I. Смъртта на Загуляй

         ...А да ви кажа, за ябълковия Христов празник¹, като започне времето да обръща от лято на есен, градът ни обикновено бива нападнат от истинско нашествие на цикади-жътварки, така че и да искаш да заспиш нощем, не можеш - такива трели се носят от всички страни, а звездите се спускат ниско-ниско, луната пък виси току над камбанариите и става досущ като нашите прочути „каймак“ ябълки, които местните търговци доставят за царските трапези и дори представят по европейски изложения. Ако някой можеше да види Замоложск от небесните сфери, отдето се изливат лъчите на нощните светила, този щастливец със сигурност щеше да съзре картина на някакво омагьосано царство: лениво искри Реката, лъщят покривите, мъждука газеното осветление и над целия този блясък от разнообразни сияния се носи сребърният звън на цикадния хор.
         Но да се върнем към архиерей Митрофаний. За природата споменаваме само като пояснение защо в такава нощ не иде сън и на най-обикновен човек, не тъй обременен с грижи като губернския владика. Затуй недоброжелателите, каквито има всеки и този достоен отец не прави изключение, твърдят, че именно негово преосвещенство, а не самият губернатор Антон Антонович фон Гагенау, е истинският управник на нашия обширен край.
         Той впрочем за обширен е обширен, но не е твърде населен. Съвсем истински град май е само Заволожск, а останалите, включително и околийските, представляват ширнали се села с шепа каменни административни сгради край единствения площад, малък храм и стотина-двеста дървени къщи с тенекиени покриви, които у нас от край време, кой знае защо, се боядисват задължително зелени.
         Тя и губернската столица не е кой знае какъв Вавилон - в описвания момент цялото й население беше двайсет и три хиляди и петстотин и единайсет жители от двата пола. Впрочем в седмицата след Преображение, ако никой не умре, се очакваше увеличаване на броя на жителите с още двама души, защото жената на началника на губернската канцелария Щопс и еснафката Сафулина бяха на път да родят, а втората според всеобщото мнение дори преносваше.
         Отскоро беше въведен обичаят строго да се следи броят на населението - при сегашната власт, и то само в градовете. А що народ се прехранва из горите и край блатата - един Господ знае, върви ги изброй. От Реката чак до Уралските планини се точат стотици километри непроходими гъсталаци. Там има и розколнически манастири, и търговци на сол, а по бреговете на тъмни, дълбоки речици, обикновено безименни, живее племето зит, хрисим и мирен народ с угорски корени².
         Един-единствен път е спомената нашата незнамените местност - в „Нижегородски изборник", хроника от петнайсето столетие. Там се говори за новгородски гост на име Ропша, когото в тукашните гори „заловиха диви голи езичници" и като жертвоприношение за каменния идол Шишига му отсекли главата, така че, намира за необходимо да поясни летописецът, „оногози Ропша погина, умре, издъхна и биде погребен безъ глава“.
         Но това са далечни митични времена. А сега по нас е тишина и благолепие, няма разбойници по пътищата, не нападат, не убиват, дори вълците из тукашните гори поради обилие на дивеч са по-дебели и по-мързеливи, отколкото в други губернии. Живеем добре, дай Боже всекиму. А колкото до ропота на владишките недоброжелатели, с тез разсъждения кой е истинския управник в Заволжкия край - дали архиерей Митрофаний или губернаторът Антон Антонович, дали многоумните съветници на губернатора или може би самата губернаторша Людмила Платоновна - няма да се захващаме, защото не е наша работа. Ще речем само, че в Заволжието негово преосвещенство има къде-къде повече съюзници и почитатели, нежели неприятели.
         Напоследък впрочем поради някои събития тези последните добиха кураж и понадигнаха глави, което причини на Митрофаний освен обичайните безсъници, свързани с насекомешкото буйство, и по-специални причини за безсъние. Затуй мръщеше високото си чело с три напречни бръчки, затуй въсеше черните си гъсти вежди.
         Хубавец е в лице заволжкият архиепископ, не просто благообразен, а истински красив, та има лик не и за свети отец дори, ами за староруски княз или византийски архистратег. Косата му е дълга, прошарена, брадата му, също дълга и копринена, е още наполовин черна, а мустаците му са без ни един бял косъм. Има остър поглед, обичайно благ и ясен, но поради туй още по-страшен, когато се замъгли от гняв и вземе да хвърля мълнии. В такива страховити минути личат по-ясно и строгите бразди покрай скулите, и орловата извивка на едрия благороден нос. Гласът на владиката е дълбок, звучен, с басов тътен, еднакво подобава и за съкровен разговор, и за вдъхновена проповед, и за държавническа реч на поредна сбирка на Светия синод.
         На млади години Митрофаний живееше аскетично. Ходеше с расо от зебло, умъртвяваше плътта си с непрестанен пост и се говореше дори, че под ризата носи железни вериги, но отдавна се е отказал от тази суровост, защото е съзрял в нея суета, ненужност и дори вреда за истинското боголюбие. Достигнал възраст и постигнал мъдрост, той стана по-снизходителен и към своята, и към чуждата плът, а от всекидневните одежди предпочиташе подрасници от тънко сукно, синьо или черно. Когато пък го изискваше авторитетът на архиерейския му сан, обличаше лилава мантия от скъпоценно кадифе, нареждаше да се впрегнат шест коня в парадната епископска карета и в западната й част непременно да стоят изправени двама снажни гъстобради свещеноприслужници със зелени раса с галони - досущ ливреи.
         Намираха се, разбира се, и такива, които тихомълком укоряваха негово преосвещенство за грандоманските му навици и обичта към разточителството, но даже и те не го съдеха твърде строго, помнейки височайшия произход на Митрофаний, който от дете беше свикнал на разкош и затова не му придаваше твърде важно значение - не благоволява да го забележува, както се изразяваше деловодителят му отец Серафим Усердов.
