Всичко съществува, за да се превърне в текст.
                           Стефан Маларме

         ***

         Колко е изморително да се извървява всекидневно пътят от живота към неговото осмисляне и обратно. Крайно време е да се обере фасулът от градината, трябват няколко кофи с тор за цветята. Трябва да се направят малки табелки, на които да напиша имената на цветята в градината, да не би баща ми или някой друг ентусиаст да ги оплеви. Специално салвията, която отглеждам от собствен разсад, изглежда неврзрачна като плевел, но не ми се иска да губя и секунда от времето си за писане.
         От прозореца в банята, докато се къпя, се радвам на хризантемите в двора на съседа отдолу. Гледам как дребната му жена ги почиства от сухите листа, как завира лице в огромните бледорозови цветове и си представям дъха им наесен... Вместо да си ги представям, закачена в тази къща, хиляди пъти мога да я посетя, да си побъбрим на стъпалото на беседката... Да ги докосна хризантемите.
         Имам съпротива да влизам в стаята с компютъра и после съпротива пък да изляза от къщата навън. Разделям писането от живота. Обвързването само с едното забранява другото. Как се съвместяват? Стоя по средата, изгонена отвсякъде.
         По-късно отговорът се появява: като наблюдавам. Като осъзнавам непрекъснато процеса на писането и най-обикновени неща: чистене на тоалетна, хвърляне на тор, бъбрене със съседката.
         Защото всичко е едно.
         Отивам за тор, после ще дялам клечки и ще сготвя.

         Зелен фасул по китайски:

         В тенджера под налягане в 3-4 лъжици зехтин се запържват леко 4 скилидки смлян чесън, няколко сухи малки люти чушлета - пеперунчино и джинджифил на прах. Като си пуснат аромата, се слага начупен на две зелен фасул, малко сол и се бърка активно, докато се качи интензивността на зеленото. Прибавят се 4 супени лъжици вода и капакът се затваря. Първо ври на силно няколко минути, после още 5 минути на слаб огън. Може да се сервира като основно ястие и като гарнитура.

         ***

         Вдигам поглед към пейзажа, който се разкрива от последната каменна тераса пред ковачевската къща, където пиша този текст. Цветовете по ребрата на хълма отсреща и дърветата, разлюлени от вятъра, никога няма да могат да бъдат написани. Те вече са там и нямат нужда да сочат нещо отвъд. Просто трептят - ту ябълката, ту орехът, ту чинарът, ту върбата в ниското - в различни тоналности на зеленото.

         ***

         Лежа пред огъня. След описанието на змийското отмъщение и побоя с копривата от мен се откъртва огромен товар. Какво облекчение! Да ме бият или да пиша за това? Не знам. Докато пиша, се смея и плача. Промивам рани.
         Тихо е. Вътре. Пам спи. Огънят отговаря за мен. За първи път наистина виждам звездите! Стоят разпределени между колоните на чардака - рамки за еднакви тъмносини картини. Само една може да съдържа луната. В изнизващите се часове тя нахлува в следващия сюжет и пренарежда пространството. Рамките услужливо си подават съзвездия, а някои изчезват нагоре към друга, по-голяма рамка.
         Гледам този небесен спектакъл. Добре ми е. Унасям се. Сънувам улицата, която води до хлебарницата, но къщите наоколо ги няма. Вместо тях дълбоки ями, изорани от багер. Ще строят. Купувам билки и зеленчуци от някакви баби пред хлебарницата и понеже Пам нещо го боли, ме съветват да взема котка и да я сложа на болното място. Събуждам се. Огънят е изгаснал. До мен едно коте си мие муцунката. Скривам го в пазвата си. Скоро изпод халището се чува зверско мъркане.

         ***

         Всеки ден текстът за детството напредва. Има магия в това да съм постоянна. Вътре в повторяемостта има свобода.

         ***

         Пиша, за да спра да говоря това, което знам. „Не повтаряй и нищо няма да ти се отнеме“ - казва Библията. Разказващата истории го прави, за да бъде чута. Тя дава всичко от себе си, за да постои в лъча на нечие внимание. Трудно е събирането на толкова много парченца насаме.

         ***

         Моите книги са моите градини. Историите в тях са цветя. Отглеждам ги всеотдайно.
         Защо да го правя?
         За да ги прибера на сигурно място и да отворя пространството за случването на нови.

         ***

         За разлика от поезията прозата иска търпение, време и разгръщане. Текстът за детството започва да се отплесва и в истории за настоящия ми живот. Докато пища, самата аз се променям. Всичко това прилича на опит да се слушат няколко симфонии едновременно.

         ***

         Живеенето в града накъсва периодите на писане в планината. Опитва се да отмие текста и да ме пришие към себе си. Чудя се как да поддържам мотивацията да продължавам да пиша, като нито знам какво, нито вече си спомням защо изобщо започнах да правя този текст.

