Ханс Кристиан Андерсен

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

Малката русалка

 

Ханс Кристиан Андерсен

 

Превод от датски: Петър Милков Петров

 

         Навътре в морето водата е синя като цветовете на най-красивата метличина и прозрачна като най-чистото стъкло, но е много дълбока, по-дълбока, отколкото може да стигне и най-дългата корабна верига; много камбанарии трябва да се наредят една върху друга, за да стигнат от повърхността до дъното. Там живеят морските хора.
         Някои си представят, че на дъното има само бял пясък; това не е така: там растат най-чудни дървета и растения, които са с толкова гъвкави стъбла и листа, че се поклащат при най-малкото движение на водата, като че ли са живи. Всички риби, малки и големи, се стрялкат между клоните, също както птиците във въздуха. На най-дълбокото място се намира царският дворец; стените му са от корали, високите островърхи прозорци - от най-прозрачния кехлибар, а покривът е от мидени черупки, които се отварят и затварят с движението на водата; толкова хубаво изглежда; защото във всяко от тях лежат блестящи бисери, един-единствен от които би бил голямо украшение в короната на всяка кралица.
         Морският цар бил вдовец от много години; старата му майка се грижеше за домакинството, тя бе умна жена, но доста горда с произхода си, затова ходеше с дванадесет стриди на опашката, останалите благородници трябваше да се задоволят с шест. Иначе тя заслужаваше похвала, особено за грижите си за малките морски принцеси, нейните внучки. Те бяха шест хубави деца, но най-малката бе най-красива от всички, кожата й бе чиста и нежна като розов цвят, очите й бяха сини като най-дълбоката морска глъбина; но също като останалите тя нямаше крака, тялото свършваше с рибена опашка.
         По цял ден те играеха в двореца, в големите зали, където по стените растяха живи цветя. Отваряха големите кехлибарени прозорци и рибите влизаха при тях, също както при нас долитат лястовици, когато розтворим прозорците; рибите доплуваха чак до малките принцеси, ядяха от ръцете им и се оставяха да ги галят.
         Около двореца имаше голяма градина с огненочервени и тъмносини дървета, чиито плодове блестяха като златни, а цветовете им - като горящ огън, защото постоянно движеха стъбла и листа. Самата земя бе от най-чист пясък, но син, като горяща сяра. Всичко там долу беше в такива чудни оттенъци на синьото, че изглеждаше повече като че ли бе някъде високо във въздуха, с небе отгоре, и отдолу, отколкото на дъното на морето. При спокойно море можеше да се зърне слънцето, което изглеждаше като пурпурно цвете, от чийто цвят извира всичката светлина.
         Всяка от малките принцеси си имаше свое място в градината, където можеше да копае и сади както пожелае; една оформяше цветната си леха във вид на кит, друга намираше за по-добре, ако нейната прилича на малка русалка, а най-малката бе направила своята съвсем кръгла, като слънцето, и бе насадила само цветя, които грееха червени като него. Тя бе чудно дете, тихо и замислено; и докато другите сестри украсяваха с най-странни неща, които намираха в потънали кораби, тя имаше, освен червените като рози цветя, приличащи на слънцето високо там горе, само една красива мраморна статуя, прекрасен младеж, изваян от чист бял камък и при корабокрушение дошъл тука, на дъното. Тя посади до статуята една червена плачеща върба, чиито свежи вейки се спускаха надолу, към синьото пясъчно дъно. Там сенките изглеждаха виолетови и се движеха също както вейките; изглеждаше, като че ли клоните и корените искаха да се целунат.
         За нея нямаше по-голяма радост от това да слуша за човешкия свят отгоре; старата баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за кораби и градове, хора и животни. Особено очарователно й се струваше това, че горе на земята цветята ухаят, защото тук, на дъното на морето, те нямаха никакъв мирис; а и това, че горите са зелени и че рибите, които се виждат между клоните, могат да пеят толкова високо и хубаво, че е цяло удоволствие да ги послушаш; всъщност ставаше дума за малките птички, които бабата наричаше риби, защото нямаше как иначе да я разберат - никой никога не бе виждал птица.
         - Когато навършите петнайсет години - казваше баба им, - ще получите разрешение да излезете от морето, да седнете на лунна светлина по скалите и да гледате корабите, които плават покрай вас; ще видите гори и градове.
         Идната година едната от сестрите навършваше петнайсет, а останалите имаха по една година разлика, значи, на най-малката й оставаха цели пет години, преди да дойде време да изплува от дъното на морето и да види как е при нас. Но те си обещаха, че ще разказват на останалите какво са видели и намерили за най-хубаво през първия ден; защото баба им не им разказваше достатъчно, имаше толкова много неща, които им се искаше да узнаят.
         Най-нетърпелива беше най-малката, тъкмо тя, която трябваше да чака най-дълго и която бе толкова тиха и замислена. Много нощи прекарваше тя пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, където рибите махаха с перки и опашки. Тя гледаше луната и звездите - те светеха доста бледо наистина, но пък през водата изглеждаха много по-големи, отколкото ние ги виждаме; ако пък под тях минеше нещо като черен облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над нея, или кораб с много хора, които сигурно и не помисляха, че отдолу стои една хубава малка русалка и протяга белите си ръце нагоре към кила.
         Скоро най-голямата навърши петнайсет години и можеше да излезе на повърхността.