         Негово заволжко преосвещенство бе роден във видно придворно семейство, беше завършил Пажеския корпус и оттам влезе в гвардейската кавалерия (още по времето на цар Николай Павлович). Водеше обичайния за млад човек живот и ако с нещо се отличаваше от връстниците си, то бе само с известна склонност към философстване, не толкова рядка впрочем сред образованите и чувствителни младежи. В полка имаха „философа“ за добър другар и изряден кавалерист, началството го обичаше и го издигаше в службата, та на трийсет години със сигурност щеше да го произведе полковник, но тогава се случи Кримският поход. Бог знае какви прозрения се бяха разкрили на бъдещия заволжки архиепископ по време на първото му бойно участие - конната битка при Балаклава³, но подир възстановяването си от сабленото ранение не пожела повече да хване оръжие. Излезе в оставка, сбогува се с близките и скоро вече пребиваваше пробно в един далечен манастир. Но и досега, особено когато отслужва в храма молебен за някой от големите църковни празници или председателства съвещание в консисторията⁴, с лекота можем да си представим как екливо е командвал своите улани: „Ескад-рон, саби вън! Сечи, сечи!“
         Изключителният човек ще се прояви на всяко поприще и Митрофаний не остана дълго погребан в далечноманастирския живот. Както преди бе най-младият ескадронен командир в цялата лекокавалерийска бригада, така и сега стана най-млад православен епископ. Назначен при нас в Заволжск отначало за викарий, а после и за губернски владика, той прояви токлова мъдрост и усърдие, че скоро бе привикан за висока длъжност в столицата. Мнозина му предвещаваха в най-скоро бъдеще бяла митрополитска калимавка, но той изненада всички, като свърна отново от утъпкания път и ненадейно настоя да се върне обратно в нашите дебри, та след дълги увещания го освободиха накрая за радост на заволжанци и той не напусна никога вече тукашния скромен амвон, далеч от столиците.
         Пък какво като е далеч. Открай време се знае, че колкото по-далеч от столицата, токлова по-близо до Бога. А столицата, която стои нависоко и вижда надалеко, ще се пресегне и през хиляди километри, ако й щукне такъв каприз.
         Ей нa, заради подобен каприз сън не го хващаше сега владиката, който без наслада се вслушваше в омръзналото му кресчендо на цикадите. Столичният каприз имаше лице и име, наричаше се синодален инспектор Бубенцов, и в пoмисли как да озапти този зловреден господин негово преосвещенство за стотен път се обръщаше от страна на страна в меките завивки от пачи пух, пъшкаше, въздишаше, пък току и охкаше.
         Ложето в архиерейската спалня беше особено, старинно, още от елисаветински времена, на четири стълба и с балдахин във вид на звездно небе. В периода на вече споменатото увлечение по аскезата Митрофаний прекрасно спеше и върху слама, и на голи дъски, докато не стигна до извода, че битката с плътта е глупост и бесмислие, не за това Господ я е създал по Свой образ и подобие, а и не иде архиепископ да се възгордява пред подопечния си клир и да му налага самоизтезателна строгост, към която някои не изпитват душевно предразположение, нито са длъжни по черковен устав. На зряла възраст негово преосвещенство все повече бе склонен да смята, че истинските изпитания се пращат човеку не във физиологията, а в духовната област, та телесното изтощение не винаги носи и спасение на душата. Затова подредбата в епископския палат не падаше по-долу от губернаторския дом, софрата в трапезарията му дори беше много по-богата, а ябълковата градина беше най-лична в целия град - с беседки, ротонди и даже фонтан. Там е тихо, сенчесто, предразполагащо за размишления и нека шушнат недоброжелателите - хорските уста не са чувал да ги затъкнеш.
         А с коварния надзорник Бубенцов трябва да се постъпи тъй, намисли владиката. Най-напред ще напише в Петербург на Константин Петрович за всички действия на доверения му пратеник и каква беля може да произлезе от тези изпълнения. Оберпрокурорът е умен човек. Може и да се впечатли. Но не бива да се ограничи само с посланието, а непременно трябва да покани за разговор губернаторшата Людмила Платонова - да я изобличи, да я посрами. Тя е добра и честна жена. Трябва да се сепне.
         И всичко ще е наред. Колко просто.
         Но и след като му олекна на сърцето, пак сън не го хвана, и то не зарад кръглата месечина, нито зарад цикадите.
         Като познаваше природата си и с навика подробно, до последно винтче да разглобява механизма на действието й, Митрофаний взе да проверява какъв червей го гложди и не оставя ума му да се забули в сънен облак. Каква е причината?
         Да не е одевешният разговор със своенравната послушница дворянка, дето й отказа да я замонаши? Владиката без много церемонии направо й рече откровено: „За вас, дъще моя, е нужен не Женихът Божествен Небесен, не живейте с такива илюзии. Трябва ви най-обикновен жених от чиновническото съсловие, а още по-добре - офицер. С мустаци." Е, не трябваше така да й говори. Последва истерия и после дълга уморителна препирня. Но това както и да е, няма значение. Какво друго?
         Наложи му се да вземе неприятно решение относно свещеноиконома от Богоявленския манастир. Поради пиянско безчинство и прелюбодейни посещения при жени с неодобрително поведение престъпникът бе осъден на уволнение от обителта и връщане в първобитно звание. Сега ще започне бумащина - и до негово високопреосвещенство, и до Синода. Но и това не беше нещо извънредно, тревогата не се коренеше тук.
         Митрофаний поразмисли още, поразрови в себе си като в „топло - студено" от детските години и внезапно разбра: писмото от леля му, генералшата Татишчева, то е червоядината. Чак се учуди, но сърцето му потвърди: горещо, точно в целта. Ще рече човек, глупост, ама как му се сви сърцето. Да го препрочете ли?
         Седна в кревата, запали свещта, надяна пенснето. Къде го писмото? А, ей го на масичката.
