Virtual reality is practically true, but isn't.
(реплика от филма на Робърт Олтман "Преки пътища")

         "Магическият реализъм" най-често става жертва на есенциалистката заблуда да се търси неговата уместност, дефиниции, конститутивни елементи. Това понятие е нещо като праисторически паметник, който мнозина преосмислят с методите на културната антропология, като му приписват различни характеристики. Често в различни, несводими една към друга литературни истории, чрез него се обясняват хетерогенни явления.
         Разбира се, отхвърлянето му като анахронично е невъзможно в момент, когато то все още изпълнява функцията на дума-парола, чрез която се посочват все още модни произведения и автори в прозата след 60-те години. Деконструкцията му обаче е излишна, защото малката историческа дистанция ни позволява да гледаме на него като на все още необраснало от традиции, като една все още неизбеляла метафора.
         На "магическия реализъм" се гледа като на предварително дадено понятие и все още добър инструмент за обяснение на текстове, получили валоризация и превърнали се в част от съвременната класика. Сякаш не е проблем, че ако се търсят формални признаци на текстовете, които биват свързвани с "магическия реализъм", практически е невъзможно да се достигне дори до един, който да важи за всички. Но най-интересното е, че докато за "магическия реализъм" в неговата "родина", Латинска Америка, има вече няколко много сериозни изследвания, събрани в сборници или в специални броеве на престижни списания, употребите на понятието в Европа все още стоят встрани. Археологията му обаче е особено значима в контекст, където една от съставките му - "реализмът" - беше в списъка на доминиращите термини в десетилетия поддържаната нормативна естетика на социалистическия свят.
         Краткият анализ, който искам да предложа, беше инспириран от няколко бележки на Мишел Фуко в неговата книга "Археология на знанието", както и от възможността да проследя някои от политическите употреби на понятието, за които все по-често се говори в новите изследвания по темата. Но също и от стабилизиращото му се място в историите на балканските литератури.
         Казвам политически употреби, но съвсем нямам предвид превръщането му в политическо понятие. По-скоро имам предвид неизбежните политически импликации - почти задължително сред темите на художествената проза, на която се лепва етикета "магически реализъм" присъства темата за диктатурата. Но понятието има и по-дългобоен "политически" смисъл - то регулира и преосмисля, зарежда с нови валенции "реализма", а с това участва в най-значимия естетически дебат на модерността - този за функцията на литературата.
         Както отбелязва Майкъл Ууд, две са най-често срещаните разбирания за мястото на "магическия реализъм". Според едното, поддържано от писатели като Алехо Карпентиер, Габриел Гарсия Маркес и Салман Рушди, обикновеният реализъм не може да репрезентира определени реалности. И това са реалности от Третия свят. За неговите общества е от огромно значение митологизирането на частните истории, на локални географски цялости. От тази гледна точка "магическият реализъм" е по-гъвкавият реализъм, единственият способ за представяне на една изначално екзотична действителност. Обратно, втората гледна точка, представя "магическия реализъм" като начин да се фалшифицира (в смисъла на Карл Попър) един драстично неистинен свят; той се превръща в средството за демистифициране на политическите режими, нещо като противостояние на официозните исторически съчинения (Ууд 2002).
         Множество недоразумения понятиято извиква, когато се обсъжда какъв е референтът му. От моя гледна точка тези спорове са неплодотворни, тъй като предизвикват към заемане на есенциалистка позиция и всъщност към неисторичност. Защото трябва да се съгласим с Фуко, когато той говори, че съвременната история е възможна само като археология, като история на разривите и грешните прочити (Фуко 1996: 56). Историята на понятията е историята на практикуването им, а не единствено на борбата за "правилната" им употреба.