         Когато се върна, тя имаше стотици неща за разказване, но най-хубавото, каза тя, било да легне на лунна светлина в някоя плитчина при тихо море и да гледа големия град на близкия бряг, където светлините мигали като стотици звезди, да слуша музиката, шума и глъчката на коли и хора, да гледа множеството църковни кули и камбанарии и да слуша как бият камбаните. Тъкмо защото не можела да отиде там, затова копнеела тя най-много за всички тия неща.
         Ох, как слушаше най-малката сестра всичко това и когато вечерта застана до отворения прозорец и погледна нагоре през тъмносинята вода, тя си представи големия град с всичкия този шум и глъч и й се стори, че дочува звъна на църковните камбани.
         На следващата година разрешиха на втората сестра да преплува водата нагоре и да отиде където пожелае. Тя излезе на повърхността точно когато слънцето залязваше, и тази гледка й се стори най-хубавата. Цялото небе изглеждаше като златно, каза тя, а облаците, да, тяхната хубост не можела да се опише; червени и виолетови, те плавали над нея; а много по-бързо от тях летели, като дълъг бял воал, ято диви лебеди, там, над водата, където слънцето залязвало; тя заплувала към него, но то потънало и розовият цвят изгаснал по водата и облаците.
         На следващата година третата сестра излезе горе, тя беше най-смелата от всички, затова заплувала по една широка река, която се вливала в морето. Хубави зелени хълмове с лозя видяла тя, дворци и чифлици надничали през великолепни гори; чула песента на птиците, а слънцето така припичало, че тя често се гмуркала във водата, за да охлади горещото си лице. В един малък залив срещнала цяло ято човешки деца; те тичали и пляскали чисто голи във водата; тя искала да поиграе с тях, но те избягали уплашени; дошло малко черно животно, това било куче, но тя никога не била виждала кучета, и я залаяло така страшно, че тя се изплашила и отплувала в открито море; но тя никога нямало да забрави прелестните гори, зелените хълмове и хубавите деца, които можели да плуват, въпреки че нямали рибени опашки.
         Четвъртата сестра не беше толкова смела, тя изплувала насред бурното море и каза, че тъкмо това било най-хубавото; виждало се много мили наоколо, а небето стояло отгоре също като голяма стъклена камбана. Кораби видяла, но отдалеч изглеждали като чайки, смешните делфини се премятали презглава, а големите китове пръскали с вода през ноздрите си и изглеждало, като че ли наоколо имало стотици фонтани.
         Дошъл ред и на петата сестра; но нейният рожден ден бе през зимата и затова тя видяла такива неща, каквито останалите не били видели първия път. Морето изглеждало зелено и наоколо плавали големи айсберги, всеки от които изглеждал като бисер, каза тя, но по-голям и от камбанариите, които хората строяха. В най-чудни форми се явявали те и блестели като диаманти. Тя приседнала на един от най-големите късове лед и всички кораби уплашено я заобикаляли, а вятърът развявал дългата й коса; но по-късно вечерта небето се покрило с облаци, засвяткало и загърмяло, а черните вълни вдигнали ледените блокове нависоко и те заблестели от червените светкавици. Всички кораби прибрали платна от ужас и страх, но тя седяла спокойно на плаващия айсберг и гледала как синият лъч на светкавица се спуска на зигзаг в блестящата вода.
         Когато някоя от сестрите излезеше на повърхността за пръв път, всички се възхищаваха от новите и хубави неща, които е видяла; но сега, когато бяха вече големи и можеха да излизат горе когато пожелаят, горният свят им стана безинтересен и те копнееха за дома си, а след около месец заявиха, че долу при тях е всъщност най-красиво и че тук се чувстват много приятно.
         Много пъти вечер петте сестри се хващаха за ръце и излизаха над водата; прекрасни гласове имаха те, по-красиви от човешките, и когато се зададеше буря и знаеха, че има вероятност да потънат кораби, те плуваха пред корабите и пееха много хубаво за това колко красиво е на дъното на морето, и молеха моряците да не се страхуват да дойдат там долу; но моряците не разбираха думите, мислеха, че това е песента на бурята, а и не можеха да видят красотите на дъното, тъй като, когато корабът им потънеше, хората се давеха и пристигаха мъртви в двореца на морския цар.
         Когато сестрите вечер така, ръка за ръка, се издигаха високо нагоре през водата, малката сестра оставаше сам-самичка, гледаше след тях и като че щеше да заплаче, но русалките нямат сълзи и затова се измъчват много повече.
         - Ех, да бях на петнайсет години - казваше тя, - зная, че горният свят много ще ми хареса, както и хората, дето строят и живеят горе!
         Най-сетне тя навърши петнайсет години.
         - Е, сега вече напускаш гнездото - рече баба й, старата царица вдовица. - Ела тук, сега ще те нагиздя като останалите ти сестри. - И тя сложи венец от бели лилии върху косата й; всеки цветен лист бе половинката от бисер; после старицата накара осем големи стриди да се защипят здраво за опашката на принцесата, за да се подчертае високият й произход.
         - Ох, че боли - рече малката русалка.
         - Така е, за хубост трябва да се търпи! - отвърна бабата.
         Ех, с какво удоволствие би отърсила цялото това великолепие и би свалила тежкия венец; собствените й червени цветя от градината й отиваха много повече, но не посмя да направи нищо.
         - Довиждане - каза тя и се издигна нагоре, лека и чиста като мехурче.