         „Мили мой Мишенка - пишеше старата Маря Афанасиевна, която по едновремешному наричаше сродника си с отдавна забравеното светско име, - как си със здравето? Отпусна ли те проклетата подагра? Налагаш ли се със зелеви листа, както ти бях рекла? Аполон Николаевич, лека му пръст, все казваше, че...“ Тук следваше подробно описание на чудодействените качества на зелето и негово преосвещенство нетърпеливо плъзна очи по редовете, написани с равен старомоден почерк. Погледът му се натъкна на неприятното име. „Пак ме навести Владимир Лвович Бубенцов. Как само лъжеха за него, че е нехранимайко и едва ли не душегубец. Прекрасен млад човек, хареса ми. Откровен, без превзетости, и разбира от кучета. Знаеш ли, че той дори ми бил роднина по линия на Стрехнини. Моята баба Аделаида Секандрова от втория си брак...“ Не, и тук не е, по-нататък.
         Аха, тук. „...Но всичко това са увъртаници и нямат нищо общо, пиша ги само защото поради сърдечна плахост отлагах да стигна до главното. Уж се престраша и укрепя духа си, но пак ми потичат сълзи, ръцете ми треперят и отвътре ме сковава мраз. Пиша ти, Мишенка, не току-тъй. Голяма мъка ме сполетя, и то такава, че само ти ще ме разбереш, а други може и да ми се изсмеят, ще кажат: дъртофелницата съвсем е превъртяла и изкуфяла. Исках да дойда при теб, но нямам никакви сили, макар да не е много път. Лежа и само плача, плача, плача. Ти знаеш колко години, колко сили и средства вложих да докарам докрай делото, на което Аполон Николаевич посвети целия си живот. (На това място владиката поклати глава, защото се отнасяше скептично към делото, на което беше посветил живота си покойният му чичо.) Та да ти кажа, миличък, какво злодеяние се случи в моята Дроздовка. Някакъв злосторник, и то със сигурност измежду близките, сипал отрова в храната на Загуляй и Закидай. Закидай е по-млад, та го спасих с лек за повръщане, възстанови се, но Загуляюшка почина. Цяла нощ се мъчи, гръчеше се, плачеше с човешки сълзи и ме гледаше така жално, спаси ме един вид, в теб ми е надеждата. Не можах да го спася. На зазоряване изхленчи жално, климна на една страна и умря. Аз паднах в несвяст и казват, че съм останала така три часа, дори доктор вече беше пристигнал от града. Сега лежа омаломощена, и то най-вече от страх. Защото туй е заговор, Мишенка, злодейски заговор. Някой иска да убие дечицата ми и заедно с тях и мен, старата жена. Моля те в името на Бога Вседържителя, ела. Но не за свещеническо утешение, то не ми е нужно, а за дирене. Всички казват, че имаш дарба да виждаш като на длан злодеите и да отгатваш всяка престъпна интрига. А от това злодейство по-голямо има ли? Ела, моля те, спаси ме. И аз ще бъда твоя вечна обожателка и в завещанието си ще оставя щедър пай я за храм, я за някой манастир, я за сираците." В самия край на писмото леля му сменяше роднинския тон с официално-почтителен: „С вяра в отческото внимание, архиепископските молитви и с молба за владическа благословия, оставам предана рабиня на Ваше Преосвещенство - Маря Татишчева.“
         Тук може би трябва да поясним за дарбата, относно която пишеше генералшата Татишчева и каквато май не е съвсем уместна за духовник с архиерейско звание. Така или иначе обаче, сред многото други по-възвишени качества владиката имаше и безценния, рядък талант да разплита всякакви заплетени загадки, особено на престъпна основа. Може дори да се каже, че Митрофаний изпитваше същинска страст към подобен род умствена гимнастика и неведнъж се беше случвало полицейските власти дори и от съседни губернии почтително да питат за съвета му по някое заплетено разследване. Заволжкият архиепископ тайно много се гордееше с тази своя слава, но не и без угризения на съвестта: първо, защото възгордяването му по този повод несъмнено беше от вида на суетните тщеславия, и второ, по една друга причина, за която знаеше само той и още една особа, затова ще си замълчим.
         Молбата на леля му - да се понесе към имението й, за да разследва причините за смъртта на Загуляй - вечерта при първото прочитане на писмото го поразвесели. А и сега, когато препрочете посланието, си каза: глупости, старчески фантазии. Ще полежи ден-два и ще се възстанови.
         Угаси свещта и си легна, но пак така му тежеше на сърцето. Опита да се помоли за оздравяването на леля си. Знайно е, че нощната молитва е по-близо до Бога. И свети Йоан Златоуст пише, че Господ най-паче се омилостивява от нощни молитви, „когато сториш времето за успокоение на мнозината време на плач“.
         Но в молитвата му нямаше душа, само папагалско празнословие, а владиката не признаваше такива молитви. Той никога не налагаше и молитвени епитимии, защото ги смяташе за светотатство. Молитвата не е никаква молитва, ако не идва от сърцето, а само минава през устата.
         Добре, нека иде Пелагия, реши Митрофаний. Да изясни какво е станало там с проклетия Загуляй.
         И веднага му олекна, и цикадите не му разпъваха вече душата с трепетното си многогласие, а го приспиваха, и луната не му вадеше зъркелите, а сякаш уми лицето му с топло мляко. Митрофаний склопи очи, отпуснаха се бръчките на строгото му чело. Заспа.

         От сутринта в църквата освещаваха плодове по случай Преображение Господне, наричано още ябълков празник на Спасителя. Митрофаний обичаше този празник, не най-голям измежду големите църковни празници, заради яркоцветието му и богоугодното лекомислие. Той самият не отслужваше служба, а стоеше отзад на архиерейския подиум, откъдето още по-добре се виждаше и украсената с ябълки черква, и многобройната публика, и свещениците с дяконите в специални „ябълкови“ ризи - светлосини със злато и отгоре с плоднолистно везмо. Певците от прочутия архиерейски хор се съединиха откъм двата клироса⁵ и подеха такива ирмоси⁶, че тежкият кристален полилей под белия свод леко разлюля святкащите си висулки. Отец Амфитеатров взе да освещава ябълките: „Господи, Боже наш, Ти, Който си дал на верующите в Теб Своите творения, благослови тез предлежащи плодове със Своето слово...“
         Колко хубаво.
