Защото нежността и строгото веселие - играеха белот с Юри, картите плющяха върху балатумното покритие, заковано от собствената черна ръка на Анан с ръждясали малки пирончета в четирите ъгъла, и макар че главните им често закачаха плата по лактите и прекъсваха извършваното от праисторията протъркване на повърхността, сякаш вечността и крехкото бяха влезли в някакво чудновато помирение, което не пречеше докато седящите откачат пуловера или резервното копче от ревера на саката, здравината да бъде повече от здраво псувана, докато главите все така се накланяха и ставаха бушуващо море от отровната ракия или брендито, не че на крехкостта и вечността им пукаше, но пък Юри все някога вдигаше повелително пръст към устните си, главите се изправяха хоризонтално за по още едно, така че вакханалията на проклинащите викове вече да не е, защото караше котараците на лудата бабка от отсрещния трети етаж, да се чувстват малко повече тигри сред кофите и оглозганите парчета риба, която тя им мяташе по обед, и ако пустосването не прекъснеше поне да си поеме дъх, четирикраките оракули щяха да изкачат олтара на своето хранително божество и да го разкъсат, за да може вселената да се подреди отново и повече по вкуса на мустакатите им трепети, така че под съпровода на поклащащите се в края остри вежди на Анан, нямаше наистина какво друго да се стори, освен да се пие още и пак, а масата да остава, винаги да остава. „Защото, картите трябва да плющят, нали така – мислеше Вадо, и макар сега да бяха само с Юри Анан и да играеха сантасе, или може би табла, толкова често ракията и брендито, препечените като кора хляб следобеди, когато слънцето падаше все по от запад, диагоналите се свираха във всеки опит за пейзаж и точност, та обикновено му отнемаше повече от една глътка и две-три връщания с очи към играта, за да разбере коя в действителност е (това не пречеше да играе твърде добре), и дявол го взел, напук на това, не ставаше ясно кой ден е, и макар че играеха като за сряда, може би бе някаква изначална, архетипна събота преди-вечер, този странен промеждутък на върха на следобеда и малко преди сумрака на вечерта, когато всичко се сливаше, а неговият глас и онзи на Юри започваха да стават някак неестествено Сен Джон, въпреки че само Вадо разбираше тази препратка, и докато на онзи веждите отново почваха да се наелектризират и да танцуват като прозрение, заради което Юри повдигаше с три пръста ръцете, да преброи може ли да вземе играта, „мамка му и диване, знае, че аз не знам, разбрахме ли се имаме ли това право или освен на сантасе ще играем и на памет“, но пък какво да кажеш на тези остри черни косми, на приведената му над масата и тестето фигура, която съдържаше цялото кафене, все пак беше негово, а играта беше прелюдия към друга игра, разгрявка на поетичните фрази и магическата алгебра , защото се обзалагаха на чии вик, на него, Вадо, или на Юри, раздрънканата Маруша ще разтвори мистическото було на малко големите си гащи и ще им покаже оттатъшния свят, но първо кепенците на етажа над тях, за да ги залее със Сачмо, или някой космически, но въпреки това помийни, сръбски каваци от музика, добре че понякога от грамофона й застъргваше някоя изтъркана не по-малко от бедрата й плоча на Брегович, та можеха, освен заглъхващия й в музиката глас, да чуят и онзи на Горан, който я вика „Оп-оп-оп, леле-леле-леле-лей, кичи-кичи-кичи-але-але-джичи,“ и после, наистина, през саксиите й с мушкато и незабраванче (както наричаше едно рошаво синьо цвете), през гравираните й в любовни татуировки от захапване бутове, които свършваха в чатала й, повдигнал нагоре кръста и подпрените в долната част на перваза гърди, изопнати като бухващо тесто, сякаш аха-аха ще цъфнат в жълто, ама те не цъфваха нито в жълто нито в романтика, ами в повея на Брегович, „маки-макии, маки-макии, Мариа-на, Мариюшка, Мариярушка, Марушка“. На двамата тогава им оставаше да направят справка с картите, онова кочанче за сметки, да проверят резултата и кой води, защото това определяше реда, и май малко по-често Юри, нагоре по дървената стълба, подпряла плоската северна стена на кафенето, която скърцаше под стъпките му, а Маруша отваряше вратата и той, тихо, но дяволито „айде-айде“, но това беше резултат, изваден по записки, Вадо все пак не бе сигурен, най-малкото, понеже той не ползваше тия стълби, а входа от другата страна на триетажната къща, и можеше ли някой тогава да излезе със сериозна феноменологична теория, която да свърже статистическото проучване от сантасето или таблата с неговия различен избор за отваряща Маруша.