         Слънцето тъкмо беше залязло, когато тя подаде глава над водата, но облаците все още блестяха като рози и злато, а посред розовото небе ясно и хубаво искреше Вечерницата, въздухът бе мек и чист, а морето - спокойно. Наблизо се виждаше голям тримачтов кораб, опънато бе едно-единствено платно, защото нямаше никакъв ветрец, а по въжетата и по мачтите седяха моряци. Чуваха се музика и песни, а с настъпването на тъмнината бяха запалени стотици шарени фенери; изглеждаше, като че ли знамената на всички държави се веят във въздуха. Малката русалка доплува досами прозорчето на една каюта и всеки път, когато вълните я повдигаха нагоре, тя можеше да види през огледалночистите стъкла множество празнично облечени хора. Най-красив бе младият принц с големите черни очи, който положително не беше на повече от шестнайсет години. Днес бе рожденият му ден и затова бе и цялото това празненство. По палубата танцуваха моряците, а когато и младият принц излезе там, във въздуха излетяха стотици ракети; стана светло като ден, малката русалка много се изплаши и се гмурна във водата, но скоро пак показа глава и като че ли всички небесни звезди се спуснаха към нея. Никога не беше виждала такава илюминация. Грамадни слънца се въртяха, прекрасни огнени риби се мятаха в синия въздух и всичко се отразяваше в чистото, спокойно море. На самия кораб бе толкова светло, че можеше да се зърне всяко въженце, всеки човек. Ех, колко красив бе младият принц, който се ръкуваше с хората, усмихваше се, а музиката се носеше в красивата нощ.
         Стана късно, но малката русалка не можеше да откъсне очи от кораба и от хубавия принц. Шарените фенери бяха изгасени, ракетите не се издигаха вече във въздуха, не се чуваха и оръдейни изстрели, но дълбоко в морските глъбини буботеше и тътнеше, а в същото време тя се люлееше нагоре и надолу по вълните, така че да може да надзърта в каютата; корабът набираше скорост, платната се издуваха едно след друго, вълните се носеха все по-бързо, заприиждаха черни облаци, някъде далеч се светна. Ох, че страшно време се задаваше! Затова и матросите прибраха платната. Грамадният кораб се люлееше с летяща скорост по бурните вълни, които се издигаха като големи черни планини и заплашваха да се стоварят върху мачтите; но корабът се гмуркаше като лебед между високите вълни и се издигаше отново по високите хребети. Малката русалка си мислеше, че плаване с такава скорост бе забавно, но моряците не мислеха така, корабът скърцаше и стенеше, дебелите дъски се огъваха под силните удари на вълните, мачтата се пречупи по средата, като да бе тръстика, корабът се наклони на една страна и в трюма нахлу вода. Чак сега малката русалка разбра опасността, тя самата трябваше да се пази от греди и късове дърво, които плаваха по водата. За миг притъмня така, че нищо не можеше да се види, но когато се светна отново, стана толкова светло, че тя разпозна всички по кораба; всеки се спасяваше както може; тя търсеше с очи най-вече младия принц, но го видя, когато корабът вече се разпадаше, да потъва в дълбоките вълни. Най-напред много се зарадва, защото той идваше долу при нея; но после си спомни, че хората не могат да живеят под водата и че той можеше да дойде в бащиния ? дворец само мъртъв. Не, той не биваше да умре; затова тя заплува между греди и дъски, които се носеха по вълните, напълно забравила, че те можеха да я смачкат, гмурна се дълбоко под водата, издигна се отново нависоко сред вълните и най-сетне се приближи до младия принц, който вече почти не можеше да се задържа по бурните вълни; ръцете и краката му бяха отмалели, красивите му очи се затваряха, щеше да умре, ако малката русалка не бе пристигнала. Тя повдигна главата му над водата и остави вълните да я носят, заедно с него, където пожелаят.
         На сутринта бурята утихна; от кораба не се виждаше и треска, слънцето изгря толкова червено и бляскаво, че руменината му се предаде и върху бузите на младия принц, чиито очи обаче оставаха затворени; русалката целуна високото му красиво чело и приглади мократа му коса назад; помисли си, че той прилича на мраморната статуя долу, в нейната малка градинка, целуна го отново и горещо пожела да остане жив.
         Скоро тя съзря земя, високи сини планини, по чиито върхове блестеше сняг, като че бяха легнали лебеди; долу, на брега, имаше чудни зелени гори, а пред тях - църква или манастир, не знаеше със сигурност, но във всички случаи имаше сграда. В градината растяха лимонови и портокалови дървета, а пред портите имаше високи палми. Морето се извиваше на това място в малък залив; там бе спокойно, но много дълбоко чак до скалите, където вълните бяха разстлали дребен бял пясък; тя доплува дотам с красивия принц и го положи на пясъка, като с особено внимание постави главата му нависоко, на слънце.
         В голямата бяла сграда забиха камбани и през градината се зададоха множество млади девойки. Малката русалка отплува недалеч, зад високите скали, които се подаваха от водата, покри главата и гърдите си с морска пяна, така че никой да не може да забележи личицето й, и започна да наблюдава кой ще дойде при горкия принц.
         Не след дълго една девойка се приближи до него, изглеждаше като че ли се уплаши, но само за миг, после извика и други хора и русалката видя, че принцът се съживи и се усмихна на всички около него, но не и на нея; той, разбира се, и не знаеше, че тя го бе спасила. Тя се почувства опечалена и след като го отведоха в голямата сграда, се гмурна тъжна във водата и се отправи към къщи, в бащиния си дворец.
         Тя винаги бе била тиха и замислена, но сега стана още по-вглъбена. Сестрите й я попитаха какво бе видяла за първи път на повърхността, но тя не разказа нищо.
         Много вечери и утрини се издигна тя нагоре, там, дето бе оставила принца. Видя как плодовете в градината узряха и бяха прибрани, видя как снегът по високите планини се топи, но принца не видя и затова бе все по-тъжна и по-тъжна, когато се връщаше вкъщи. Единствената й утеха бе да седне в малката си градинка и да обвие ръце около красивата мраморна статуя, която приличаше на принца, но за цветята си не се грижеше, те растяха по пътечките като в пущинак и вплитаха дългите си стъбла и листа в клоните на дърветата, така че бе станало доста мрачно.