         На Преображение службата е кратка, радостна. В храма лъха на свежо и росно, защото всички са дошли с кошниците си да поръсят със света вода ябълките. На масата до Митрофаний също имаше сребърен поднос с огромни яркочервени лъскави ябълки от градината на владиката, сочни, сладки, ароматни. Комуто подари от своите ябълки - смята се специално отличие и благоразположение.
         Митрофаний прати прислужника, който носеше архиерейския жезъл, до левия клирос, където благочинно се бяха наредили монахините, назначени след послушничеството да учителстват в епархийското девическо училище. Пратеникът пошепна на ухото на началничката им, високата кльощава сестра Христина, че владиката ще й даде ябълка, тя се озърна и сведе глава в благодарствен поклон. От дясната й страна май стоеше (в гръб не беше съвсем сигурно) сестра Емилия, която преподаваше аритметика, география и още няколко предмета. После беше изкривената на една страна сестра Олимпия, тя е по вероучение. След нея две еднакво изгърбени - Амвросия и Аполинария, Господ ги знае коя коя е, едната преподаваше граматика и история, другата - домополезни ръкоделия. А пo към края до стената стоеше сестра Пелагия, дребна и слабичка (литература и гимнастика). Тази да се убиеш, не можеш с никоя да я сбъркаш: пребрадката й разкривена, изпод нея стърчи отстрани - за монахиня срам недопустим! - кичур рижа коса, блести като бакър от слънчевия лъч.
         Митрофаний въздъхна - за кой ли път отново се усъмни дали не бе сгрешил навремето, като даде благословията си за монашеството й. Не можеше да не я даде, голяма мъка и тежко изпитание се беше стоварило на девойката, та не всяка душа дори би го издържала, но пък хич не беше по монашески тертип скроена: прекалено жизнена, дейна, любопитна и в движенията си неблаголепна. Та не си ли и ти самият такъв, стари глупако, порица сам себе си негово преосвещенство и пак въздъхна, още по-съкрушен.
         Когато монахините се наредиха да получат по ябълка от негово преосвещенство, той отличи всяка - на една даде да му целуне ръка, друга леко погали по главата, на трета се усмихна, а с последната, Пелагия, се получи казус. Тази нескопосница да стъпи на крака на иподякона, и като се дръпна с извинения, та размаха ръце и с лакът право в подноса. Трясък, звън на сребро в каменния под, на всички страни радостно се търкалят червени ябълки и момчетата от духовното училище, дето хич не им се полагат, понеже са немирници и пакостници, разграбиха скъпоценните плодове, не оставиха нищо за заслужилите достойни люде, дето чакаха подир Пелагия реда си. С нея вечно тъй се случва - не калугерка, ами луничаво недоразумение.
         Митрофаний премлясна с устни, но се въздържа от забележка, защото са в Божия храм и е празник.
         Само като я благослови, й рече:
         - Прибери тоз кичур, срамота. И върви в библиотеката. Имам да говоя с теб.

         - Едно магаре се помислило за жребец, раздуло ноздри и зачаткало с копито о земята. - Тъй поде разговора негово преосвещенство. - „Всички ви ще надбягам! - крещяло. - Аз съм най-бърз, най-пъргав!" Толкова убедително крещяло, че всички околни повярвали и взели да повтарят: „Нашето магаре хич дори не е магаре, ами си е най-чистопороден ат. Трябва вече да го пращаме да се надбягва, та да обере всичките награди." И му се стъжнил животецът, че щом някъде се чуело за надбягвания, веднага го хващат за юздата и го мъкнат да препуска: „Хайде, дългоушко, не ни излагай!“ Тъй магарето едно хубаво си подредило живота...
         Монахинята, отдавна свикнала с иносказанията на архиепископа, го слушаше съсредоточено. На пръв поглед изглеждаше млада девойка: лицето чисто, миловидно, предразполагащо и като че наивно, но това измамно впечатление идваше от чипия нос и учудено повдигнатите вежди, ала изпитателните й кръгли кафяви очи гледаха иззад също толкова кърглите очила без никаква наивност и по погледа й личеше, че не, не е дете - и е страдала вече, и е поживяла, и е поразмислила за преживяното. А свежестта и младоликостта са поради бялата кожа, каквато често имат червенокосите, и оранжевия ситнеж от упорити лунички.
         - Та кажи ми, Пелагия, какво иде да каже тази притча?
         Монахинята се замисли. Не прибързваше с отговора. Малките й бели ръце неволно посегнаха към платнената торба, окачена на кръста й, и владиката, като знаеше, че тя по-лесно мисли с плетка в ръка, позволи:
         - Плети, може.
         Бързо се запремятаха острите стоманени куки и Митрофаний сбърчи нос, като се сети какви отвратителни творения се появяват на бял свят благодарение на уж сръчните пръсти. На Великден сестрата поднесе на архиерея бяло шалче с така разкривени букви XB, сякаш отдавна вече блажеха...
         - Това за кого е? - попита за всеки случай владиката.
         - За сестра Емилия. Коланче, по него ще направя шарка от черепи и кости.
         - Аха - успокои се той. - Та за притчата?
         - Аз тъй си мисля, че това е за мен, грешната - въздъхна Пелагия. - С тази алегория, отче, искате да кажете, че съм монахиня, колкото магарето е ат. И това безмилостно съждение отнасяте към мен, задето в храма бутнах ябълките.
         - Ама ги бутна нарочно? За да стане суматоха в храма, нали? Признай си - Митрофаний надникна в очите й, но се засрами, защото прочете в тях кротък укор. - Добре де, добре, просто тъй го рекох... А притчата ми не е с този смисъл, който се разбрала. Каква е тази наша човешка природа, че всяко събитие и всяка казана дума непременно мислим, че за нас се отнася? Това е горделивостта, дъще моя. Не си чак толкова важна, че да разказвам притчи за теб.