         Тези, които подхождат към понятието със стремежа на класическия историзъм да вижда навсякъде континуалности, отдавна са внесли голяма каша около него. Защото за "магичен реализъм" (magischer Realismus) говори още в средата на 20-те години германският изкуствовед Франц Ро, за да обозначи някак продължението на вече залязващия според него експресионизъм. През 1925 г. Ро публикува статия, в която представя като най-значими художници Балтюс и Шагал, виждайки в тях реалисти, но от ново поколение - нещо като аналози на оголващите похвата сюрреалисти в литературата. Чрез странноста според Ро те освежават реалността. Т.е. "магичното" се разглежда като техника, а не като същинско съдържание (по Мълан 1999). "Магическият реализъм" се опитва да портретува ужасното във всекидневието (английски превод на статията на Ро може да бъде открита в най-често цитирания сборник от текстове за "магическия реализъм" - Замора и Фарис 1995).
         Когато се изтъква "приносът" на Ро за появата на толкова успешното днес понятие, обикновено се подчертава, че става дума само за съвпадение, което може да бъде виждано и като сходство. Още повече, че сочените като сърцевина на "магическия реализъм" текстове на латиноамерикански писатели почти никога не са били определяни с това название от създателите си (един от манифестните текстове на "магическия реализъм" в латиноамериканската проза - на Алехо Карпентиер от 1949 г. - е озаглавен просто "За реалночудното в Америка"). Литературните изследователи, които се доверяват на названията, са обречени да правят фалшиви генеалогии. Защото Франц Ро има толкова общо с обекта на техните анализи, колкото първите употребили постмодернизъм за означаването на авангардите от 20-те с философи като Жан-Франсоа Лиотар (известно, че за "постмодернизъм" говорят един испански критик по повод на поезията от края на 20-те, сходна със сюрреализма, и самият Арнолд Тойнби, обозначаващ през 40-те просто историческата епоха след Първата световна война). Става дума за подвеждане, че две неща, наречени по един и същи начин, имат някакво подобие, че еднаквото име влече и общ произход (post hoc ergo propter hoc). Това съвсем не е задължително. (Нещата стават още по-забавни, заради това, че понятишето се котира добре - а това поражда спорове кой има право на запазената марка. Така в спора бе включен и някой си Масимо Бонтемпели, който в книгата си от 1926 г. "Разграничения" говорел за "il realismo magico" - вж. The Magical Realism Page на адрес < www.geocities.com/Athens/4824/magreal.htm >.)
         Ро обаче се появява като първоизточник съвсем неслучайно. Неговата студия "Nach-Expressionismus. Magischer Realismus" е цитирана главно в текстовете на латиноамерикансксите теоретици на "магическия реализъм" и то в контекст, който обикновено изключва сигурното разграничение какво наименова понятието - течение, стил, похват, тема или жанр (макар най-често да се говори на практика за светоглед, намерил своя дискурсивен порядък).
         През 1955 г. Анхел Флорес, в текста си "Магическият реализъм в испаноамериканската художествена проза", използва понятието за пръв път по отношение на литература и то на латиноамериканската литература. Той посочва Борхес като първомайстор на тази форма, чийто предтеча според него безспорно е Франц Кафка (виж напр. Мълан 1999 или направо статията на Флорес у Замора и Фарис 1995). Когато обаче "магическият реализъм" започва да включва като тематично задължително условие фолклорните образи и сюжети, Борхес първи отпада от списъка на магическите реалисти, за да отстъпи мястото си на Маркес (Мълан 1999).
         И Ро, и Бонтемпели продължават да присъстват в текстовете, посветени на латиноамериканската литература и до днес. Обяснението може да бъде само едно: те са нужни именно защото чрез понятието се означава една институционтална зависимост и една политическа рамка. За Анхел Флорес магическият реализъм съвсем експлицитно представлява вид европеизация и глобализация. Той не само свързва Борхес с Кафка и де Кирико, не само търси влияние на модернистичния европейски роман и на сюрреализма, но и явно намира raison d'etre на магическия реализъм в представянето му като алтернатива, реакция на задънената улица на документалния регионализъм, на битоописателния "фотографски" реализъм (виж коментара на Мойсиева-Гушева 2001: 36, както и самата статия - Флорес 1995).