         Накрая тя не издържа, разказа всичко на една от сестрите си и веднага всички останали сестри научиха за станалото, но само те и една-две други русалки, които на никого нищо не казаха, само на най-близките си приятелки. Една от тях бе чувала за принца; тя също бе видяла празнеството на кораба и знаеше откъде е и къде се намира кралството му.
         - Ела сестрице! - казаха останалите принцеси и прегърнати през раменете се издигнаха в дълга редица нагоре в морето, натам, където знаеха, че се намира дворецът на принца.
         Дворецът бе от светложълт лъскав камък, с големи мраморни стълби, една от които се спускаше досами морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покрива, а между клоните, които опасваха цялата постройка, имаше мраморни картини, които изглеждаха като живи. През чистите стъкла на високите прозорци се виждаха прекрасни зали, където висяха скъпоценни пердета и гоблени, а всички стени бяха украсени с големи картини, истинско удоволствие за очите. Насред най-голямата зала се плискаше голям фонтан, струите му се издигаха високо нагоре към стъкления купол в тавана, през който слънцето искреше по водата и по красивите растения в големия басейн.
         Сега тя знаеше къде живее и започна често, вечер и през нощта, да идва насам; доплуваше много по-близко до сушата, отколкото останалите се бяха осмелили, стигаше чак до тесния канал под прекрасния мраморен балкон, който хвърляше дълга сянка над водата. Тук тя сядаше и гледаше малкия принц, който мислеше, че е сам-самичък в ясната лунна светлина.
         Много вечери го гледа тя как плава с музика в прекрасната си лодка, с развети знамена; надзърташе през зелените тръстики и ако вятърът подхванеше дългия й сребърен воал и някой го видеше, вземаше го за лебед, който маха с крила.
         Много нощи слуша тя как рибарите, с факли по морето, разказват много хубави неща за младия принц и се радваше, че бе спасила живота му, когато се носеше полумъртъв по вълните; спомняше си колко тежко бе отпусната главата му на гърдите й и колко горещо го бе целунала тогава; той не знаеше нищо за това, не бе и сънувал за нея.
         Все повече и повече се привързваше тя към хората, все повече и повече желаеше да се качи горе между тях; техният свят й се струваше далеч по-обширен от нейния; те летяха с кораби по морето, изкачваха се по високите планини високо над облаците, а земите, които владееха, се простираха, с гори и ниви, по-далеч, отколкото можеше да съзре. Имаше толкова много неща, които искаше да научи, но сестрите й не можеха да отговорят на всичко; затова тя заразпитва старата си баба, а тя познаваше добре горния свят, който много правилно наричаше земите над морето.
         - Ако хората не се удавят - попита малката русалка, - вечно ли живеят, или и те умират като нас, които живеем тук долу в морето?
         - Ами - рече старицата, - и те умират, а и животът им е по-кратък от нашия. Ние можем да живеем до триста години, но пък когато вече не сме тук, ставаме само на пяна по водата, дори и гроб не остава долу при тези, които са милели за нас. Ние нямаме безсмъртна душа, никога няма да получим друг живот, ние сме като зелената тръстика: един път отрязана, тя никога вече не позеленява отново. Хората обаче имат душа, която живее вечно, живее и след като тялото е станало вече на пръст; тя се издига нагоре през прозрачния въздух, горе, при всичките тия блестящи звезди, както ние изплуваме над водата и виждаме земята на хората, така и те изплуват до незнайни, прекрасни места, които ние никога няма да видим.
         - Защо нямаме безсмъртни души? - тъжно попита малката русалка. - Бих дала всичките си триста години, които имам да живея, само за един ден, през който да бъда човешко същество и след това да отида на небесния свят!
         - Не бива да мислиш така! - рече старата. - Ние сме много по-щастливи и по-добре отколкото хората горе!
         - Значи ще умра и ще се нося като пяна по морето; няма да чувам музиката на вълните, няма да виждам красивите цветя и червеното слънце! Нищо ли не мога да направя, за да спечеля безсмъртна душа!
         - Не - каза старицата. - Само ако станеш толкова скъпа на някой човек, че да си му повече от баща и майка; когато с всичките си мисли и любов копнее по тебе и разреши на свещеника да сложи дясната му ръка в твоята с клетва за вярност сега и во веки веков, тогава неговата душа ще прелети в твоето тяло и ти също ще получиш дял от човешкото щастие. Дава ти душа, но пък запазва и своята. Но това никога не може да стане! Точно това, което е хубаво тук в морето, рибената ти опашка, горе на земята изглежда грозно; те пък и толкова му разбират, трябва да имаш две тромави подпори, които наричат крака, за да си хубава!
         Младата русалка въздъхна и тъжно погледна рибената си опашка.
         - Хайде да се веселим - каза старицата, - да тичаме и да скачаме през тия триста години, дето имаме да живеем, временцето си е напълно достатъчно, а пък после и удоволствието да си почиваме в гроба ще е по-голямо. Довечера ще направим дворцов бал.