         Внезапно се ядоса, стана, захвана ръце зад гърба си и закръстосва библиотеката, която заслужава да й отделим няколко реда.
         Архиерейската библиотека се поддържаше в идеален ред и се ръководеше от секретаря Усердов, старателен служител в пълен унисон с презимето си. В центъра на най-дългата стена (която беше без прозорци и врати) се намираше библиотечният шкаф с трудове по богословие и патрология⁷, там се пазеха вероучителни съчинения на църковнославянски, латински, гръцки и староеврейски. Отляво бяха агиографските рафтове с жития на светиите - както православни, така и римокатолически; отдясно - трудовете по история на църквата, литургика и каноника. Отделно място заемаше обширен библиотечен шкаф с трактати по аскетика, спомен за отминалото увлечение на негово преосвещенство. В този шкаф имаше и скъпоценни рядкости от рода на първите издания на „Вътрешният замък" от Тереза Авилска⁸ или „Одеяния на духовния брак" от Райсбрук Адмирабилис⁹. На дълга маса, опъната по цялата дължина на помещението, бяха натрупани течения на руски и чуждестранни вестници и списания, най-почетното място се падаше на „Заволжки епархийски вестник", губернски вестник, който владиката списваше лично.
         А нерелигиозната литература с най-разнообразна насоченост - от математика до нумизматика и от ботаника до механика - беше подредена по дебелите дъбови рафтове, разположени по останалите три стени. Единствените четива, които владиката избягваше, бяха белетристичните. Творецът небесен е създал предостатъчно чудеса, загадки и неповторими истории на този свят, обичаше да повтаря архиепископът, та смъртните человеци няма нужда да измислят собствени светове и хартиени човечета, защото бездруго ще са скучни и безинтересни спрямо Божието въображение. Сестра Пелагия впрочем оспорваше мнението му, като се позоваваше на факта, че щом Господ е дарил човешката душа с желание за творчество, е имал умисъл относно смисъла и ползата да се съчиняват романи. Ала не Митрофаний и духовната му дъщеря са положили началото на този теологичен диспут, той е подхванат много по-рано и ще продължи и след тях.
         Митрофаний се спря пред Пелагия, която смирено чакаше да секне непонятният яд на духовния й учител, и внезапно попита:
         - Защо ти лъщи носът? Пак ли си избелваш луничките със запарка от глухарчета? Редно ли е Христова невеста да се отдаде на такава суетност? Та ти си умна жена. Тъй поучава и блаженият Диадох: „Украсителката на плътта си носи греха на телолюбието, а то е знак за неверие."
         По шеговития тон на негово преосвещенство Пелагия разбра, че бурята е преминала, и отговори дръзко:
         - Вашият Диадох, отче, е известен мракобесник. Той забранява и миенето. Как го беше рекъл в „Добротолюбие“? „От банята поради въздържание следва да се предпазваме, ибо тялото ни се разслабва сладостно от нея мокрота."
         Митрофания сви вежди:
         - Ще те накарам да направиш сто поклона доземи, за да не говориш непочтителни слова за древния мъченик. Поучението му за украсяването на плътта е съвсем правилно.
         Пелагия се смути и взе многословно да се оправдава, че се бори с луничките не заради телесната красота, опазил Бог, а единствено поради благочестие - не върви за монахиня да е с луничав нос.
         - Де-де - недоверчиво поклати глава архиереят, все още отлагайки да мине към основното.
         При сестра Пелагия преходите от дързост към смирение и обратно винаги ставаха мълниеносно, не можеш да им хванеш края. Та и сега очите й проблеснаха и тя твърде наперено попита:
         - Отче, нима заради луничките ме повикахте?
         Но Митрофаний пак не се престраши да подхване по същество. Покашля се, отново се разходи из библиотеката. Попита я как са ученичките в училището. Прилежни ли са, искат ли да се изучат, не ги ли обучават в живота, а само вредят.
         - Докладваха ми, че си се захванала да ги учиш да плуват. Защо? Наредила си да сковат на Реката къпалня и там да се плацикаш с тях. Това добре ли е?
         - Плуването е необходимо за момичетата, защото, първо, укрепва здравето и развива гъвкавост на крайниците, и второ - спомага за стройна фигура - отговори сестрата. - Та те са от бедни семейства, повечето няма да имат зестра. Като пораснат, нали трябва да се омъжат... Отче, не сте ме извикали заради училището, нали. Онзи ден говорихме за училището и за плуването също...
         Пелагия не беше от хората, които можеш дълго да разиграваш, така че Митрофаний най-сетне заговори за онова, което бе измислил снощи, преди да заспи.
         - Магарето, за което ти говорех, съм аз самият. Поради своите молби и още повече поради собственото ми тщеславие, абсолютно неприлично за духовник, пазя в тайна от всички, че истинският познавач в отгатването на неявното и лъжеочевидното не съм аз, старият глупак, а си ти, смирената монахиня Пелагия. И от мен като от онова славолюбиво магаре все се очакват чудеса и нови прозрения. Никой вече няма да повярва дори, ако съобщя, че всичко е ставало според твоя промисъл, а аз само съм ти възлагал послушания...
         Куките спряха да потракват една о друга, в кръглите кафяви очи блеснаха искри.
         - Какво се е случило, отче? Надали е в нашата губерния, инак щях да знам. Да не би пак, както миналата Сирница, да са окрали църковната хазна? - заразпитва сестрата с нетърпеливо любопитство. - Или, да не дава Господ, да са умъртвили духовно лице? Какво послушание ще ми наложите този път?