          Двамата с Юри не говореха за това, никога не говореха, още повече сега, когато се беше появила Ирина и Анан определено печелеше, защото Вадо бе спрял да избира каквато и да е другост и макар че когато Маруша го виждаше, очите и ставаха мокра муцуна на коте, какво, мамка му, да направи той, когато тя знаеше, че всичко това е едно нежно подсвиркване и музика в предвечерта, че сега той се е заел с друга наука, знаеше твърде добре, нали Марушо, така че нека Ирина и Юри заемат предназначените си места в играта. Точно тогава тя определено бе табла, Вадо вече и за всеки случай четвърти път проверяваше след последния чифт четворки, заровете бяха потракали в дървото след дълго и съмнително въртене, но в крайна сметка се успокоиха съвсем правилно с четирите черни точици в бялото, очите на Вадо търсеха да видят да не би всичко да се окаже сантасе и той да пусне не която карта трябва (беше се улисал под все още неясната мелодия зад затворените прозорци на Маруша, не, не можеше да е Чайковски) но определено играеха табла, нямаше и съмнение и Вадо така можеше да му тресне един самотен пул останал незащитен на шеста позиция, все още в неговото финално поле, че Юри дълго щеше да псува и въпреки това да го черпи още едно бренди, заради доброто старо време наречено Маруша и някой други работи, той се беше изправил да отиде за бутилката, а Вадо гледаше надолу по улицата, Ирина трябваше да дойде да го вземе и после Франсис Форд Копола, задните редове на киното, валкириите, откачения Дювал и неговата дъска за сърф, докато дланта на Вадо се промъква от коляното нагоре по лилавия чорапогащник на Ирина, за да провери какво е въздействието на този мръснишко-сладък жест върху разбиранията й за изкуство, а на него ще му се пуши, винаги му се пуши и изглежда, че това възбужда Ирина (за жалост тук трябва да се уточни – не ръката му върху чорапогащника, а пропитите му в тютюн пори, не че това не го устройваше, нейна работа, така няма да разбере достатъчно добре защо Курц и Блейк).
          Ирина се беше появила като деветдесетте страници на „Ветрове“, въпреки че нямаше ни повей и все така печеше, и именно тогава играеха белот. На масата, освен Вадо и Анан стояха и двама изкусни мошеници, познати по-скоро на Юри, които смееха да предизвикат шампионската двойка на кафето, ония се почесваха, където сварят, сякаш това щеше да разбълника реалността и от мястото, където пръстите им ровичкаха кожата щеше да изскокне някоя допълнителна карта, така че едно хитро и несъществуващо фактически петдесет поне да възвърне достойнството им и да завършат играта с по-малка разлика в точките. Машинациите им обаче не минаваха, защото властелините на предвечерта бяха толкова разсеяни и плъзнали като облак над игралната маса и другите клиенти, които хвърляха по едно око на предизвикателството, та нямаше как нещо да убегне на едни такива майстори на неангажираността и всичко беше ясно – едно на нула в полза на защитаващите титлата. Този именно облак, обаче беше издухан от Ветровете на Ирина, която изскочи от контражура на пускащото диагонали от запад слънце, изведнъж тя бе станала концентрация, Вадо почти изтърва едно хубаво раздаване и наредените като истукани спатии в пръстите си, така че тук трябваше да се направи един забележителен и въпреки това неусетимо фин фокус – без да прекъсва играта, съобразявайки се с цялата картография от разговори по масите, взимайки предвид познанствата си и техния статут, наедно с грижата заместването да е най-правилно, той трябваше да продължи да играе, да наблюдава знаците с очи на Юри и едновременно с това Ирина, която беше седнала точно срещу лъчите, от които се бе появила, така че сега я огряваха като на поднос и той я виждаше прекрасно, Тя, защото все още за никого не бе Ирина, пиеше мента, Вадо трябваше от заточеността на масата и кораба на играта умело да се провре между талазите на въздуха и без никой да разбере, поне не докато от океана не се озове на масата при нея, да си намери заместник, да разменят местата си между някое следващо раздаване, така че ония двамата почти да не се усетят