         То бе такова великолепие, каквото никога не бе виждано по земята. Стени и таван в голямата танцова зала бяха от дебело, но чисто стъкло. Няколко стотин гигантски мидени черупки, огненочервени и тревнозелени, със син огън във всяка, бяха наредени край стените, осветяваха цялата зала и блестяха навън, през стените, така че морето наоколо бе силно осветено; можеха да се видят безброй риби, големи и малки, които плуваха край стъклените стени, на някои люспите блестяха пурпурночервени, на други изглеждаха като от сребро и злато. През средата на залата се носеше широко, бързо течение и по него танцуваха морските мъже и жени под звуците на хубава песен. Хората по земята нямат такива прекрасни гласове. Малката русалка пееше най-красиво от всички, а останалите й пляскаха с ръце и за момент тя почувства щастие в душата си, тъй като знаеше, че има най-прекрасния глас и по земята, и в морето. Но скоро тя пак се замисли за света отгоре; не можеше да забрави красивия принц и мъката си, че не притежава като него безсмъртна душа. Затова тя се измъкна от бащиния си дворец и докато всичко там бе песен и веселие, тя седна тъжна в малката си градинка. По едно време дочу да се носят надолу през водата звуците на валдхорна и си помисли: „Сега той сигурно плава там горе, тоя, когото обичам повече от баща и майка, тоя, към когото са отправени всичките ми мисли и в чиято ръка бих положила цялото щастие на живота си. Всичко бих дръзнала, за да спечеля и него, и безсмъртна душа! Докато сестрите ми танцуват в бащиния дворец, аз ще отида при морската вещица, от нея винаги ме е било страх, но тя може да ме посъветва и да ми помогне!“
         И малката русалка се отправи от градината си към буйните водовъртежи, зад които живееше вещицата. По този път не бе минавала никога, тук не растяха никакви цветя, никаква морска трева, само голо, сиво пясъчно дъно се простираше чак до водовъртежите, където водата като буйно воденично колело се въртеше и завличаше в дълбините всичко, до което се докоснеше; помежду тия опасни въртопи трябваше да мине, за да стигне до мястото, където живееше морската вещица, като дълго време нямаше откъде другаде да се върви, освен през гореща, кипяща тиня, която вещицата наричаше „торфеното ми мучурище“. Зад него се намираше къщата й, насред странна гора. Всички дървета и храсти бяха полипи, полуживотни, полурастения, които изглеждаха като стоглави змии, пораснали от земята; всички клони бяха дълги, слузести ръце с пръсти като гъвкави червеи, които се движеха по всичките си стави от корена до най-отдалеченото връхче. Те се увиваха здраво около всичко в морето, до което можеха да се докопат, и никога вече не го изпускаха. Малката русалка доста се уплаши, когато се изправи пред тях; сърцето й блъскаше в ужас, беше вече на път да се върне, но си помисли за принца и за човешката душа и смелостта й се върна. Завърза дългата си развята коса здраво около главата, за да не могат полипите да се вкопчат в нея, постави ръцете си върху гърдите и полетя, както рибата може да лети през водата, между отвратителните полипи, които протягаха гъвкавите си ръце и пръсти към нея. Видя, че всеки от тях имаше по нещо, което бяха сграбчили, стотици малки ръце го държаха като здрави, челичени връзки. Хора, загинали по морето и после потънали дълбоко долу, се бяха превърнали в бели скелети, които надничаха през ръцете на полипите. Корабни кормила и сандъци стискаха тези ръце, скелети на земни животни и една малка русалка, която бяха хванали и удушили, то бе като че ли най-страшното.
         Стигна до една голяма, слузеста поляна в гората, където големи, тлъсти водни змии се въргаляха и показваха отвратителните си бледожълти кореми. Насред поляната се издигаше къща от белите коста на корабокрушенци, там седеше морската вещица и даваше от устата си на една жаба да яде, също както хората дават на малките канарчета да ядат захар. Гадните тлъсти водни змии тя наричаше малките си пиленца и ги оставяше да се търкалят по големите й гъбясали гърди.
         - Зная какво искаш - рече морската вещица, - но правиш голяма глупост! Въпреки това ще стане както искаш, защото това ще ти донесе нещастие, хубава ми принцеске. Горещо желаеш да изчезне рибената ти опашка и вместо нея да се сдобиеш с два израстъка, с които да ходиш като хората, за да се влюби в теб младият принц и да получиш и него, и безсмъртна душа! - изсмя се вещицата толкова високо и злобно, че жабата и змиите изпопадаха на земята и се завъргаляха по нея. - Идваш тъкмо навреме - рече вещицата, - утре, след изгрев слънце, нямаше да мога да ти помогна, преди да измине цяла една година. Сега ще ти направя една отвара и с нея, преди слънцето да изгрее, ще доплуваш до сушата, ще седнеш на брега и ще я изпиеш, тогава опашката ти ще се раздвои и ще се изостри в това, което хората наричат красиви крака, но ще изпиташ болка, като че ли остра сабя преминава през теб. Всички, които те видят, ще казват, че си най-красивото човешко същество, което някога са виждали. Походката ти ще си остане лека, никоя танцьорка няма да може да се движи с такава лекота като теб, но всяка крачка, която правиш, ще е като че ли стъпваш на остри ножове, така че ще тече кръв. Ако искаш да понесеш всичко това, ще ти помогна!
         - Да! - отговори малката русалка с треперещ глас, като мислеше за принца и за безсмъртието на душата си.
         - Но помни - рече вещицата, - че един път получила човешка фигура, никога повече не можеш да станеш русалка! Никога вече няма да можеш да се спускаш през водата при сестрите си и в двореца на баща си, а ако не спечелиш любовта на принца, така че заради теб да забрави баща и майка, само ти да си в мислите му и да даде на свещеника да сложи ръцете ви една в друга, за да станете мъж и жена, тогава няма да получиш безсмъртна душа! На първата сутрин, след като е венчан за друга, сърцето ти ще се пръсне и ще станеш на пяна по водата.
         - Добре - каза малката русалка и пребледня като смъртта.
         - На мен също трябва да платиш! - рече вещицата. - И не болката е това, което искам. Имаш най-красивия глас от всички тук, на дъното на морето, с него си мислиш, че ще можеш да го омаеш. Но този глас ще го дадеш на мен. Най-хубавото, което притежаваш, го искам заскъпоценната ми отвара! От собствената си кръв ще трябва да жертвам, за да получи тя такава острота, като двуостър меч!