         -Не, няма никакво човекоубийство - сконфузен се извърна Митрофаний. - Друго е. Не е престъпление. Поне не е за полицията... Ще ти разкажа, първо ме изслушай. После ще ми кажеш какво мислиш. Плети си де. Плети и слушай... - той отиде до прозореца и изрече всичко останало, загледан в градината, като почукваше от време на време с пръсти по рамката на прозореца. - Тук наблизо, на около осем километра, е имението на леля ми Мария Афанасиевна Татишчева. Вече е много стара, но едно време е била измежду първите петербургски красавици. Спомням си как идваше у нас, когато бях малко момче. Беше весела, млада, играеше с мен на дама... Омъжи се за офицер, командир на полк, обиколи с него разни далечни гарнизони, после той подаде оставка и дойдоха да живеят тук, в Дроздовка. Този същият Аполон Николаевич, лека му пръст, беше запален кучкар. Имаше най-добрия развъдник за ловни кучета в цялата губерния. Отглеждаше и хрътки, и гончета, и домашни. Един път купи кутре за хиляда рубли, толкова встрастен беше. Но всичко това му беше малко, той забленува да създаде някаква особена, небивала досега порода. И до края на живота си се посвети на този проект. Наричаше породата „бял руски булдог". От обикновения булдог се отличава по цвета, целият бял като мляко, в профил е някак особено плосък (забравих специалния термин, който използват кучкарите), с някакво невероятно провисване на бърните и тежки гънки. А най-важната особеност, в която е именно специфичното - при цялата му белота дясното ухо да е кафяво. Не помня какъв беше смисълът - за някакви каски... Май когато Аполон Николаевич бил кавалергард, в ескадрона им имали навика да си носят каските леко накривени. Та ухото на кучето да символизира този боен дух. А, да, забравих, трябва да произвеждат много слюнка, не знам с каква практическа цел. С една дума, рядък урод. Аполон Николаевич направи следното. Във всички господарски къщи по цяла Русия, в които имаше булдози, разпространи вестта да не удавят новородените албиноси, както се прави обикновено, а да ги пращат незабавно на генерал-майор Татишчев, той ще изкупува бракуваните палета срещу добро възнаграждение. Булдозите крайно рядко ражда бели кутрета, при това с кафяво дясно ухо. Сега не си спомням, макар че много пъти съм чувал и от чичо, и от леля... може би едно на сто раждания. Та Аполон Николаевич ги събираше тези уродчета, отглеждаше ги и ги кръстосваше помежду им. Раждаха се най-обикновени рижави палета, но понякога се случваха и бели с тъмни уши - сега все по-често - да речем, едно на десет окучвания. Той ги подбираше и ги кръстосваше, плюс това гледаше да са по-бърнести и по-слюнести. Най-трудното, естествено, беше с това проклето ухо. Твърде много отиваха брак. И така поколение след поколение. Когато чичо почина, вече много беше напреднал за осъществяване на мечтата си, но все пак си остана, тъй да се каже, насред път. На смъртния одър завеща на жена си да докара започнатото докрай. А Маря Афанасиевна беше истинска златна съпруга. Навремето от светска чаровница мигом се беше превърнала в майка командирша, а после и в помешчица. И то без преструвки, от все сърце и с желание. Такава Божия дарба притежаваше. Ако мъжът й не беше й възложил това поръчение в предсмъртния си час, сигурно щеше да се сломи, нямаше да надживее тази мъка. А сега нищо й няма, от двайсет години е вдовица и е все така корава жена, дейна, с бодър характер. Всичките й приказки, всичките й помисли са свързани само с кучкарството. И я хокнах за прекомерното увлечение, и я гълчах - не чува. Веднъж й казвам на шега, само тъй я подкачих: „Лельо, ако Луцифер ви се яви и поиска да му дадете християнската си душа срещу едно кученце чисто бяла порода, ще я дадете ли?" „За Бога, Миша - ми отвръща, - какви ги говориш." Пък току млъкна и се замисли. Сериозна работа, ти казвам, Пелагия! Така или иначе, тя продължи усилията на покойния си мъж да създаде руски бял булдог и доста преуспя в тази насока. Особено що се отнася до бърни, плоска муцуна и слюнка. С ухото не напредна много. От съвсем идеалните доскоро имаше три мъжкарчета. Най-възрастният беше Загуляй, вече дядо, близо деветгодишен. Синът му Закидай - на четири. А преди два-три месеца за нейна радост се роди внук на Загуляй, нарекоха го Закусай. И такъв образцов се роди според всички изисквания, че лелята нареди да удавят останалите палета, дето не бяха тъй съвършени, за да не й развалят породата, остави за размножаване само тези трите. А, забравих и още няколко важни неща: лапите са извити и носът е розов на черни петънца. Това е също важен белег... - на това място владиката се почувства съвсем глупаво, смути се и хвърли кос поглед към слушателката си. Тя мърдаше устни - броеше примките. Не изрази никакво недоумение. - Ами ето, вземи го прочети. Това писмо дойде вчера. Ако кажеш, че старата се е побъркала, че е превъртяла, ще й пратя нещо успокоително, и толкова - Митрофаний извади от ръкава на подрасника писмото и го подаде на Пелагия.
         Сестрата, повдигнала с пръст очилата на носа си, взе да чете. Като го прочете, тревожно попита:
         - Кому е притрябвало да трови кучетата?
         Олекна му от сериозността на въпроса й и той веднага престана да се смущава.
         - Там е работата, я. Сама прецени. Маря Афанасиевна е богата старица, наследници дал Господ. Децата й умряха, има внук и внучка - младите князе Телианови. И още безчет далечни роднини, някакви си храненици, всякакви приятели. Тя е добра жена, не е свадлива. Има чудноват навик - кажи-речи всяка седмица вика от града адвокат и пише ново завещание. Разсърди се на някого - задраска го, от когото е доволна - увеличава му пая. Туй ми е думата. Добре ще е да се провери, Пелагеюшка, кого е облагодетелствала с последното си завещание. Или напротив - на кого се е ядосала и заплашва да го лиши от наследство. Инак друг смисъл не виждам в това тровене на кучетата, освен някой да е намислил по този начин да вкара старата в гроба. Виж как се е поболяла по туй куче. Ако пък и двете се бяха гътнали, направо щяхме да я погребем. Какво ще кажеш за моето предположение? - попита той обезпокоен проницателната си възпитаница. - Невероятно ли ти се струва?
