„Позволявам си едно
пояснение: когато си изменил,
писането е последното убежище.“
Жан Жьоне

         
         Издържах писмените си изпити за преподавател в един лионски лицей в квартала Кроя Рус. Нов лицей с вечнозелени растения в крилото за администрацията и преподавателското тяло и с библиотека, постлана с пясъчно-жълт мокет. Там чаках да ме повикат за моя показен урок пред инспектора и двамата членове на комисията - утвърдени преподаватели по литература. Една жена преглеждаше надменно и непоколебимо писмени работи. Достатъчно бе да се представя прилично следващия час, за да добия право да се държа като нея цял живот. Пред една паралелка математици разясних двадесет и пет реда - трябваше да ги номерирам - от „Дядо Горио“ на Балзак.
         - Проточихте урока си! - упрекна ме след това инспекторът в директорския кабинет.
         Беше седнал между двамата си помощници - един мъж и една късогледа жена с розови обувки. Аз - насреща. В продължение на четвърт час се редуваха похвали, забележки, съвети и аз го слушах, като се питах дали всичко това означава, че съм приета. Изведнъж, в един и същи устрем, и тримата се изправиха със сериозен вид. Скочих и аз. Инспекторът ми подаде ръка. После, като ме гледаше право в лицето, изрече:
         - Госпожо, поздравявам ви!
         Другите повториха „поздравявам ви“ и ми стиснаха ръката, а пък жената дори се усмихна.
         Тази церемония не ми излезе от ума чак до спирката на автобуса - с гняв и някакъв срам. Същата вечер писах на родителите си, че съм „щатна“ учителка. Майка ми отговори, че се радват за мен.

         Баща ми умря точно след два месеца. Той беше на шестдесет и седем години и държеше с майка ми кафене-бакалница в един тих квартал, недалеч от гарата, в И. (Сен Маритим). Смяташе да се пенсионира след една година. Често за няколко секунди забравям дали сцената в лионския лицей е била преди или след, дали ветровитият месец април, когато се виждам да чакам автобуса в Кроа Рус, предхожда или следва задушния месец юни на неговата смърт...

         Беше неделя, рано следобед.

         Майка ми се показа горе на стълбата. Бършеше очите си със салфетката за ядене, която вероятно бе отнесла, когато се е качвала в стаята след обяда. Каза с равен глас: „Свърши.“ Не си спомням следващите минути. Виждам очите на баща си, приковани в нещо далече зад мен, и устните, оголили венците. Струва ми се, че помолих майка си да склопи очите му. Край леглото бяха също сестрата на майка ми и нейният съпруг. Те предложиха помощта си за измиването и бръсненет, защото трябваше да се побърза, преди тялото да се втвърди. Майка ми реши, че могат да го натъкмят с костюма, който бе облякъл за пръв път на сватбата ми преди три години. Цялата тази сцена протичаше съвсем простичко, без писъци и ридания, само дето майка ми беше със зачервени очи и застинала на лицето гримаса. Жестовете бяха спокойни, отмерени, придружени с обикновени думи. Чичо и леля повтаряха „наистина свърши бързо“ и „колко се е променил“. Майка ми се обръщаше към баща ми, като че ли той все още бе жив или в състояние на особено съществуване като новородените. Много пъти тя нежно го нарече „клетият татко“.
         След бръсненето чичо ми издърпа тялото и го повдигна, за да му свалят мръсната риза и да я заменят с чиста. Главата висеше напред върху голите му гърди, покрити с мраморни жилки. За пръв път в живота си видях члена на баща си. Майка ми го прикри бързо с краищата на чистата риза, като се позасмя: „Покрий си срамотиите, клети ми мъжо.“ След като привършиха измиването, скръстиха ръцете му около една броеница. Не си спомням вече дали мама или леля ми каза: „Така е по-хубав“, тоест спретнат, приличен. Затворих капаците и събусих сина си от следобедния му сън в съседната стая. „Дядо нани.“

         Уведомени от чичо, роднините, които живееха в И., дойдоха. Качиха се и постояха смълчани с мен и майка ми пред леглото, а после се завайкаха за болестта и внезапният край на баща ми. Като слязоха, предложихме им да пийнат в кафенето.
         Не си спомням дежурния лекар, който констатира смъртта. За няколко часа лицето на баща ми стана неузнаваемо. Привечер останах сама в стаята. Слънцето проникваше през капаците и се плъзгаше по линолеума. Това не беше баща ми. Носът заемаше цялото му хлътнало лице. В широкия си тъмносин костюм той приличаше на паднала птица. Неговото лице с широко отворени и неподвижни очи непосредствено след смъртта беше вече изчезнало. Но и такъв не ще го видя никога...