         От една страна, "магическият реализъм" осъществява магическа връзка на латиномериканската проза с т.н. световна литература и е нещо като валутен борд, който й гарантира конвертируемост, т.е. валидност. Но от друга, това е схващано като знак за несамостоятелност, неавтохтонност и колониализъм, ето защо други литературни теоретици отхвърлят с всички сили европейската следа. Луис Леал например посвещава сериозни усилия да покаже разликата между магическия реализъм и сюрреализма. Според него "магическият реализъм не може да се идентифицира нито с фантастичната литература, нито с психологическата, със сюрреалистичната или херметическата" (цит. по Симпкинс 1995: 146). Това е съвсем оправдано при честото подчертаване на сюрреалистичното влияние у Алехо Карпентиер (както е напр. в прочутия предговор към "Царството тук на земята" - виж Карпентиер 1982а: 49-53). Макар че Карпентиер е жертва на това противоречие и в много от есетата му личи една неизличима амбивалентност - той показва магическия реализъм (или "реалночудното") като потенциално свързан с и разчетим в европейските понятия, но същевременно като възможен само в Латинска Америка. Защото той е нещо като "необарок" (Карпентиер 1995a: 104), но е израсъл върху суеверията и изобщо народната култура на Латинска Америка; в някакъв смисъл, докато сюрреализмът е "изкуствен", "артифициален", магическият реализъм е "естествено" стъпил върху фолклора (Карпентиер 1995b: 1984), дори има корени в мястото и смесването на расите (Карпентиер 1995a: 104).
         Днес, когато се заговори за магическия реализъм на Латинска Америка, или се намесва отново темата за духа на мястото (виж да речем Маркес, за когото това е ключово разбиране - ние в Латинска Америка просто така живеем и затова нашият "магически реализъм" е просто единствено достъпният ни реализъм¹, също Карпентиер 1982b: 33 - латиноамериканските градове са без стил, т.е. са смешение от стилове - точно като латиноамериканската проза), или пък се търси възможността за континуитет с Великата европейска традиция - от "Амадис Галски" (Льоса 1982b) и Сервантес през Лотреамон (Карпентиер 1982a) до Карен Бликсен (нейните "Седем готически разказа" писател от ранга на Варгас Льоса смята за "съдържащи" онова, което днес се нарича на магическия реализъм - Льоса 1982а: 322). Впрочем като вход към една възможна уникалност тази метафора се използва широко - от австралийските до балканските писатели.
         Възможно е обаче да изберем перспектива, която да генерализира, търсейки трансисторически смисъл в категорията "магически реализъм". За магии ли ще става дума? Да не би това да е тематично понятие? Или по-общо - за фантастични истории? "Макбет" магически реализъм ли е? "Фауст"? Не е толкова странно да се тръгне в тази посока като се има предвид, че сред творбите, посочваните като най-подходящ пример за магически реализъм, най-често попадат "Магът" на Джон Фаулс, "Сто години самота" на Габриел Гарсия Маркес, където се появява героят Мелкиадес - циганин със свръхестествени способности, романи на Тони Морисън или Изабел Алиенде, в които редовно шестват жени, надарени с пророчески дарби или с други магически способности. Днес в свободните дискусии за "магическия реализъм" в Интернет тази перспектива е ве нулево. Така за мнозина не съществува голяма разлика между "магическия реализъм" и "фентъзито" (онзи жанр, наричан известно време "героическа фантазия" и свързван на първо място с името на Толкин). На Джейн Улф например принадлежи определението: "Магическият реализъм е фентъзи, написано на испански". За други това е просто съвременното название на добрата стара фантастика, за разлика от научната такава. А трети дори са способни да разработят сложна схема, в която да поберат освен "магическия реализъм" и фантастиката, също и "градското фентъзи" и "спекулативната фикция" (виж за всичко това дневниците от една дискусия на адрес < www.geocities.com/Athens/4824/magreal.htm >); а сред научните анализи да го нищят наред с т.н. "психически реализъм", "митически реализъм", "гротесков реализъм", както е в статията на Джейн Делбар-Гаран в сборника "Магическият реализъм: Теория, история, общества" (виж Делбар-Гаран 1995) или в текст, посветен на Джон Фаулс, Живко Чинго и Габриел Гарсия Маркес (Мойсиева-Гушева 2002).