         - Опасението ви е основателно и много вероятно, друга причина не ми хрумва - одобри монахинята, но додаде: - Макар, не ще и дума, най-добре е да се види на място. Може да изскочи и някоя друга причина. Много ли е заможна леля ви?
         - Много. Имението е голямо, поддържа се идеално. Гори, ливади, мелници, първокласен лен и овес. Плюс капитал, ценни книжа в банката. Нищо чудно всичко заедно да гони милион.
         - А наследниците й знаете ли ги, отче? Много подлост трябва да носи у себе си човек, за да направи такова нещо. Май направо да я убие няма да е по-тежък грях.
         - Тъй говориш от позицията на Божи служител, и много правилно. Но човешките закони са далеч от Божиите. Ако направо я убие, нали ще се намеси полиция, ще провери кой, защо. Та може и на каторга да го осъдят. А да отровиш кучетата - от човешка гледна точка не е голям грях, в юридически смисъл изобщо не е, пък за убийство на старата е дори по-сигурен начин, отколкото с нож или куршум.
         Пелагия разпери ръце, та плетката й полетя към пода:
         - Голям грях е в човешки смисъл, много голям! Дори вашата Маря Афанасиевна да беше изчадие на ада и някой засегнат да искаше да си оправи сметките с нея, какво са виновни невинните твари! Кучето е доверчиво създание, привързва се, от Господа така щедро дарено и с вярност, и с обичливост, че е полезно и за хората да се поучат. Според мен, отче, да убиеш куче е още по-лошо, отколкото човек.
         - А, без такива езичества! - подвикна негово преосвещенство. - Да не съм чувал повече такива думи! Ще ми сравняваш живата душа с твар безсловесна!
         - Какво като е безсловесна - не миряса упоритата монахиня. - Поглеждали ли сте в очите на куче? На вашия Жук например, дето е вързан с верига на портата. Погледнете. Жук има по-човечни и живи очи от плоските гледци на вашия скъпоценен Усердов!
         Владиката зина да даде воля на праведния си гняв, но се възпря. Напоследък се бореше с греховната си сърдечна свирепост и понякога успяваше.
         - Нямам време да зяпам в очите на псетата из двора - сухо рече архиепископът с чувство за собствено достойнство. - Усердов го остави на мира, той е точен и изпълнителен, а че трудно се стига до душата му, такъв му е характерът. И няма да се препирам с теб, особено за очевидни неща. Кажи ми едно: ще направиш ли каквото те помоля?
         - Ще го направя, отче - поклони се монахинята.
         - Тогава туй ще ти е послушанието. Върви в Дроздовка. Още днес. Предай на Маря Афанасиевна моята благословия и писмо, което ще ти дам. Успокой старата. И най-вече разбери какво става. Ако откриеш зла умисъл, предотврати я. Какво да те уча, ти си знаеш. И докато не изясниш всичко, не се връщай.
         - Отче - подскочи Пелагия. - В събота имам часове в училището.
         - Добре, за часовете ела, после пак ще се върнеш в Дроздовка. Това е, тръгвай. Ела само да те благословя.

         Преди сестра Пелагия да потегли за имението на генералшата Татишчева, трябва да направим някои географски пояснения, без които човек, който никога не е бил в Заволжск, трудно ще повярва и дори изобщо няма да разбере как можа да се случи всичко онова, което последва.
         Главно действащо лице в нашата история е Реката, най-великата и прочута не само в Русия, но и в цяла Европа. Губернската столица се издига на левия бряг над стръмния скат. На това място течението е стеснено със скали от двете страни, затуй величавата река тук временно губи благодушието си, минава от разсеяната си нехайност в бърз тръст, разпенва грива, завихря тъмни водовъртежи и държи под многовековна обсада Заволжката урва, подрива високия склон с коварни атаки. По-надолу, след около пет километра, стръмният ляв бряг постепенно се снишава, превръща се в пясъчни плитчини, тъй че Реката се разпростира на воля и запъхтяна след принудителния бяг, се ширва почти цял километър. Но тази отмора е само временна - точно където е разположена Дроздовка, упоритият бряг пак рязко извисява ръст, господарската къща с градината се издигат високо над водите и гледката оттам с право се смята най-красива околовръст.
         Тъй че сестра Пелагия я чакаше път на юг през Казанската застава към Астраханския друм, който върви покрай Реката и послушна следва всичките произволни извивки и никъде не се отдалечава от нея на повече от пет километра.
         Преди да излезе от стайчето си в архиерейската обител, по манастирски наричано килия, Пелагия по отдавнашен суеверен навик отвори Евангелието и забучи пръст на случаен ред. Този път й се беше паднало лесно послушание, може да се каже дори, нищо и никакво, но такъв й беше обичаят. Ала текстът (от Послание на свети апостол Павел до филипяни) явно не беше случаен, той съдържаше нещо като подсказване или предупреждение: „Отбягвайте псета и отбягвайте злотворци.“
         Сигурно все пак беше предупреждение, защото на излизане от града, когато беше оттатък бариерата, й се яви очевидно лош знак. Монахинята се огледа, видя, че май няма никой наблизо, извади от торбата на кръста си, дето носеше плетката, огледалце и взе да оглежда носа си - дали не са избледнели досадните лунички след млякото от глухарчета. В този миг откъм крайпътните храсти се чу шумолене и излязоха две жени, кой знае защо кривнали от друма. Сестра Пелагия понечи да скрие огледалцето зад гърба си, но го стори тъй непохватно, че то падна. Вдигна го - калпава работа: две пукнатини на кръст, а всеки знае какъв е този знак. Нищо добро не предвещава.