или ако се усетят, Юри да им напомни за илюзорното петдесет, да настръхне с едно мечо изръмжаване веждите, да сложи пръст пред устните си и ония от цялата работа да схванат, че не само няма да вземат титлата и че нищо не трябва да издават, ами ще трябва да черпят и Анан и бившия му партньор, нищо че единият е собственик на заведението, все пак черните остри косми, приведената над масата и цялото кафене фигура. Нищо че другия, тоест Вадо, вече се промъкваше между масите и настръхващите кинжали на конкуренцията от очи, които виждаха, че едва появила се, територията щеше да бъде завзета, „нищо да не се издава, нито гък ви казвам“, ръмжеше зад гърба му ядосан като триста бика Юри, но чашата с бренди се закандилка върху таблата на сервитьорката и топна до плетеницата на пръстите му, положени върху масата, а отсреща Ирина, която чакаше да бъде разпитана и назована, името й да започне онези дълги, обходни и нежни маневри, чрез които вече щеше да значи нещо повече от силует за кафенето и оправдаващите съществуването му клиенти, онази невидима инвазия, която щеше да се впечата в дървените стволове и черните желязни маси, в смокинята зад гърба й, така че плодовете й щяха да сънуват нея и да зреят иринено, а Вадо да играе все по-малко и все по-зле, да свърши една епоха и да започне друга и кафенето на Юри, и Маруша, Маруша все така да разтваря прозорците, възбудена от Велма и Сачмо, ах, горкото тюленче, как го обича, а той, Луис е такъв простак, „Big Mama's Back In Town“, и да изсвирва на Юри, „момче, нека Велма е щастлива заради мен, идвай да оправдаеш Сачмо, стига си смукал“ а той да изчезва по стълбите и неговото сякаш заклинателно „айде-айде“ да долита от прага, врязало се в предвечерта, така че Вадо и Ирина се заемаха с обслужването, часът на кафето преди ракията или ракията преди кафето, зависеше от навиците на редовните, които все по-добре познаваха и колко жалко за игрите, нали Вадо, понеже тези свиквания – как повдигат чашите, с кои пръсти ги държат, как измятат врат, за да разберат, че в закачките си Ирина и Вадо са ги опръскали от таблите със спирт, но те само се ухилват или най-много да изпсуват за здраве, така че двамата потъваха към бара с необезпокояваните си мисли, за това на кой какви зарове биха се паднали, понеже в този промеждутък, когато светлината падаше все по от запад, всичко се слива, нежността, строгото веселие и картите, които продължават да плющят, трябва да продължават да плющят.
          И докато плющят, а Юри се връща с бутилката и налива бренди, поглежда го и за не знам кой път му натяква „нека прехвърля половината кафене на тебе и без друго все тука киснеш, и стаята, Вадуне, ще спра да ти взимам наем, е парите не са кой знае колко, но за какво са ни повече?“ което Вадо отново, ще трябва да отхвърли, защото шляенето и бавното, изморително напускане на общия поток, защото Ирина и непредвидимите решения и понеже тя, докато ново сантасе, ще изскокне някъде откъм кофите за боклук, котараците ще се отъркат в краката й и докато Вадо вижда как цялата вечер убива промеждутъка, зейваща чернотата си през устатата й, която се разтяга, за да ги поздрави, а гърдите и са скрити под бялата фланелка и той много бързо ще гледа да загуби играта и да изчезнат горе над владенията на Маруша, в малката схлупена стая с книгите му, леглото и вазата с някакъв останал от предишната епоха изсъхнал марушен стрък, да бялата ваза, краи която много бързо ще поправят грешката на също тъй бялото, памучно покривало внимавайки да не я строшат, а кожата й ще се озове солена под езика му, ще се блъскат напред-назад докато се събличат, а той търси да извади билетите за кино от задния си джоб, да не се смачкат, ще свършват в такт със запалването на уличното осветление и отново навлечени с щита на интимността си, понеже са се любили върху разхвърлените си дрехи, ще изкачат обезопасени в нощта, ще махат на Юри, подпиращ се на вратата на кафенето изнемощял от ракия и Маруша, ще изчезват някъде нататък, в непознатото черно на града, от което винаги се появяват Ветровете, за да преживяват Апокалипсис, сега.
