Жан Ануй

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

ЕВРИДИКА

 

Жан Ануй

 

Превод от френски: Таня Тутева

 

 

Д Е Й С Т В А Щ И     Л И Ц А

 

    ОРФЕЙ

                                пътуващи музиканти

    БАЩА МУ

     

    ЕВРИДИКА

     

    МАЙКА Й

                                актьори

    ВИНСЕНТ

     

    МАТИАС

     

    ДЮЛАК, импресарио

     

    МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР

     

    ДВЕ МОМИЧЕТА ОТ ТРУПАТА

     

    Г-Н АНРИ

     

    МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА

     

    ШОФЬОРЪТ НА АВТОБУСА

     

    ИНСПЕКТОР ОТ ПОЛИЦИЯТА

     

    МОМЧЕТО ОТ БЮФЕТА, гарсон

     

    ХУБАВАТА КАСИЕРКА

     

     

 

 

 

П Ъ Р В О    Д Е Й С Т В И Е

 

 

          Бюфет на провинциална гара. Пищен стил, мебели, които са изтъркани и мръсни. Мраморни маси, огледала, пейки в червено протрито кадифе. На касата (която е много висока) като Буда върху олтар се е настанила касиерката, с голям кок и с огромен бюст. Стари достолепни келнери, блестящи метални топки, върху които са оставени мръсни парцали.
          Преди вдигането на завесата се чува цигулка. Това е Орфей, който тихо свири в единия ъгъл, близо до баща си, който е погълнат от досадни сметки. В дъното - един единствен клиент, млад мъж с нахлупена над очите шапка, в шлифер, с разсеян вид. За момент се чува музика, после бащата престава да смята, гледа Орфей.

 

