Веднъж вървях по сух планински път,
ноември си отиваше от мойта гръд,
светът се грижеше за себе си по-зле
от стар пияница за своето момче –

но общо взето, всичко бе спокойно.
Не бих изрекъл нищо недостойно,
защото зная, че смъртта ще ни свлече
както мечокът – непослушното мече

от клона. И внезапно той се появи –
снегът с муцуна на възстар бандит.
В невидимия коридор от въздух и засади
снегът не заваля, а се самосъздаде.

На струйка дъх от скръбните ми устни
разцъфна, затанцува снежен мускул –
животно някакво с опитомена сила,
боксьор приведен (о, спомни си, мила!)

От хълмовете горе виждах всичко аз:
предзимието, пътя, осквернен от нас
и вечната ни участ, и реката-сняг,
отнасяща и любовта ни в своя бяг.

върни се | съдържание | продължи