Старшина Кючуков правеше винаги впечатление със своите безупречно лъснати ботуши. В дъжд, сняг и кал, на плаца или на учение през угари и царевични ниви, в гора или блато, той вървеше редом с нас пеша, но спирахме ли някъде за пет минути, веднага обръщаше внимание на ботушите си. Сякаш от лъскавината на ботушите зависеше неговото име, неговото достойнство, служба, живот.
         Старшина Кючуков обичаше силно патриотични песни като „Край Босфора“ и „Артилеристи, Сталин дал приказ“ и държеше на стегнатия, мощен военен поздрав. На плаца заставаше пред батареята и поздравяваше:
         - Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю старшина!
         - По-дружно, по-бойко! Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю старшина!
         - Нали закусихте преди малко, защо нямате глас? Отговаряте на лейтенант. Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю лейтенант!
         - Още по-стегнато и отчетливо... Отговаряте на старши лейтенант. Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю старши лейтенант]
         - Левият фланг избързва, десният изостава. Отговаряте на капитан. Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю капитан.
         - Сега десният фланг избързва, левият изостава. Искам синхрон! Отговаряте на майор. Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю майор.
         - Фланговете звучат силно, но центърът глъхне. Отговаряте на подполковник. Здравейте, бойци!
         - Здраве желаем, другарю подполковник.
         В поздравите си стигахме до генерал, връщахме се на полковник, слизахме бавно по стълбицата на военните чинове, докато си дойдем на „старшина“.
         - Здраве желаем, другарю старшина!
         - Добре отговаряте!
         - Служим на народна република.
         Прекарахме със старшина Кючуков десет месеца в шуменския гарнизон, където завършихме школата за младши сержанти и се разделихме по трогателен начин. Преди да отпътуваме с влака по поделенията си, ние трябваше да получим суха храна за един ден. Сухата храна включваше прекрасната консерва „Паламуд“, кутийка пастет, хляб, варени яйца и тахан халва. Старшина Кючуков ни строи на плаца като за последно и ни дръпна едно патриотично слово:
         - Бойци, вие влязохте в казармата пъпчасали гимназисти и отпуснати цивилни мърди, а само след десет месеца школа аз ви виждам мъже, достойни защитници на Родината. Бойци, днес светът е разделен на два лагера. Световният империализъм не спира провокациите си срещу нас. На запад и юг отново се раздрънква оръжие, отново заплашват натовци нашия мирен труд. Но ние сме спокойни, защото зад нас стои могъщият Съветски съюз, който ще пречупи лапите на агресора, който и да е той...
         Кючуков се увлече от собственото си слово, а тия от задните редици крадешком поглеждаха часовниците си. Кога ще ни раздадат билетите за влака и сухата храна?
         - Страните от Варшавския договор имат необходимата огнева мощ и готовност да бранят социалистическите ни завоевания. Ето защо вие се обучавахте под лозунга: повече пот в учението, по-малко кръв в боя. Бойци, старата царска казарма втълпяваше на българския войник, че нашата северна граница била Дунава, а нашата южна минавала по Беласица и Родопите...
         Започнахме да се споглеждаме, а дори тия от първата редица хвърляха крадешком погледи на часовниците си. Десет месеца откакто бяхме напуснали родните си градове и изгаряхме от нетърпение да си тръгнем час по-скоро. Защо старшина Кючуков трябваше да произнася това патриотично слово сега? Малко ли слушахме същите думи в часовете по политпросвета?
         - Нашата граница днес минава през берлинската стена на запад. Не само Черно море мие нашия бряг, мие го и Атлантическият океан, щом ние сме едно цяло с Куба. Щом Южен Йемен е с нас, значи граничим и със Саудитска Арабия. Ние не само строим най-светлия строй социализма, а и оказваме братска помощ на страните от третия свят, тръгнали по социалистическия път на развитие. Да вземем, например, събитията в Конго. Кой разпали междуособиците в провинция Катанга? Кой уби Патрис Лумумба? Кой изтика на преден план марионетките Мобуту и Чомбе? Световните империалистически централи, това го знае всеки грамотен, българин...
         Знаехме го, разбира се. За провинция Катанга знаехме повече, отколкото за Огражден, Родопите и Странджа. Артелчикът, един самоковски циганин бе добил прякор Мобуту, а на каруцаря всички викаха Чомбе. Старшината завърши своето дълго патриотично слово с думите:
         - А сега да ви раздам билетите за влака, че не остана време да си получите сухата храна за един ден.
         Време наистина нямаше.
         Времето ни изяде старшина Кючуков.
         Освен времето, изяде ни и сухата храна.
         Грабнахме билетите и хукнахме към влака.