Алфонс Але (1854 - 1905)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

Аз, долуподписаният

 

Алфонс Але

 

Превод от френски: Евгения Динкова

 

 

 

         Когато маркиз Пюижютьо умря някъде преди три години, остави на двамата си сина Жак и Дидие значително състояние.
         При все голямата тъга от загубата, братята никак не си приличаха, нито външно, нито по характер.
         Големият, Жак, нисък и набит, червендалест, направо грозен, изглеждаше като напращял от здраве джентълмен-фермер, от тия дето са много фермери и не много джентълмени.
         Дидие беше пълната противоположност на брат си. Висок, строен, с приятни обноски, с неустоим чар, той можеше да спечели вниманието на по-представителните дами от околностите, както и на немалко прелестни създания от квартала на Операта; но ето че Дидие беше влюбен в една жена, в една женичка, в едно единствено гълъбче.
         Без да прилича на Клеопатра, лицето на женичката, в която бе влюбен Дидие – казваше се Мари Турнел – тутакси ви предразполагаше, до такава степен лъхаше на добро настроение, добро здраве, добра воля и най-общо казано на весел нрав.
         За нищо на света не би й хрумнало да му поиска пари, нещо което логично доведе нещата дотам, че за три години горкият Дидие прахоса своята част от наследството.
         Една прекрасна сутрин след като обърна джобовете си пред нотариуса, Дидие откри, че е излъскан като лукова глава, изплакнат като халба за бира, разорен като клиент на банка, шконтирала1 парите му.
         Няколко дена хубавите очи на Мари Турнел приличаха на очарователен фонтан, след което Дидие напусна Париж и се заби да живее в остатъка от бащините имения, където се препитаваше с лов, въдичарство, както и с малкото рента, която му отпускаше брат му. Последният, практичен веселяк, не си правеше надежди, че някой ще го обича заради него самия и се беше договорил с пресметлива, но много хубава млада еврейка, която се казваше Сарба Кан, да й изплаща всеки месец определена сума, срещу която тя му пазеше благоразположението си.
         Сумата не беше малка, но Жак поне знаеше, колко щеше да му излезе, а когато знаете колко нещо ще ви излезе (не забравяйте това), можете да похарчите двойно и тройно без да се разорите.
         Така стояха нещата, когато Жак получи писмо от горкия Дидие.

 

 

         Мили братко, му пишеше Дидие, всъщност ти би могъл да ми направиш голяма услуга. Ще умра от скука в тоя пущинак и изпитвам лудо желание да се повея из Париж. Открих един лихвар, на който му наговорих куп щуротии, че си тежко болен и че в най-скоро време ще наследя твоите пари. Би ли могъл да ми пратиш две медицински свидетелства в тоя дух, редовни и двете, така ще ми докажеш, че заслужаваш благородната титла брат и т. н., и т. н.

 

 

         - Бре! - колко проста била работата, измърмори Жак. Само да видим, дали ще намеря двама лекари мръсници... Дай поне да опитаме!
         В сградата, където живееше, се помещаваше кабинет на виден лекар.
         Жак влезе в кабинета, като демонстративно мачкаше в ръка банкнота от сто франка:
         - Докторе, каза той, чувствам, че хич не ме бива и за да уредя някои семейни въпроси се нуждая от медицинско, че скоро ще умра.
         Вещият доктор прегледа и прослуша Жак, който едва се сдържаше да не се разсмее, и накрая каза:
         - Искате ли рецепта?
         - Благодаря, медицинското е достатъчно.
         Сцената са повтори в кабинета на друг доктор. Този беше член на Медицинската академия.
         Медицинските удостоверяваха сериозно увреждане на не знам коя съставна част на сърцето, което излагаше живота на Жак на сериозна опасност.
         Надали някога Жак се беше толкова смял! Но същевременно го доядя. Ама че мръсници, тия доктори! За пет луидора може човек да ги накара да напишат всичко.
         И сипеше обиди, хули и ругатни по адрес на горките доктори.
         Един ден обаче утихна и престана да сипе обиди, хули и ругатни; това се случи наскоро, точно две седмици след като беше отишъл на преглед.
         Него ден умря.
         Лекарят, дето преглежда покойниците, установи, че бе умрял от увреждане на не знам коя съставна част на сърцето.
         Да бяхте само видели изражението на Сарба Кан... Но затова пък Мари Турнел се радваше от името на миличкия Дидие.
         Поуката от тая история е, че когато имате нужда от удостоверение за тежко заболяване, по-добре не ходете при видни лекари, защото нали знаете... тия хора!...

 

 

 

 

 

----

 

 

1 Предсрочно изразходвала парите му (бел. прев.) [горе]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишен разказ | съдържание

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. юни 2018 г.

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]