         ***

         На горния въпрос намерих отговор. Както винаги се явяват претенции. Една фотографка, която в продължение на година ходи на училище с последния клас на гимназията, за да направи изложба от снимки и текстове за първото поколение, расло в демокрация, ми казва, че издържа на дългите си проекти, като ги успоредява с други по-малки, които да я държат будна.
         Този принцип се опитвам да приложа, за да се поддържам във форма: пиша текстове - разговори между мен и пространството, по поръчка на списание за дизайн. Започвам да правя следващия ембиент диск „Къщата на Медуза“ от цистерната в Истанбул.
         Чета „Океан от звуци“ - история на съвременната ембиент музика, разчитам себе си, интиуцията си за музиката и се чувствам разбрана и подкрепена от световното братство на заслушаните в тишината.

         ***

         Тези, които страдат от задължението за изява, е най-добре да действат, защото в действието задължението се разсейва и не променя реда в света.

         ***

         Писането има смисъл, ако кажеш нещо, ако опишеш някаква по възможност изключителна история. Така си мисля. Но в обикновения си ход животът не е изключителен. Просто си тече като река - ту забързва, ту забавя, ту стига до някое тясно място, през което минава с бучене, и се сгромолясва от някой праг. Кое е важното? Важна е реката. А бреговете? И те са важни. А камъните, коритото - и то. Тогава така ще пиша. За всичко това. За всичко, което ми дърпа вниманието.
         Това, което е. Това.

         ***

         Майка ми чете първата част на текста за деството. Казва, че това е някакъв кошмар. Образът на бабата е чудовищен и нямало обич в този текст, нямало кадифе. Така е - казвам й. Не, не, кой ще чете такъв тъжен текст - упорства тя. Предпочита отблясъците на страданието. Медуза в лъжицата. Иска да чете забавни, тематични неща. Поникнали върху рани, без да се излагат непременно на показ.

         ***

         Пак ще заминава за месец да снима филм, ядосва се, че не му известяват точния ден, напрегнат е и няма много вдлъбнати места, в които да полегна. Няколко дни живея край него, изолирана от брони и барикади. Постепенно влизам при себе си и нямам нужда от външни убежища. Вечерта, докато приготвя вечерята, стоя зад него, хваната за ризата му. Обръща се. Прегръща ме и казва: Толкова си малка! Обичам те! Не изпускам крайчето на ризата и следя през рамото му какво готви.

         ***

         Да съм мъчително спряла да пиша.
         Познавам това. Познавам обвиненията всеки ден. Отсъствието на милост към мен. Разбирам, че когато доближа някоя болезнена тема, ми трябва време да свикна, че ще говоря. Че съм говорила за това. Трябва ми време, за да науча току-що произлезлия от докосването език.
         Нервнича - неописуемото е огромно.

         ***

         Неща, които навяват тъг:
         Писане, което се взима на сериозно.
         Писане, което не казва нищо.
         Писане, което обслужва четящите.
         Неискрено писане.

         ***

         Писането е стена със слънчеви отблясъци. Писането е съпътстване. Начин да спра. Да съм отворена и да приемам. Събира. То е последното убежище. Писането изтощава сянката. Мога да го споделя с другите. Разговаря за съкровеното. Най-пълно ме изразява. Разбирам неща, които не знам.

         ***

         Страх ме е от живота. Писането ми помага да го понеса. Отваря пространството. Преливам по листа, за да освободя място. Докато пища, забравям живеенето, гледам го отстрани, давам възможност на по-бавната част от мен да ме настигне. Някои я наричат душа.
         Едно е сигурно - забравя ли за времето, значи съм влязла, неописуемото се е дало.
         Писането - повинност, с която се откупвам.

         ***

         Сънувам къщо от дърво, плет и кал, която стърчи над морето на един крак. Вълните я блъскат, тя се огъва и се повдига от прибоя. Всеки миг ще се откъсне и ще заплува. Стоя и я гледам безпомощно как се тресе над стихиите. Искам да я спася, но не мога.

         ***

         Сънувам къща - дървена, на един етаж. Предната част откъм североизток пропуска студ, който пронизва костите ми. Едновременно съм обитателят и къщата. Разпределен, постоянен студ... Трябва да се обшие предницата на тази къща - като носа на кораб, който пори ледове. Цяла нощ разпарям стари обшивки и влагам материали. Изкърпване на возилото.

         ***

         Завивам по една пряка към офиса ми и виждам мъж, гол до кръста, по чехли. Държи дълга пръчка и брули дърво. Падат тежки жълти дюли. Той се смее, говори на някой, който не се вижда. Секси е там, така домашен, на тази малка улица със стари къщи до парка, в средата на горещия град.

         ***

         Писането е колекциониране на мигове. Подбирам ги и така лишавам текста от достоверност, товаря го с претенция. Обиждам живота в неговото криволичене. Все едно да си изрежа, понеже много ми харесват, само двете очи и извивката на врата на любимия. Не искам да съм претенциозна. Това укрепва егото, но как се пише без его?
         ...Коя е тази, която иска да пише?... - смее се учителят.
         Не знам. Чувствам в себе си нахалството да соча. Защото, ако не ги видя миговете, те просто няма да бъдат. Няма да съм.
         Миговете...
         Да се предам. Да се оставя.
         Да не подбирам, да не посочвам.
         Да се откажа от подписа.
         Още не мога да го направя.

         Дивите гъски без да го искат
         Отражението си оставят
         Водата неволно образа им в себе си попива^*

         ---

         ^* Стих от „Дзенрин кушу“

Публикацията е осъществена със съдействието на поета Николай Атанасов.