БАЩАТА: Сине?
ОРФЕЙ: /без да престава да свири/ Да, татко.
БАЩАТА: Не смяташ ли да събереш помощ за стария си баща?
ОРФЕЙ: Свиря за себе си.
БАЩАТА: /продължава/ Бюфет на гара, където има само един посетител, който се прави, че не чува. Знаем го този номер, правят се, че не чуват, и после, че не забелязват чинията, която им подаваш. Но и аз се преструвам, че не забелязвам, че се правят на разсеяни.
/Кратка пауза, в която Орфей продължава да свири./
Толкова ли ти е забавно да свириш на цигулка? Питам се как можеш да си музикант и още да обичаш музиката. Аз например, докато скрибуцах за онези глупаци, които играят карти в бирариите, имах едно единствено желание…
ОРФЕЙ: /без да спре да свири/ Да отидеш да играеш на карти в някоя друга бирария.
БАЩАТА: /изненадан/ Да, наистина. Кой ти каза?
ОРФЕЙ: Представи си, че знам от 20 години?
БАЩАТА: 20 години! Преувеличаваш! Преди двайсет години още бях талантлив. Как минава времето…Тогава, в добрите стари времена във Филхармонията, можеше ли някой да каже на баща ти, че ще стигне до там да свири на арфа по терасите на кафенетата и ще бъде принуден да обикаля, за да събира подаяния.
ОРФЕЙ: Мама всеки път, когато те уволняваха от едно място…
БАЩАТА: Твоята майка никога не те е обичала! Ти също. Само гледаш да ме унизиш. Но не мисли, че ще се оставя вечно да го правиш. Знаеш, че ми предложиха място на арфист в казиното на Палвас-ле-Фло?
ОРФЕЙ: Да, татко.
БАЩАТА: И аз отказах, защото мястото за цигулар не беше свободно за теб.
ОРФЕЙ: Да, татко. Или по скоро не, татко.
БАЩАТА: Не, защо не татко?
ОРФЕЙ: Отказа, защото знаеш, че свириш толкова зле, че биха те изгонили на следващия ден.
БАЩАТА: /обръща се засегнат/ Дори няма да ти отговоря!
ОРФЕЙ: /продължава да свири/ Пак ли започна?
ОРФЕЙ: Преча ли?
БАЩАТА: Объркваш ме. Осем по седем?
ОРФЕЙ: Петдесет и шест.
БАЩАТА: Сигурен ли си?
ОРФЕЙ: Да.
БАЩАТА: Странно, смятах, че е шейсет и три. Осем по девет обаче веднага 72… Знаеш ли, че ни остават съвсем малко пари, сине?
ОРФЕЙ: Да.
БАЩАТА: Мислиш ли за белите ми коси?
ОРФЕЙ: Не, татко.
БАЩАТА: Много хубаво. Свикнал съм. /И отново се потапя в сметките си./ Осем по седем?
ОРФЕЙ: Петдесет и шест.
БАЩАТА: /кисело/ Петдесет и шест. Нямаше нужда да ми го казваш.
/Затваря тефтера и се отказва от сметките./
Не хапнахме зле за 12 франка и 75 тази вечер.
ОРФЕЙ: Да, татко.
БАЩАТА: Сгреши, че взе салата. Ако знаеше да избираш, понеже имаш зеленчуци в гарнитурата, можеш да ги смениш за още един десерт. С фиксираните цени винаги е по-изгодно да вземеш два десерта. Неаполитанският сладкиш беше голяма вкусотия… Както виждаш тази вечер за 12 и 75 франка се нахранихме по-добре, отколкото вчера за 13, 50 франка по избор от менюто в Монпелие. Е, ще ми кажеш, че там е имало истински салфетки, вместо книжни. Заведението беше претенциозно, но в края на краищата не беше върха. Видя, че ни сметнаха сиренето по 3 франка? Поне да бяха сервирали подноса като в истинските големи ресторанти, ами то… Веднъж бях поканен при Покарди, нали знаеш на булевард "Дез Италиен", донесоха ми блюдото…
ОРФЕЙ: Вече си ми го разказвал 10 пъти, татко.
БАЩАТА: /засегнат/ Добре, добре, не настоявам.
/Орфей започва отново да свири. Много скоро бащата се отегчава и се отказва да се сърди./
Кажи, сине, много ли е тъжно това, което свириш?
ОРФЕЙ: Това, което мисля, също е тъжно.
БАЩАТА: А за какво мислиш?
ОРФЕЙ: За теб.
БАЩАТА: За мен? Хайде де! Какво още ще ми кажеш?
ОРФЕЙ: /спира да свири/ За теб и за мен.
БАЩАТА: Положението не е блестящо, разбира се, но правим каквото можем, сине.
ОРФЕЙ: Мисля си, че откакто мама умря, аз те следвам с цигулката по терасите на кафенетата и гледам как вечер се бориш с твоите сметки. Слушам за менютата с фиксирани цени, а после си лягам и отново ставам на следващия ден…
БАЩАТА: Когато станеш на моите години, ще разбереш, че именно това е животът!
ОРФЕЙ: Мисля си още, че сам с твоята арфа, не би могъл да преживееш.
