят - Аз ще паркирам срещу кметството.
Мухлевентски се размърда. Една спасителна сламка му бе останала и той реши да я сграбчи с две ръце. Покашля се и даже успя да заговори доста уверено:
- И аз съм затам. Щом толкова държите да си получите парите, ще ги имате. Стига да ме придружите.
Загадъчният отговор на Иван-Исак предизвика тревожна гримаса, върху иначе самодоволното изражение на учения-изнудвач.
Когато Мухлевентски отвори победоносно вратата с надпис “КОМКОТЕКСИМП-2000”, озадачи го невероятната прилика на секретарките по света. Тази, зад бюрото, можеше да е само близначка на онази в клиниката на професора. Тя се изправи с угодническа усмивка и запита през главата му, обръщайки се към Колев:
- Радвам се да ви видя, шефе! Кафенце?
… …