Светът е сякаш "Весел кът"
с безброй огледала, но криви,
край мен завъртат се във кръг
и почват да плетат интриги.

В извивките им ставам слаб,
пречупено е мойто тяло -
подобно ножа на касап
е тяхното доволно цяло.

Листо подир листо безспир
разнищват ме така - до голо,
върху ми си устройват пир,
крещейки в хоров присмех: Долу!

И сякаш съм Исус - на кръст
вися от погледи, разпънат.
Да им покажа среден пръст
и после просто да си тръгна?

Не мога, май че примирен
ще трябва да си нося кръста
по техния калъп скроен,
животът ми додето втръсне.

Но чакам някое момче
в ръката камък да постави -
от кривите огледала парче
след себе си да не остави.