         Това извеждане на понятието от историческия му контекст го лишава и от политически импликации, а като процедура е свързано или с есенциализма на позитивистката компаративистика, която се опира на тематичната прилика, или пък с желание за изграждане на общоестетическа типология. Във втория случай използването на фалшиви генеалогии като тези с Франц Ро или Масимо Бонтемпели е основен път. Ро е потопен в естетическите дебати на 20-те и неговият magischer Realismus е производен на magischer ideolizmus на Густав Хартлауб (1923), т.е. използван е като понятие за разчитане на новата изобразителност; Бонтемпели пък използва израза, за да олицетвори "изобретателното вчудовиждане" също на художници от епохата на високия модерн на 20-те години. Но техното участие в търсенето на естетическо оправдание на понятието е conditio sine qua non за всички онези, които исскат да придадат онтологически знаменател на латиноамериканската проза при епистемологическа констелация, която изключва вкореняването в почвата, духа ня мястото.
         Съвсем друга бира са монографиите, изследващи в исторически план понятието там, където то се е зародило. Така българският изследовател на испаноамериканската литература, днес професор в Сорбоната, Венко Кънев посвещава една от книгите си на Алехо Карпентиер и на неговите усилия да намери понятийно лице на своите художествени търсения и експерименти, както и на търсенията на колегите си (Кънев 2001а). Но дори в тази книга понятието не видяно като част от политиката на репрезентацията, като оръдие на налагането на една нова за времето си естетическа идеология. Именно в тази естетическа идеология понятието "магически реализъм" има своето място наред с "магически реалното". Нещо повече, позитивисткият историзъм с неговия архиварски дух не се смущана от противоречията и подрежда "магическия реализъм" като определение за прозата на Маркес до "реалночудното" като определение за Карпентиер, "фантастичното" като име на Борхесовите текстове и т.н. (Кънев 2001б: 166).

         На Балканите за магически реализъм се заговорва, разбира се, първо след появата на преводи на латиноамериканците и най-вече след появата на съответния език на издание на "Сто години самота". Поне така е в България, където понятието веднага влиза в отношение с допустимите и използвани жанрови класификации и неизбежно ги променя. Не бива да пренебрегваме обстоятелството, че литературата е социален посредник сред други посредници и че в определени исторически периоди тя е натоварвана със съвсем преки политически задачи. Именно такава беше епохата на реалния социализъм. При една ситуация, в която съществува силна прескриптивност на критиката и писателите се стремят да поберат творбите си в прокрустово ложе, ограничено от понятия като "положителен герой", "реализъм", "социална критика" - понятия, които освен това са взаимнопротиворечащи си - магическият реализъм би могъл да получи два вида статут: или да влезе в сблъсък с препоръчителните дискурсивни стратегии, или да се впише като разшири границите на допустимото. Наблюдаеми са и двете тенденции.
         В българската белетристика за разлика от сръбската Борхес няма мястото на алтернативен авторитет, който да служи като образец на подражание. Не бива да изтъкваме като причина формалния довод, че преводи на Борхес излизат чак през 80-те, а книга - дори в края на 80-те години. Но дори Кортасар, познат на българските читатели от началото на 70-те, не е споходен от съдбата на таен учител.