         - Но като ми вземеш гласа - рече малката русалка, - какво ще ми остане?
         - Хубавата ти фигура - каза вещицата, - грациозната ти походка и говорещите ти очи, с тях лесно ще плениш човешко сърце. Е, изчезна ли ти смелостта! Я си покажи езичето да го отрежа, за заплащане на вълшебната отвара, която ще ти дам!
         - Добре! - каза малката русалка и вещицата сложи котела, за да вари магическата отвара. - Чистотата е хубаво нещо - рече тя и забърса съда със змии, които бе вързала на възел; после се одра по гърдите и остави черната си кръв да капе в котела; парата се издигаше в най-причудливи фигури, които всяваха страх и ужас. От време на време вещицата хвърляше нови неща в котела и когато течността в него завря, тя доби изражение като на плашещ крокодил. Най-сетне отварата бе готова, на вид бе бистра като вода.
         - Ето ти я! - каза вещицата, отряза езика на малката русалка и тя стана няма, не можеше нито да пее, нито да говори.
         - Ако полипите искат да те сграбчат на връщане през гората ми - рече вещицата, - хвърли една-единствена капчица от отварата върху им и техните ръце и пръсти ще се пръснат на хиляди парченца!
         Но не стана нужда, тъй като полипите се отдръпнаха уплашени от малката русалка, като видяха искрящата напитка, която светеше в ръката, като да беше блестяща звезда. Така тя премина бързо през гората, мочурището и буйните водовъртежи.
         Съзря бащиния си дворец; светлините в голямата танцова зала бяха угасени; изглежда всички спяха и тя не посмя да им се обади, сега тя бе няма и щеше да ги напусне завинаги. Като че сърцето й щеше да се пръсне от мъка. Промъкна се в градината, взе по едно цвете от всяка цветна леха на сестрите си, изпрати с пръст хиляди целувки към двореца и се издигна нагоре през тъмносиньото море.
         Слънцето все още не беше изгряло, когато тя видя двореца на принца и се изкачи по великолепните мраморни стълби. Месечината светеше много ясно. Малката русалка изпи изгарящото остро на вкус питие и като че ли двуостър меч премина през нежното й тяло, при което тя изгуби съзнание и падна като мъртва. Когато слънцето огря морската шир, тя се събуди и почувства остра болка, но над нея стоеше красивият млад принц, той бе впил катраненочерните си очи в нея, така че тя наведе своите и видя, че рибената й опашка бе изчезнала и че тя имаше най-красивите бели крачета, които една девойка можеше да има; тя бе напълно гола, затова се загърна в буйната си дълга коса. Принцът попита коя е и как бе попаднала тук, тя го погледна мило и все пак много тъжно с тъмносините си очи, да отговори тя, разбира се, не можеше. Той я взе за ръка и я отведе в двореца. При всяка крачка, както вещицата й бе казала предварително, тя стъпваше като че ли по пронизващи шила и остри ножове, но го понасяше с лекота; хваната за ръката на принца, тя се изправи, ефирна като мехурче, и той, както и всички наоколо се учудиха на леката й грациозна походка.
         Облякоха я в скъпи дрехи от коприна и муселин, в двореца тя бе най-красивата от всички, но беше няма, не можеше нито да пее, нито да говори. Хубави робини в коприна и злато се появиха и запяха пред принца и кралските му родители; песните бяха една от друга по-хубави, принцът ръкопляскаше и й се усмихваше, но малката русалка се натъжи, защото знаеше, че самата тя може би би пяла много по-красиво! Помисли си: „Ох, да можеше да узнае, че за да дойда при него съм си дала гласа во веки веков!“
         Робините танцуваха грациозни, изящни танци под звуците на чудно хубава музика, малката русалка вдигна красивите си бели ръце, повдигна се на пръсти и се понесе по пода, танцувайки така, както никой дотогава не бе танцувал; с всяко движение красотата й ставаше все по-очевидна, а очите й говореха по-убедително на душата, отколкото песента на робините.
         Всички бяха възхитени, особено принцът, който я нарече „моето малко намерениче“, а тя танцуваше още и още, въпреки че всеки път, когато краката й докоснеха земята, беше като че ли стъпва по остри ножове. Принцът каза, че тя ще остане при него завинаги и й разреши да спи пред вратата му на кадифена възглавница.
         Той нареди да й ушият мъжки костюм, за да може да го следва на кон. Те яздеха през ухаещи гори, зелените клони я шибаха по раменете, а птичките пееха иззад свежите листа. Тя се катереше с принца по високите планини и въпреки че нежните й крака кървяха, така че всички можеха да ги видят, тя приемаше това със смях и го следваше, докато видеха облаците да плуват долу под тях, като да бяха ято птици, които отлитаха към незнайни страни.
         Вкъщи, в двореца на принца, вечер, когато останалите спяха, тя излизаше по широката мраморна стълба, охлаждаше пламналите си крака в студената морска вода и си мислеше за онези долу, в глъбините.
         Една нощ пристигнаха сестрите й, хванати ръка за ръка, те плуваха по водата и пееха много тъжно, тя им махна и те я познаха и й разказаха колко много е опечалила всички. Оттогава те я посещаваха всяка нощ, а една нощ тя видя, много далеч, старата си баба, която вече много години не беше излизала на повърхността, и морския цар, с корона на главата. Те протягаха към нея ръце, но не смееха да дойдат толкова близо до сушата, колкото сестрите.
         Ден след ден тя ставаше все по-мила на принца, той я обичаше, както се обича добро, скъпо дете, но да я направи своя кралица, за това и не помисляше, а трябваше да стане негова жена, иначе нямаше да получи безсмъртна душа, на сутринта след сватбата му щеше да стане на морска пяна.