         Започнахме да обмисляме погребението, категорията на церемониала, опелото, некролозите и траурните дрехи. Струваше ми се, че тези приготовления нямат връзка с баща ми. Церемония, от която той щеше да отсъства поради някаква причина... Майка ми бе много възбудена и ми довери, че предната вечер баща ми, вече загубил говора си, се помъчил да я прегърне. И добави:
         - Знаеш ли, като млад той беше хубавец.

         Миризмата се появи в понеделника. Не очаквах, че е такава. Слаб, а после ужасяващ дъх на цветя, забравени във ваза със застояла вода.
         Майка ми затвори кафенето само за погребението. Иначе щеше да загуби клиенти, и не можеше да си го позволи. Мъртвият ми баща лежеше горе, а долу тя поднасяше анасонлийка и червено вино. Сълзи, мълчание и достойнство при загубата на близък - така трябва да се държат хората с изтънчено разбиране за света. Майка ми също като съседите се подчиняваше на житейски правила, в които грижата за достойнството нямаше място. Между смъртта на баща ми в неделя и погребението в сряда всеки редовен посетител, щом седнеше, накратко обсъждаше събитието с тих глас: „Много бързо свърши“, или с престорена бодрост: „Ей, как се остави така шефът!“ Споделяха как се развълнували, когато научили новината: „Бях се върнал и не знам какво ми стана.“ По този начин искаха да покажат на майка ми, че не е сама в скръбта си - просто форма на вежливост. Мнозина си спомняха последния път, когато са го видели здрав, и уточняваха всичко подробности на тази последна среща - мястото, деня, времето, разменените думи. Изчерпателното възпроизвеждане на един момент от обичайния ход на живота служеше да изрази всичко, непонятно за разума, което се съдържаше в смъртта на баща ми. И пак от вежливост те настояваха да видят шефа. Майка ми не отстъпваше на всички молби. Отсяваше добрите хора, изпълнени с истинско съчувствие, от лошите, които водеше любопитството. Почти всички редовни посетители на кафенето получиха разрешение да се сбогуват с баща ми. Съпругата на един съсед предприемач бе отблъсната, защото приживе баща ми никога не бе могъл да я понася - и нея, и присвитите й устни.

         Служителите от погребалното бюро дойдоха в понеделник. Стълбата, която води от кухнята към стаите, се оказа много тясна за ковчега. Тялото трябваше да бъде загърнато в найлонов чувал и повече с влачене, отколкото с носене, да достигне ковчега насред кафенето, затворено за около час. Едно много дълго слизане, съпроводено от коментарите на служителите: как е най-добре да се подходи, как да се завъртят на завоя и тъй нататък.
         Възглавницата бе вдлъбната там, където главата му бе почивала от неделя. Не бяхме почиствали стаята, докато тялото беше там. Дрехите на баща ми все още висяха на стола. От джоба на престилката му измъкнах пачка банкноти - печалбата от предишната сряда. Изхвърлих лекарствата и отнесох дрехите за пране.
         В навечерието на погребението опекохме телешко за трапезата след церемонията. Би било нередно да отпратим гладни хората, които ни оказваха честта да присъстват на ритуала. Мъжът ми пристигна вечерта, загорял, притеснен от траура, който му беше чужд. Повече от всякога той се чувстваше не на мястото си. Спахме в единственото двойно легло - това, в което баща ми умря.

         Имаше много съкварталци в църквата - жени, които не работят, работници, излезли за един час. И разбира се - нито един от онези „високопоставени лица“, с които баща ми бе работил приживе, нито един търговец не се беше обезпокоил. Той не се включваше никъде, плащаше само членския си внос в Търговския съюз, без да участва в каквото и да било. В надгробното слово свещеникът говори за „честен и трудов живот“, за „един човек, който никога не е сторил зло другиму“.