         Какво се наблюдава? Автор като Васил Попов, познаващ творчеството на латиноамериканските "магически реалисти" и безспорно повлиян от него, създал през 60-те и 70-те години няколко книги с описания на свръхестестгвени събития, не е определян като магически реалист чак до края на 90-те. Да не говорим за Йордан Радичков, който често днес е разглеждан под знака на "магическия реализъм", но за когото до края на социализма се пише като за сатирик или автор на гротески. Днес "магическият реализъм" определено влиза в един ансамбъл (виж за понятието "ансамбъл" Фуко 1996: 45) заедно с "постмодернизма" и на него се гледа като на положително натоварено назоваване. На това искам специално да се спра. Мишел Фуко подчертава, че за съвременния историк на понятията трябва да е от изключително значение при какви условия функционира понятието (Фуко 1996: 45-46). Примерно: структуралистите не биха използвали понятието "магически реализъм", то ги отвежда към някакъв привиден историзъм, а тях диахронията не ги интересува изобщо. Затова нека си припомним заедно с кои други понятия се използва то, в каква система. Какви са плоскостите му на появяване (Фуко 1996: 51)? Защото ако е редом с други реализми, звученето му би било едно, ако е употребявано самo - съвсем различно.
         И докато в западната хуманитаристика днес "магическият реализъм" е интерпретиран най-вече като сегрегационно понятие, за което свидетелства и известната статия на Стивън Слемън ("Магическият реализъм като постколониален дискурс" в списание Canadian Literature, 116, Spring 1988, а после и в Замора и Фарис 1995: 407-426), както и онази на Сюзан Бейкър (Бейкър 1993), в българското литературознание на него се гледа или като на изгодна търговска марка, в която се залага на екзотизма, или като на разширяване на класическия реализъм.
         Да започнем от втората употреба. В края на 60-те години и българските литературоведи възприемат като добра възможност за преосмисляне на отдавна възприемания като шинел дълг за "социалистически реализъм" като единствено истинен (защото е единствено пълен, изчерпателен) реализъм изобщо разбирането на френския философ комунист Роже Гароди за реализма без брегове (1968). Формулата за реализма без брегове побира в себе си дори Кафка! В своята мащабна петтомна "Панорама на българската литература" първият шеф на първата университетска катедра по теория на литературата в България Пантелей Зарев въвежда понятието "психологически реализъм", с което побира в реализма психиатричната проза на Георги Райчев от 20-те години. Но до магическия реализъм той така и не опира. Неговата задача е да обясни защо се пишат гротескови художествени текстове и така както властите на реалния социализъм твърдяха, че при тяхната система престъпността е практически непозната, изживяна като част от миналото, така и в литературата не съществуват други естетически идеологии. Силогистиката на Зарев е завидна. От общата рамка, придаваща на догматизма едва ли не мекота - "Може някой да запита: допустимо ли е в една национална социалистическо-реалистическа литература да става дума за "насока". Мисля, че е допустимо и ще се опитам да обясня как и доколко, в какви граници" (Зарев 1979: 109)² до конкретното оправдаване на използването на фантастичното, котгато интерпретира прозата на Йордан Радичков, вече придобиващ статут на жив класик - "Появява се в реалността чудното и невероятното, за да ни подскаже, че са възможни в съвременната ни литература и принципи на изображение, различни от общоприетите, традиционно реалистичните (близостта на прозата на Радичков до хумора, гротеската и фантастиката на Гогол)" (Зарев 1979: 109). Оправданието е общоестетическо (реализмът е по-широк) и политически догматично (Радичков напомня за руски класик, за когото отдавна е забравено какви философски и политически възгледи има).
         Но отварянето на реализма към реализмите е извършено и понятието спокойно може да бъде употребявано по отношение на латиноамериканците, "бичуващи" диктаторските режими на капитализма. Някои гледат на това отваряне като на част от "размразяването" на социализма, като на знак за по-голямата естетическа свобода след средата на 60-те. (В македонското литературознание за авторите, които днес могат да се определят пост фактум като магически реалисти, също се говори като за антидогматични писатели - виж напр. Урошевиќ 1993). За други обаче по-скоро появата на различните реализми само служи за мистифициране на реалната свобода: сега не са възможни "несъгласните", "различните", дисидентите, всички са реалисти, а това си остава единствената приемлива естетическа идеология. Наистина, тя сякаш става прекалено широка, но и това може да намери свои теоретични оправдания с преминаването в нова фаза на социализма.