         - Не ме ли обичаш повече от всички други? - като че ли казваха очите на малката русалка, когато той я прегръщаше по красивото чело.
         - Да, ти си ми най-скъпа - казваше принцът, - защото имаш най-добро сърце от всички, ти си ми най-предана, а и приличаш на една девойка, която някога видях, но която едва ли отново ще намеря. Бях на един кораб, който потъна, вълните ме изхвърлиха край един свещен храм, където служеха много млади девойки; най-младата, която ме намери на брега и спаси живота ми, успях да видя само два пъти; тя е единствената, която мога да обичам на тоя свят, но ти приличаш на нея, ти почти изместваш облика й в душата ми; тя принадлежи на свещения храм и затова щастливата ми съдба е изпратила теб, ние никога няма да се разделим!
         „Ох, той дори не знае, че аз спасих живота му! - помисли си малката русалка. - Аз го пренесох през вълните до гората, където е храмът, аз седях зад пяната и гледах дали няма да дойдат хора. Видях и красивата девойка, която той обича повече от мен - и русалката въздъхна дълбоко, да плаче тя не можеше. - Той каза, че момичето принадлежи на свещения храм и никога няма да излезе оттам, те никога няма да се срещнат, а аз съм при него, виждам го всеки ден, ще се грижа за него, ще го обичам, ще му отдам живота си!“
         Говореше се обаче, че принцът ще се жени и ще вземе хубавата дъщеря на краля на съседното царство, затова стягаше такъв великолепен кораб. Официално сигурно се казваше, че принцът пътува, за да разгледа земите на съседното царство, но всъщност той пътуваше, за да види дъщерята на съседния крал и щеше да го следва голяма свита; малката русалка обаче клатеше глава и се смееше: тя познаваше мислите на принца по-добре от всички останали.
         - Трябва да пътувам! - беше й казал той. - Трябва да видя красивата принцеса, родителите ми настояват, но да ме насилят да я доведа тук като невяста, това не искат! Аз не мога да се влюбя в нея! Тя не прилича, като теб, на девойката от храма, ако някога трябва да избера невяста, то това по-скоро ще си ти, нямото ми намерениче с говорещите очи! - и той я целуна по червената уста, поигра си с дългата й коса и сложи глава до сърцето й, така че то се размечта за човешко щастие и за безсмъртна душа.
         - Да не се страхуваш от морето, нямото ми дете! - каза той, когато се качиха на великолепния кораб, който щеше да ги закара до земите на съседното кралство; и той й разказа за бури и затишие, за чудновати риби в глъбините и какво е видял там водолазът, а тя се усмихваше на разказа му, тя познаваше морското дъно по-добре от всеки друг.
         В лунната нощ, когато всички бяха заспали освен кормчията, който стоеше до щурвала, тя седна до борда на кораба, загледа се надолу през прозрачната вода и й се стори, че вижда бащиния си дворец, на чийто връх стоеше старата баба със сребърна корона на главата и се взираше през буйните течения към кила на кораба. Сестрите й се показаха над водата, гледаха я печално и извиваха белите си ръце, тя им махна, усмихна се и искаше да каже, че всичко върви много добре и щастливо, но се приближи един юнга и сестрите се гмурнаха. Той остана с впечатлението, че бялото, което бе видял, е пяна по водата.
         На сутринта корабът влезе в пристанището на прекрасната столица на съседното кралство. Всички камбани биеха, от високите кули свиреха с тромбони, а войниците стояха с развети знамена и блестящи щикове. Всеки ден имаше празненство. Балове и приеми следваха един след друг, а принцесата още се бе появила. Казваха, че се учи далеч, в свещен храм, там усвоява всички кралски добродетели. Най-накрая тя пристигна.
         Малката русалка беше много нетърпелива да види красотата й и трябваше да й отдаде заслуженото, по-прелестно същество тя никога не беше виждала. Кожата бе много нежна и чиста, а зад дългите, тъмни мигли се усмихваха тъмносини предани очи!
         - Това си ти - каза принцът, - ти, която ме спаси, когато лежах на брега като труп! - и той притисна изчервената невяста в обятията си. - О, колко съм щастлив! - каза той на малката русалка. - Най-хубавото, това, за което не можех да мечтая, се сбъдна. Ти ще се радваш на моето щастие, защото ме обичаш повече от всички други!
         Малката русалка целуна ръката му, а чувстваше като че ли сърцето й щеше да се пръсне. Утрото след сватбата му щеше да причини смъртта й и превръщането в морска пяна.
         Всички камбани биеха, глашатаите яздеха из улиците и съобщаваха за годежа. По всички олтари гореше ароматно масло в скъпи сребърни лампи. Свещениците размахваха кадилници, а младоженецът и младоженката си подадоха ръка и получиха благословията на епископа. Малката русалка стоеше в коприна и злато и държеше шлейфа на булката, но ушите й не чуваха празничната музика, очите й не виждаха свещената церемония, тя мислеше за нощта на смъртта, за всичко, което бе изгубила на този свят.
         Още същата вечер младоженците се качиха на кораба, оръдията стреляха, знамената се вееха, а в средата на кораба бе издигната кралска палатка от злато и пурпур, с прекрасни постелки, там щяха да спят новобрачните в тихата хладна нощ.
         Платната се издуха на вятъра и корабът се понесе леко и без много клатушкане по спокойното море.