         После ръкостискане. Поради грешка на клисаря, който ръководеше ритуала - освен ако не му е хрумнало да увеличи броя на присъстващите с този допълнителен ход, - същите, които ни бяха стиснали ръка, минаха отново. Този път един бърз кръг и без съболезнования. На гробищата, когато ковчегът потъна, клатушкайки се на въжетата, майка ми избухна в ридания както при богослужението в деня на моята сватба.

         Обедът се състоя в кафенето, където масите бяха наредени от край до край. След мълчаливото начало разговорите потръгнаха. След хубавия следобеден сън детето ходеше ту при един, ту при друг и поднасяше цветче, камъче, всякакви дреболийки, намерени в градината. Братът на татко, седнал далеч от мен, се наведе и подхвърли:
         - Помниш ли, когато баща ти те возеше с велосипеда си на училище?
         Гласът му беше също като на баща ми. Към пет часа поканените си тръгнаха. Разтребихме масите безмълвно. Мъжът ми взе влака още същата вечер.
         Останах при майка си няколко дни, за необходимите след всяка смърт постъпки и формалности. Вписване в брачния договор в общината, заплащане в погребалното бюро, отговор на съболезнователните писма, нови визитни картички: госпожа А. Д. - вдовица. Един празен период без мисли. Много пъти, докато вървях по улиците, си казвах: „Аз съм голяма“, както майка ми говореше някога: „Ти си голямо момиче“ (заради менструацията).
         Събрахме дрехите на баща ми, за да ги раздадем на нуждаещи се. Във всекидневното сако, закачено в килера, намерих портфейла му. Вътре имаше пари, шофьорската книжка, а в сгъваемата част - една снимка, пъхната в изрезка от вестник. На овехтялата снимка с нащърбени краища се виждаха група работници, строени в две редици, с поглед в обектива и с каскети. Типична снимка от учебник по история, която „илюстрира“ стачка или Народния фронт. На последния ред разпознах баща си - сериозен, почти разтревожен вид. Мнозина се усмихват. Вестникарската изрезка съобщаваше резултатите от приемния конкурс на зрелостничките в учителския институт. Аз бях втора по успех.
         Майка ми се успокои. Обслужваше както преди. Останеше ли сама, чертите й се отпускаха. Свикна да ходи на гробищата сутрин рано, преди да отвори бакалницата.

         В неделя се опитвах да забавлявам сина си на връщане във влака, за да стои мирен - пътниците от първа класа не обичат шума и немирните деца. ИЗведнъж, смаяна, си помислих: „Сега аз съм наистина буржоазка“ и „Много е късно“.
         После, през лятото, докато очаквах първото си назначение, си казах: „Ще трябва да обясня всичко това.“ Исках да пиша за баща си, за живота му, за дистанцията, която се появи през юношеството между него и мен. Класова дистанция, но особена, безименна. Като разтрогната любов.

         По-късно започнах роман, в който той беше главен герой. Усетих погнуса по средата на повествованието.
         Отскоро знам, че романът е невъзможен. За да опиша един живот, подчинен на нуждата, нямам право да тръгна нито от изкуството, нито от стремежа да създам „нещо увлекателно“ или „вълнуващо“. Ще събера думите, жестовете, вкусовете на моя баща, забележителните факти от живота му, всички явни знаци на едно съществуване, споделено и от мен.
         Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.