         За екзотизма на "магическия реализъм" като търговски прийом българската литературна теория се изказва критично чрез текстовете на Никола Георгиев, който разпознава зад текстове на латиноамериканците, но и зад "постмодерни" романи като "Името на розата" само изтънчена форма на булевардното (Георгиев 1983) или пък разпознава в тях търговия с локалния фолклор (Георгиев 1999). Но на него се гледа и като на желан вариант на постмодерното тотално фабулиране и разрушаване на границата между факт и фикция. Както и на жадуван начин при евентуално откриване на сходство литературата на родния език да бъде разпозната като част от световната литература и дори от текстовия авангард на света. Това е и най-честата употреба на понятието в съвременното македонско литературознание. Така прозата на Живко Чинго е привиждана като принадлежаща към магическия реализъм не само от негов задълбочен и предан изследовател като Ясмина Гушева (Мойсиева-Гушева 2001, 2002), но и от други (Гюрчинов 1990; Шелева 1996: 73, 75, където се говори за принадлежност към "течението" магически реализъм). Друг път обаче прозата на Чинго е класифицирана като "фолклорен сюрреализъм" (Шелева 1996: 83).
         Не на последно място отношението между "магическия реализъм" и "постмодернизма" се превръща в център на интереса на онези балкански писатели, които размишляват върху възможностите за бягство от битовизма на социалистическата проза (Прокопиев 2000: 176, 188, 193). Все още на Балканите е почти изклюмчена възможността на "магическия реализъм" да се гледа като на предателство към модерността и като самоколонизация.

Бележки под линия:

¹ Изключително интересна е съпоставката между това едва ли не крайно сериозно изказване на Маркес и ироничната реплика по повод реализмите, напрева от Варгас Льоса в романа му "Леля Хулия и писачът": "Преподавах испански в училище "Берлиц" в Париж, редактирах новини във Франс Прес, превеждах за ЮНЕСКО, дублирах филми в студиото на "Женевийе" или подготвях програми за Френското радио и телевизия и винаги си намирах такава работа, която да ми оставя поне половин свободен ден само за писане. Проблемът беше в това, че всичко, което пишех, се отнасяше за Перу. Това ме караше да се чувствам все по-несигурен поради отдалечаването на перспективата (имах манията да пише "реалистична" литература) (Льоса 1981: 355). [горе]
² Руският колега на Зарев Дмитрий Марков е автор на още по-директна констатация, звучаща като слоган: "Социалистическият реализъм - исторически открита система на художествени форми" (в студията "Генезис на социалистическия реализъм. Из опита на южнославянските и западнославянските литератури", 1971). [горе]

Литература

Бейкър 1993: Suzanne Baker. Binarisms and duality: Magic realism and postcolonialism. - In: < www.mcc.murdoch.edu.au/ReadingRoom/litserv/SPAN/36/Baker.html >.
Георгиев 1983: Никола Георгиев. Окървавени раса и... - Пламък, 1983, 2.
Георгиев 1999: Никола Георгиев. Женитбата на литературата със света. - В: Н. Георгиев. Мнения и съмнения, София, Издателство Литературен вестник, 1999.
Гюрчинов 1990: Милан Ѓурчинов. Нема их више, остаде само прича. - Књижевност, бр.11-12, 1990.
Делбар-Гаран 1995: Jeanne Delbaere-Garant. Psychic realism, Mythic Realism, Grotesque Realism: Variations on Magic Realism in Contemporary Literature in English. - In: Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995, 249-263.