          Но не именно и точно сега, защото първо трябваше да стигнат до киното, да се спуснат от бърлогата му, за да види Вадо, че все още има друг свят, освен кафенето и парка от другата страна на улицата, където понякога излизаше да чете, очаквайки следобедът да смени посещаемостта, да се напълни с хора и глъчка, с някоя игра, която да му служи за изяждане на времето докато Ирина стане отново концентрация; и ето ги, двамата, вървят под уличните лампи, пушат и дирите от дима остават зад гърбовете им, Вадо се е заел с онази омразна задача, да изкопчи нещо от Ирина, да я превърне в Ирина някоя си, да разбере адрес, телефонен номер, нещо, по дяволите, има ли котка, куче, някой папагал със смешно име на актьор от 50-те, ако ще просто да му каже как точно застава, когато си реже ноктите на краката, ножица или нокторезачка, но нещо, нещо Ирина, за да спреш да си само появяващ се мрак убиващ предивечерта, да спреш да си толкова призрак и идване, което обсебва, Ирина, и да си тръгваш след поредния секс около три или четири посред нощ и да потъваш в мътилката, и не, не дори да повървя до някъде, клатушкащ се до рамото ти, за да видя как се променят очите ти, когато знаят, че се връщат там, в онова време, в което все още, все още ще има изгрев, изгрев за теб Ирина, през жалузи ли влиза, или имаш пердета, къде по дяволите започва деня, който уж не е наш, но ето ме, на масата и отново коняк и подрънкванията на заровете, и ето те теб, шмугваш се през мазните диагонали на залеза и правиш една невъзможност наша собственост, изскачаш в промеждутъка, някаква междина, хвърлила котва в тия пет до седем часа, в които понякога кино, понякога театър или проста разходка в парка на центъра, онзи край киното, сякаш искаш да ме научиш отново да вървя, да оздравея, опиянението на изчезващата болест, да изрежа от тялото си онзи раков остров ли, знам ли, никога не ми каза, само вървиш, понякога вдигаш длан и ръката ти преминава бавно – отгоре-надуло - от рамото ми към лакътя и аз се опитвам да се убедя, че това е жест, който издава всичко, че той ни помирява и събира, че открехва вратата на дома ти, и ние влизаме и виждам, че няма никакви жалузи и пердета, прозорците са голи и някаква ниска масичка с чаша от кафе върху нея, където като че ли усните на самотното ти събуждане още вещаят нещо с отпечатъка от червилото, но не, не, това не е открехването нито нежността, ти просто замлъкваш или се разплакваш, ако този път не е неудържим смях, и ме целуваш по носа и да, „любовта не е пазаруване, ще обичаш нощта ми и толкова“. А аз започвам да мисля какви ли не шантави истории, да съчинявам и съчинявам, сякаш си гъба, която всмуква навън, в мен, така че да започна отново да пиша или някаква щура идея, за чиито демони ти дори нямаш представа. Някакво мрачно и гадно убийство, че дължиш голяма сума на призрачни маже с филцови шапки, които те издирват, че „мамо, къде беше цяла нощ“ докато някое дребосъче се увесва на врата ти, че дори цялото ти идване е било някаква вледеняваща необходимост, че никой нищо не е направил, ти просто се появи, седна на масата и си поръча мента и смокините моментално станаха по-сладки, Маруша остана изцяло за Юри, силуета ти се превърна в лице, което другите разпознават и всичко започна да се върти и да се смесва, но какво правя аз в цялата история, какво отключваш в мен, при това дотам, че започвам да се страхувам, че ти познаваш много добре Апокалипсиса, и не само него, но и Конрад и за това, започвам да го чета, да се вглеждам в лицата на