Има такава улица, има такива хора. Те са съвсем близо до статуята на Света София и всяка сутрин виждат гърба й, когато бързат всеки по нуждите си. Те живеят в много стара сграда, с много стар двор, убежище на котки-майки. Ще го познаете по това, че не се вижда от улицата, че е скътан между къщите и сякаш живее в по-друго време. По стари квадратни балкони ежедневно съхне пране, поело до пресищане миризмата на препарат и омекотител.
         Има такава улица, има такива хора. Не зная имената на всички, но виждам ги от прозореца - излизат всеки ден по едно и също време, след като прането висне на мястото си. През зимата никой не изрива снега от двора, както правят по други места и той дълго лежи с отпечатъци от хора и котки. През пролетта единственото дърво се разлиства, но едно дърво какво може да направи срещу облещените стени, почернели от годините, плесента или кой знае какво. Дори лалетата не помагат особено - точно три, едно до друго, с еднаква височина и цвят, чакат да зарадват някого. Три лалета и едно дърво - такава е пролетта в двора, който няма как да сбъркате. През есента - през есента листата на дървото гният по натрошените плочки на двора. Никой не ги събира, няма хризантеми и магарешко слънце, трите лалета отдавна спят.
         Има такава улица, има такива хора. Те трупат дърва, някои непотребни неща като увехтели столове, рамки от врати, боядисани в неизвестнен цвят преди около 20 години, табли на стари врати, теракот, тухли, въглища. Подреждат като в мравуняк непотребни неща, които нямат сърце да изхвърлят. Трупат спомени и листа, котешки следи по калните столове и канапетата с изгнила дамаска, трупат ги, докато не остане място за трупане. После пререждат, изхвърлят, изгарят и започват отново. Вие няма да сбъркате с никой друг този двор, само веднъж да го зърнете през открехната боядисана в бяло улична врата.
         Но само внимавайте да не надникнете тук вечер или нощем. Тогава няма да видите нищо и може да не разберете, че сте влезли в този двор на тази улица. Тук няма дворна лампа, а в къщата - входна, етажна или друга подобна, затова ще ви бъдат нужни фенер, светещ дисплей на мобилен телефон или малка група светулки. Последната възможност е трудна за реализация, защото никоя светулка е би посмяла да влезе тук - те предпочитат по-друг климат.
         Къщата. Не зная какъв е цветът на стените, колкото и да ми се ще да го отгадая - но ако все пак трябва да го опиша - ще кажа: ронящ се. Той събира в себе си кафява ръжда по някогашната сива мазилка, останала като крехка кора на тухленото тяло. Той събира в себе си дъждовни струйки, капчуци, градушка, сняг, скелети от лишеи, глави на гвоздеи и какво ли още не.
         Покривът - задължително керемиден - цветът, като съдя по съдените постройки, които виждам от прозореца, сиво-черен, без намек от някогашен червен тон.
         Вратата към двора - в цвета на най-евтината зелена блажна боя, запазена марка на общежитийни стени и други подобни на тях, която съществува с единственото предназначение до подтиска жизнеността и да предава усещане за болнавост, за разлика от ливадите на импресионистичните картини.
         Когато влизаш през вратата - тя изскърцва особено - не като стара патриархална порта, а някак занамерено, сякаш ти казва нещо недружелюбно и се затръщва нарочно веднага зад гърба ти, с надеждата да ти изкара акъла. Това, което виждаш в този момент е повече от достатъчно - стена в разноцветни цветове, с преобладащо кафяво и стълба с претенции за извиване, което я прави дефектна като котка с пречупена опашка. Но погледът бързо свиква с тази гледка и след четири-пет срещи успява да я игнорира от възприятията си (а и тъмнината вечер или нощ спомагат за това).
         На целия този пейзаж не липсва синьо - то е разположено перпендикурярно на двора, заема формата на неправилен петоъгълник, стените, на който са образувани от покривите на къщите. Синьото напомня за света вън; през пролетта обещава идването на лятото и разлистването на дървото.
         Звуците. Те са възможно най-градски, идващи отвсякъде. Скърцащи стъпки на съседите отгоре, кучешки лай, преминаващ трамвай, строежни тропоти и бъркотии, клаксон на автомобил - един, два, три пъти, други улични шумове, неприлично вмъкващи се в двора, настоятелни в обладаването на пространството.
         Има такава улица. Има такива хора. Те излизат от къщата бързо като бегълци и се чувстват спокойни едва вън. Тя не им обръща внимание, не държи на тях - видяла е много наематели през живота си, дълъг като полярен ден. И все пак къщата държи на нещо - на другите къщи, израснали до нея, стари като нея, умиращи и неумиращи като нея, образуващи улицата, даващи й колорит и настроение. Е, да и брашлянът е важен тук - пак заради настроението на улицата - да запълни някой козметичен дефект по фасадата, да погъделичка някой сърбеш по стената, да внесе допълнителен ретро-стил на пейзажа. И още нещо е важно - табелите. Табелите на фасадите напомнят историята, те са живата историчност, доказателство, че времета протича и тук на тази улица. "Тук живя ...." или "Тук работи...". Те внасят усет и за митичност, преставяш си среща с христоматиен поет или писател и се наелектризираш от минувача, който съзираш на отсрещния тротоар - ами, ако е той. Обаче той се оказва обикновено чуждоземец от арабски произход, временно пребиваващ на тази улица и в тази страна, или застаряваш мъж, бързащ към друга улица.
         Има такава улица. Тя се намира съвсем близо до статуята на Света София и всяка сутрин вижда гърба й, докато отброява минуваците, кучетата, котките и трамваите, минаващи по гърба й като мравки, всяка по нуждите и с товара си.