В първия ден, когато разбрахме, че любовта си отива, температурите паднаха 40 градуса под нулата, косата изсветля за секунди, кожата стана прозрачна, под дълбокaтa сивa качулкa кръвта забави своя ход, само ритъмът на сърцето продължаваше настоятелно, но избледняло.
Найлоновите торби летяха, носени от вятъра, безполови същества крачеха между горите от пластмасови ръце на изтърбушени манекени, извадени от изпотрошените витрини на фалирали магазини. Там някъде един ангел събираше хартия и картон за вторични суровини с усърдието, с което се събират парчетата от тялото на някой, който скоро ще възкръсне.
Такситата бяха пълни, храната беше студена, живите статуи не поглеждаха никого, снимките бяха твърде много, за да можеш наистина да ги видиш, сънят прекъсваше на всеки час и нищо не оставаше от спомена.
Индексът на самотата се покачваше – можеше да се види през прозореца, да се усети като тежест в гърдите, трудно дишане, желание да повърнеш. Казват, че в такива дни е по-добре въобще да не излизаш.
Времето не тече, а бавно, неусетно се разстила.
|