черните, изнемощели същества в калта и да търся в безволието им някакъв знак, смъртта на Марлон или просто на Курц при Джоузеф, където всичко е още по-абстрактно и няма никакъв знак, дори запетайка от намек, представяш ли си, сутрин започнах да рецитирам Перс „и няма по-голямо вероломство от това, което става в кораба на любовта“, защото често дори не разбирам на какво играем, Юри, което не пречи понякога да те побеждавам, разбрал едва на края, че това не е черната шестица от зара, а асо купа, че мократа муцунка на котенцето в погледа на Маруша не е някаква сантименталност заради отдавна свършилите мои победи и отварянето на входната й врата, от която тя изскача по престилка и миришеща на борш, че е предназначена за нещо друго, заради нежността и оздравяването, и като че ли вестниците почнаха да изчезват, не купуваш ли вече Анане, от толкова време не съм си вясвал носа отвъд стаята и масата с балатума, че това по изнервящо влудяващ начин ме кара да се подсетя, че всъщност съм забравил поместват ли снимки при смъртен случай, подсеща ме, че крехкостта и вечността са влезли в някаква вероломна сделка и си правят номера с всички ни, няма никаква наука и никакво време, всичко е застинало и се е смесило, в този слънчев, все по идващ от запад промеждутък, предивечерта и Тя изскача контражурно, а ние играем на белот, „не-се-сърди-човече но си страшно слаб“, табла, дама, сантасе, а аз отново почвам да се уча да я наричам и между залъците на прояждането, което май е добър знак, въпреки че докторът ти каза, мислейки, че не чувам, но нали съм облак, Юри нали съм облак, докато излизахте той ти прошепна някак да сте ме спрели да опитвам да откривам името ти и ти пак да си Ирина, Марушо, всеки проклет участник да си заеме правилното място в играта, партньорите, предизвикателството и титлата, помниш ли онова слабичко момиче, което пиеше мента, а аз седнах при него, когато ти тъкмо за пръв път беше пуснала танца на снежинките, онзи ден беше като че ли, или бъркам, и аз ти кимнах развълнуван, не само защото крайно време беше над всички ни да затрещи малко луда класика, помниш ли я Марушо, аз май заради нея ти доставих само и единствено острите вежди на Юри и онова съзаклятническо повдигане на пръста му до усните, което сякаш ти казваше, внимавай, дяволе, да не се изпуснеш и той да разбере, и онова неговото „айде-айде“ с което те помита нагоре или надолу по стълбата, как да съм сигурен, сякаш Марушо, си пилци, сякаш не знам за тия страшни пет до седем часа, когато само вазата, в която пак си сложила незабраванче и то синее към прозореца, а аз ще бъда сам и ще чакам Ирина, защо не идваш Ирино, поне още веднъж, започвам да забравям какви са косите ти, онова чипо носле ли беше или нямаше никаква гънка, защото как, кажи ми, очакваш да запомня кое къде е и как изглежда, как гледат очите ти, когато си тръгваш, и дори не успявам да се сетя за второто ти име, може би никога не си ми го казвала, а просто сме гледали кино, обаче нито полковник Курц, нито полковник Брандо имат да ми кажат нещо за черния призрак на появата ти, само понякога Ветровете отвън, които поклащат смокинята докато зрее, само Перс понякога и утрото, което не е наше, утрото Ирино, което май от сега на сетне ще бъде само твое, защото нежната наука понякога е строго веселие, но картите ще продължават да плющят, защото трябва, и за тази смърт няма да пише във вестниците, няма да има снимка, не че на вечността и крехкото им пука, но все пак, все някога пръстите на Юри се вдигат пред устните и става тихо, тихо.