         Историята започва няколко месеца преди двадесети век, в едно село в областта Ко¹, на двадесет километра от морето. Тези, които нямали земя, се наемали у едрите чифликчии. Дядо ми работел в един чифлик като каруцар. През лятото жънел и косял. Цял живот не бил правил нищо друго още от осемгодишна възраст. Събота вечер донасял на жена си цялата надница и тя му отпускала неделната дажба, за да иде да поиграе на домино и да се почерпи. Връщал се пиян и още по-мрачен. За нищо налагал децата с каскета си. Бил суров, никой не дръзвал да му противоречи. Жена му не се смеела често. Тая злост била неговият жизнен двигател, устойчивостта му срещу мизерята и вярата, че е човек. Това, което го вбесявало най-много, било да види вкъщи някой от семейството, потънал в книга или вестник. Не бе имал време да се научи да чете и да пише. Да смята обаче знаел.
         Само един път видях дядо си в приюта, където умря след три месеца. Баща ми ме преведе за ръка през огромна зала, между две редици кревати, към един дребен старец с хубава бяла и къдрава коса. Баща ми му бутна четвъртинка ракия, която той пъхна под чаршафите.
         Всеки път, когато го споменаваха, започваха с „Той не знаеше нито да чете, нито да пише“, като че ли неговият живот и характер не се разбираха без тази изначална предпоставка. Баба ми учила в училището на монахините. Както другите жени и тя тъчала вкъщи за една лионска фабрика, в задушна стая, осветявана през малко по-широки от бойници процепи. Светлината не бивало да уврежда тъканите. Самата тя била чистница - най-цененото качество в селото, където съседите следели за белотата и състоянието на бельото, окачено на простора, и знаели дали нощното гърне се изхвърля всеки ден. Макар че къщите били отделени една от друга с плетове и насипи, нищо не убягвало от погледа на хората: нито часът, в който мъжът се е върнал от кръчмата, нито седмицата, когато тоалетните превръзки би трябвало да се люшкат на вятъра.
         Баба ми притежавала даже известна изисканост: в празнични дни си слагала колосаната фуста под роклята и не пикаела права изпод полите си както другите селянки - за удобство. Към четиридесетте - след пет деца - я налегнали черни мисли и тя не проговаряла с дни. По-късно - ревматизъм в ръцете и нозете. За да оздравее, ходела при свети Рикие, свети Гийом Пустинник, триела статуята с платно, с което после увивала болните си крака. Лека-полека престанала да ходи. Наемали каруца, за да я закарат до светците.
         Живеели в ниска къща със сламен покрив и пръстен под. Достатъчно било да се поръси с вода и да се премете. Преживявали от плодовете в градината, от птичарника, от маслото и каймака, които фермерът им давал. Месеци предварително се подготвяли за сватбите и причастията, пристигали неяли от три дни, за да си хапнат повече. Едно дете от селото, преболедувало от скарлатина, умряло, задушено от повърнатите парчета пилешко, с което го натъпкали. През лятото, в неделя, ходели на „увеселения“, където се пеело и танцувало. Един ден от върха на Върлинината² баща ми се подхлъзнал, без да откачи кошницата с лакомствата. Гневът на дядо ми траял с часове. „Фиток с фитоците“, наругал го (така наричат пуяка на диалект).
         Кръстният знак върху хляба, църковната служба, великденските пости и причастия, подобно на чистотата и религията, им придавали достойнство. Те се обличали празнично в неделя, пеели Веруюто заедно с едрите чифликчии, пускали лептата си в дискоса. Баща ми пеел в хора, обичал да придружава свещеника, когато носел последното причастие. Мъжете сваляли шапки при тяхното минаване.
         Децата вечно имали глисти. Затова им зашивали от вътрешната страна на ризата над пъпа торбичка с чесън. През зимата - памук в ушите. Като чета Пруст или Мориак, не ми се вярва, че възкресяват времето, когато баща ми е бил дете. Неговата епоха е средновековието.
         Ходел два километра пеш до училището. Всеки понеделник учителят преглеждал ноктите, фланелата и косите заради паразитите. Бил уважаван, защото преподавал строго, биел с желязна линия през пръстите. Някои от неговите ученици завършвали сред най-добрите в кантона, други стигали и до учителския институт. Баща ми често отсъствал заради ваденето на картофите, коситбите, връзването на копи, заради всичко, което сее и жъне. Когато се връщал в училище с по-големия си брат, учителят ръмжал: „Вашите родители искат да сте клетници като тях!“ Той успял да се научи на четмо и писмо. Обичал да учи. (Казваха „уча“ съвсем кратко, като „пия и ям“.) И да рисува също - лица, животни. На дванадасет години бил в последния клас на началното училище. Дядо ми го взел от училище и му намерил работа в същия чифлик. Повече не можели да го хранят, а той да безделничи. „Не се и замисляха, с всички постъпваха така.“

---

Бележки:

¹ Варовито плато в Нормандия. - Б. пр.[горе]
² Върлина на изобилието - висок път, окичен на върха с лакомства, които се падат на този, който ги стигне с катерене. - Б. пр. [горе]