Мишкуваха тайно, горяха вонящи парцали,
изливаха своето семе в кошари от сплетени пръти
(в дъждовни следобеди, слепи и глухи).
А после скучаеха в тихи градини,
вечеряха кротко, обелваха рибята кожа
и в топлия мрак тя политаше – скъсана дреха –
обратно в прахта, откъдето е взета.
Отдалече разглеждаха бавния бик,
а свинята – отблизо. Власатото свинско ухо,
нарязано ситно, до черно се пърли
и меко хрущи между яките зъби.
Веднъж наблюдаваха бавната страст на магарето,
приближиха, нахвърляха пясък по влажния член.
Умиращо куче друг път доразмазаха с камък.
Не успяваше огънят, стъкнат в снега, да обжари месото,
и те вече го гълтаха – топло, сурово.
Към края на лятото
в езерца жабунясали тлъсти шарани помръдват,
копривата спарено гние, набитата дюля тежи.
В стопанските складове сипват горещото зърно.
Те отпаряха някоя гнила дъска на хамбара
и от горната напречна яка греда
се забиваха долу, до шия в талазите жито.
Не най-добрият от тях след години прочете,
че същото правел и Лучиан Блага, поетът.
Обзе го носталгия, почит, покорство
пред всеобщата милост, която ни храни и пее.

върни се | съдържание | продължи