Замора и Фарис 1995: Lois Parkinson Zamora and Wendy B. Faris (eds.). Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995.
Зарев 1979: Пантелей Зарев. Панорама на българската литература. т. 5, С., 1979.
Карпентиер 1982a: Алехо Карпентьер. Предисловие к повести "Царство земное". - В: Писатели Латинской Америки о литературе. Под ред. В. Кутейщиковой. Москва, Радуга, 1982, 49-53.
Карпентиер 1982b: Алехо Карпентьер. Проблематика современного латиноамериканского романа. - В: Писатели Латинской Америки о литературе. Под ред. В. Кутейщиковой. Москва, Радуга, 1982, 30-48.
Карпентиер 1995a: Alejo Carpentier. The Baroque and the Marvelous Real. - In: Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995.
Карпентиер 1995b: Alejo Carpentier. On the Marvelous Real in America. - In: Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995.
Кънев 2001а: Venko Kanev. Lo real maravilloso como procedimiento literario en la obra de Alejo Carpentier. Sofia, Biblioteka 48, 2001.
Кънев 2001б: Венко Кънев. От Рио Браво до Огнена земя: Латиноамерикански сюжети. София, Унив. издателство "Св. Климент Охридски", 2001.
Льоса 1981: Марио Варгас Льоса. Леля Хулия и писачът. Превод Емилия Юлзари. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1981.
Льоса 1982а: Марио Варгас Льоса. Лучшая книга всегда еще впереди (Из беседы с советскими латиноамериканистами). - В: Писатели Латинской Америки о литературе. Под ред. В. Кутейщиковой. Москва, Радуга, 1982, 319-325.
Льоса 1982b: Марио Варгас Льоса. Амадис в Америке. - В: Писатели Латинской Америки о литературе. Под ред. В. Кутейщиковой. Москва, Радуга, 1982, 313-318.
Мойсиева-Гушева 2002: Jасмина Моjсиева-Гушева. Вариjации на магичниот реализам. 2002, ръкопис.
Мойсиева-Гушева 2001: Jасмина Моjсиева-Гушева. Чинговата апартна поетика. Скопjе, Институт за македонска литература, 2001.
Мълан 1999: David Mullan. Magic Realism: A Problem. - In: < www.qub.ac.uk/english/imperial/india/Magic.htm. >
Писатели 1982: Писатели Латинской Америки о литературе. Под ред. В. Кутейщиковой. Москва, Радуга, 1982.
Прокопиев 2000: Александар Прокопиев. Постмодерен Вавилон. Скопjе, Институт за македонска литература, 2000.
Симпкинс 1995: Scott Simpkins. Sources of Magic Realism. Supplements to Realism in Contemporary Latin American Literature. - In: Lois Parkinson Zamora and Wendy B. Faris (eds.). Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995.
Слемън 1995: Stephen Slemon. Magic Realism as Postcolonial Discourse. - In: Lois Parkinson Zamora and Wendy B. Faris (eds.). Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995, 407-426.
Урошевиќ 1993: Влада Урошевиќ. Карневализациjата како отпор против догматската свест. - В. Урошевиќ. Митската оска на светот. Скопjе, 1993 (ориг. в: Слободата и стремежот за слободата во современата македонска литература, МАНУ, Научен собир, Скопjе, 1987).
Ууд 2002: Michael Wood. In Reality. - In: < www.janushead.org/5-2/wood.pdf. >
Фарис 2002: Wendy B. Faris. The Question of the Other: Cultural Critiques of Magical Realism. - In: < www.janushead.org/5-2/faris.pdf >.
Флорес 1995: Angel Flores. Magical Realism in Spanish American Fiction. - In: Magical Realism: Theory, History, Community. Durham, Duke University Press, 1995.
Фуко 1996: Мишел Фуко. Археология на знанието. София, Наука и изкуство, 1996.
Шелева 1996: Елизабета Шелева. Компаративна поетика. Скопjе, Феникс, 1996.