         Пелагия въпреки манастирския правилник вярваше в лошите предзнаменования, и то не поради необразованост, а защото многократно се беше убеждавала: не случайно през вековете те са отбелязани и изброени. Както е редно в такива случаи, тя гребна шепа прах, метна я през ляво рамо, прекръсти се (което никога не правеше всуе), отправи молитва към пресветата Троица и продължи по пътя.
         Не й се мислеше за нищо тревожно (а и нямаше причина), предстоеше й малко, но все пак нелишено от познавателен смисъл приключение и настроението на монахинята, за кратко време помрачено от гибелта на огледалцето, бързо се възстанови, още повече че беше вълшебният летен сезон, когато от сочното слънце въздухът става златист като мед, небето е високо, земята е необхватна и всичко е изпълнено с щедър живот и сладка отмала. Впрочем защо да го описваме, всички и без това знаят какво представлява хубавият августовски ден току след пладне.
         Още на първия километър й провървя - стар селянин я качи в каруцата си. Пътищата в нашата губерния са гладки, равни, като пътуваш, сякаш се пързаляш по лед, и Пелагия стигна върху мекото сено с всички удобства по Астраханския друм чак до завоя за Дроздовка.
         Тук, точно на кръстопътя, я споходи още едно предзнаменование, и от от лошо по-лошо. Като слезе от каруцата и благослови стареца, Пелагия видя отстрани някакви хора, които се бяха струпали край талига и мълчаливо разглеждаха нещо. С вроденото си любопитство сестрата не можеше да подмине такова събитие и отиде да погледне какво става. Промуши се през тълпата селяни и богомолци, присви очи през очилата: най-обикновено пътно произшестве - счупена ос. Но край килналата се талига незнайно по каква причина стърчеше полицейският началник и двама жандарми с пъшкане набиваха колелото на току-що отсечено и криво-ляво окастрено младо дъбче. Познаваше полицейския началник - капитан Нерушайло от близката Черноярска околия, а в талигата имаше нещо продълговато, покрито с брезент.
         - Какво става, Пахом Сергеевич, удавник ли е? - попита Пелагия, след като поздрави и за всеки случай прекръсти брезента.
         - Не, сестро, още по-зле - със загадъчен вид отговори началникът и обърса с кърпа моравата си плешива глава. - Реката изхвърли двама мъртъвци. Без глави. Мъж и момче. Така си лежаха двамата заедно на пясъка. Такива ми ти работи. Ще има разследване по случая, както му е ред. Та ги карам за разпознаване. Макар че как ще ги разпознаят, дявол знае. Моля за извинение, изплъзна ми се приказката.
         Пелагия тръсна рамо да пропъди „дявола“ и прекръсти този път не мъртъвците, а себе си.
         - Не са от нашите - каза някой от струпалите се хора. - По нас такова душегубство нивга не е имало.
         - Да - потвърди друг. - Сигур отт Нижни ги е донесла водата, там доста безчинстват.
         Това мнение се посрещна с всеобщо одобрение, защото заволжани недолюбват нижегордци, смятат ги за крадливо и долно племе.
         - Ваше благородие, дай да ги видим тия ора. Мож`да ги познаем - помоли един брадат, солиден мъж, с хубав полукафтан, и си пролича, че не е от едното любопитство да позяпа мъртъвците.
         Мнозина подкрепиха молбата му, а жените заохкаха, но по-скоро от благоприличие.
         Началникът си наложи фуражката, помисли и снизходи:
         - Ами добре, ще ви ги покажа. Може пък наистина...
         Свали покривалото и Пелагия веднага се извърна, защото труповете бяха съвсем голи, монахиня не бива да гледа такива неща. Успя само да зърне, че по-големият, косматият, няма китка на лявата ръка, личеше, че наскоро му е отрязана.
         - Ох, Господи Боже мой, малкият е съвсем дете - заопява една от жените. - Като моя Афонка...
         Пелагия не остана повече, защото послушанието си е послушание, та закрачи по селския път към Дроздовка.
         Ставаше задушно и от земята се надигна някаква омара, както става в горещ ден преди дъжд. Пелагия ускори крачка и току поглеждаше небето, по което се носеше кръгъл тежък облак и бързо се уголемяваше. Отпред се виждаше оградата на парка и над дърветата се зеленееше покривът на голяма къща, но още беше далеко.
         Нищо де, няма да се разпадна, каза си монахинята, но одевешното настроение я беше напуснало. Сега я глождеше недостойно чувство - завист. Ето къде е истинската дейност, мислеше си тя, и в главата й звучеше как важно произнесе Пахом Сергеевич тази сладка дума „разследване".
         Един ще разкрива страшни тайни, друг ще рови от какво е пукнало бърнестото псе на леля. Ей че послушание й наложи дядо владика.

---

¹ Преображение Господне, 19 август стар стил, 6 август нов стил. - (Бел. прев.) [горе]
² Угорска Русия е историческо наименование на Закарпатска Украйна, която от края на XI век е под унгарско владичество. - (Бел. прев.) [горе]
³ Едно от най-големите сражения по време на Кримската война (25 окт. 1854) на руската войска с армиите на Великобритания, Франция и Турция, в което загиват около 600 английски кавалеристи. - (Бел. прев.) [горе]
⁴ В сл. - църковен съвет в дореволюционна Русия с административно-съдебна власт. - (Бел. прев.) [горе]
⁵ Издигнато място за певци от двете страни на царската врата в църква. - (Бел. прев.) [горе]
⁶ Вид църковна песен, която стои в началото на други песни - (Бел. прев.) [горе]
⁷ Дисциплина, занимаваща се с изучаването на съчиненията на ранните църковни писатели (II - VII век), а също и на техния живот и дейност. - (Бел. прев.) [горе]
⁸ Св. Тереза Авилска (1515-1582) - първата жена, провъзгласена за църковноучител, мистичка и писателка, канонизирана скоро след смъртта си. - (Бел. прев.) [горе]
⁹ Ян ван Райсбрук (1293-1381) - фламандски мистик, чиито произведения били широко разпространени из Европа, особено през 16 в., канонизиран през 1908 г. - (Бел. прев.) [горе]