         Когато се стъмни, запалиха шарени фенери и моряците затанцуваха весели танци по палубата. Малката русалка си спомни как бе излязла за пръв път на повърхността на морето и бе видяла същото великолепие и радост, и се понесе във вихъра на танца, леко и плавно, както лястовичката се носи, когато я преследват, и всички я аплодираха с възхищение. Никога не бе танцувала толкова хубаво; в нежните й крака нещо режеше като че ли с остри ножове, но тя нищо не чувстваше; още по-болезнено режеше в сърцето й. Тя знаеше, че това бе последната вечер, през която го вижда, този, заради когото бе напуснала род и дом, дала бе красивия си глас и заради когото ежедневно изпитваше безкрайна болка, без той дори да си го помисли. Това бе последната нощ, през която щеше да вдишва същия въздух като него, да види дълбокото море и звездносиньото небе; вечна нощ без мисли и мечти я очакваше, нея, която нито имаше душа, нито можеше да я спечели. А радостта и веселието на кораба траяха до късно след полунощ, тя се смя и танцува с мисълта за смъртта в душата си. Принцът целуна хубавата си невяста, тя си поигра с черната му коса и ръка за ръка те се оттеглиха за почивка във великолепната палатка.
         На кораба настъпи спокойствие и тишина, само кормчията стоеше до щурвала, малката русалка облегна на борда белите си ръце и потърси на изток пурпура на зората, тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Изведнъж тя видя сестрите си да се издигат на повърхността на морето, бледи като нея; дългите им разкошни коси обаче не се развяваха на вятъра, те бяха отрязани.
         - Дадохме ги на вещицата, за да ни помогне да не умреш! Тя ни даде един нож, ето го! Виждаш ли колко е остър? Преди изгрев слънце трябва да го забиеш в сърцето на принца и когато топлата му кръв опръска краката ти, те ще се сраснат в рибена опашка и ти отново ще станеш русалка, ще можеш да се гмурнеш във водата при нас и да изживееш своите триста години, преди да станеш на мъртва, солена морска пяна. Побързай! Или той трябва да умре, или ти, преди слънцето да изгрее! Старата ни баба е толкова опечалена, че бялата й коса опада, както нашата падна под ножицата на вещицата. Убий принца и си идвай! Побързай, виждаш ли онази червена ивица по небето? След няколко минути слънцето изгрява и тогава ти трябва да умреш! - те издадоха една особено дълбока въздишка и потънаха във вълните.
         Малката русалка отдръпна пурпурната завеса пред палатката и видя хубавата невяста да спи с глава върху гърдите на принца, наведе се, целуна го по красивото чело, погледна небето, където зората се червенееше все повече и повече, погледна острия нож и впи отново очите си в принца, който насън промълви името на невястата си, само тя бе в мислите му, ножът потрепера в ръката й, но тя го хвърли далеч във вълните, те блеснаха в червено, там, където той падна, изглеждаше, като че ли от водата се вдигаха пръски от кръв. Още веднъж погледна тя принца с почти безжизнени очи, хвърли се от кораба в морето и почувства как тялото й се превърна в пяна.
         Слънцето се издигна над морската шир, лъчите му падаха много мило и топло по мъртвостудената пяна, но малката русалка не почувства смъртта, тя виждаше ясното слънце, а горе над нея се носеха стотици прозрачни, хубави създания; тя можеше да види през тях и белите платна на кораба, и червените облаци по небето, гласовете им бяха мелодия, толкова възвишена, че никое човешко ухо не можеше да я чуе, както и никое земно око не можеше да ги види; без крила се носеха те от собствената си лекота из въздуха. Малката русалка видя, че има тяло като техните, то се издигаше все повече и повече от пяната.
         - При кого идвам? - попита тя и гласът й прозвуча като на останалите същества, толкова одухотворен, че никоя земна музика не може да го предаде.
         - При дъщерите на въздуха! - отговориха останалите. - Русалката няма безсмъртна душа и никога не може да има, освен ако не спечели любовта на човек! Вечното й съществуване зависи от чужди сили. И дъщерите на въздуха нямат вечна душа, но могат да я получат чрез добри дела. Ние летим до топлите страни, където спареният, заразен с чума въздух убива хора; там подухваме, за да се охлади. Разнасяме из въздуха аромата на цветята и изпращаме свежест и лечение. Когато триста години сме се старали да правим добро колкото можем, тогава ще получим безсмъртни души и ще вземем участие във вечното щастие на хората. Ти, клетата малка русалка, с цялата си душа си се стремила към същото като нас, страдала си и си се мъчила, и си се издигнала до света на въздушните духове, сега можеш сама, чрез добри дела, да спечелиш безсмъртна душа след триста години.
         Малката русалка повдигна прозрачните си ръце към божието слънце и за пръв път заплака. На кораба отново имаше шум и движение, тя видя, че принцът, заедно с красивата си невяста, я търси, те гледаха тъжно бълбукащата пяна, като че знаеха, че се бе хвърлила във вълните. Невидимо целуна тя невястата по челото, усмихна се на принца и се издигна заедно с останалите деца на въздуха върху розовия облак, който плаваше в небето.
         - След триста години ще полетим така в царството небесно!
         - И преди това можем да влезем там! - прошепна някой. - Невидими, ние летим в къщите на хората, където има деца, и когато срещнем добро дете, което носи на родителите си радост и заслужава тяхната любов, Господ Бог скъсява пробния ни срок. Детето не знае, че летим през стаята, и когато ние от радост му се усмихнем, отнема се една година от тристате, но ако видим някое непослушно и лошо дете, тогава плачем от мъка и за всяка сълза се прибавя към срока ни по един ден!

 

 

 

 

---

 

Свързани линкове:

 

Прочетете приказката и в превода на Светослав Минков

 

Електронна публикация на 04. април 2020 г.
Публикация в кн. „Събрани приказки и разкази“, том 2, Х. К. Андерсен, пр. Петър Милков Петров, Изд. „Ентусиаст“, С., 2018 г.
Публикация в кн. „Събрани приказки и разкази“, том 2, Х. К. Андерсен, пр. Петър Милков Петров, Изд. „Български художник“, С., 1996 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]