БАЩАТА: /внезапно обезпокоен/ Искаш да ме напуснеш?
ОРФЕЙ: Не, вероятно никога няма да мога да те напусна. По-талантлив съм от теб, млад съм и съм сигурен, че животът ми е отредил и нещо друго. Но не бих могъл да живея, ако зная, че ти умираш някъде…
БАЩАТА: Добре е, сине, че мислиш за баща си.
ОРФЕЙ: Добре е, но е много тежко. Понякога мечтая за това, което би могло да ни раздели…
БАЩАТА: Хайде, хайде, ние се разбираме така добре…
ОРФЕЙ: Някое добро място, където ще печеля достатъчно, за да те издържам. Но това е само мечта! Сам музикант никога не печели достатъчно за 2 стаи и 4 ястия.
БАЩАТА: О! Знаеш, че съм много скромен. Меню за 12 франка и 75 като днес, кафе, след това чашка алкохол, пура за 3 су и аз съм най-щастливият човек. /След малко допълва./ Бих могъл дори да се лиша от алкохола.
ОРФЕЙ: /продължава да мечтае/ Остава железопътния прелез, където влакът ще премаже един от двама ни.
БАЩАТА: Така, така, кого по-точно, сине?
ОРФЕЙ: Все едно…
БАЩАТА: /подскача/ Ти си смешен! Не и аз! Нямам намерение да умирам! Ужасни мисли ти минават тази вечер, драги.
/Дискретно се оригва./
Все пак заека си го биваше. А! По дяволите, караш ме да се смея. На твоите години аз смятах, че животът е прекрасен.
/Внезапно крадешком поглежда касиерката./ А любовта? Мечтал ли си изобщо за любовта?
ОРФЕЙ: Любовта? Какво мислиш, че е любовта? И момичетата, които мога да срещна с теб?
БАЩАТА: О, драги, знае ли човек къде ще срещне любовта?
/Той отива по-близо до него./ Кажи ми, нали не съм много плешив. Сладка е тази касиерка. Малко по-закръглена. По-скоро за мен, отколкото за теб. Колко й даваш? Четирдесет, четирдесет и пет?
ОРФЕЙ: /едвам се усмихва и го тупа по рамото/ Излизам за малко на перона... Имаме един час до тръгването на влака.
/След като Орфей излиза, бащата става и се завърта около касиерката, която „сразява с поглед“ този окаян клиент. Изведнъж бащата се чувства грозен, жалък, плешив, прокарва ръка по оголената си глава, вяло се обръща да си вземе инструментите и излиза./
ЕВРИДИКА: /влиза внезапно/ Извинете, господине, тук ли някой свиреше на цигулка?
БАЩАТА: Да, госпожице. Моят син. Моят син Орфей.
ЕВРИДИКА: Колко хубаво бе това, което свиреше.
БАЩАТА: /Поласкан се покланя и излиза с инструментите си. Влиза майката на Евридика с целия си блясък, важна и помпозна, с артистично заметната дълга кожа около врата си, шапка с пера. Сякаш не е престанала да се подмладява от 1920./
МАЙКАТА: Евридика, ти си тук?… Каква горещина!… Изпитвам ужас от това висене по гарите. И както винаги турнето е лошо организирано. Организаторът трябваше да уреди поне първокласните актьори да не чакат до безкрайност за прекачването. Когато цял ден до припадък си киснал в чакалнята, как можеш да играеш вечерта?
ЕВРИДИКА: Мамо, има един влак и за „големите“ и за „малките“ актьори и един час закъснение заради вчерашната буря. В случая организаторът нищо не може да направи.
МАЙКАТА: О! Ти винаги защитаваш глупаците!
КЕЛНЕРЪТ: /който се е приближил/ Какво да сервирам на дамите?
МАЙКАТА: Да поръчаме ли нещо?
ЕВРИДИКА: След като си се разположила така тържествено, би трябвало.
МАЙКАТА: Имате ли хубава мента? Тогава една мента. В Аржентина или в Бразилия, когато горещината беше наистина убийствена, винаги взимах мента преди да изляза на сцената. Сара ми я даваше. Значи една мента.
КЕЛНЕРЪТ: А за госпожицата?
ЕВРИДИКА: Едно кафе.
МАЙКАТА: Стой изправена. Как така не си с Матиас? Той броди като грешна душа в ада.
ЕВРИДИКА: Не се занимавай с него.
МАЙКАТА: Не си права, че дразниш това момче. Той те обожава. Първо сгреши, че го направи свой любовник. Това вече ти го казах, но стореното-сторено. Всъщност ние започваме и свършваме с актьори. На твоите години аз бях по-хубава от теб и можех да претендирам да ме издържа всеки мъж, който аз си пожелая, но си губех времето с баща ти… Виждаш резултата. Изправи се.
КЕЛНЕРЪТ: /който е донесъл поръчката/ Малко лед, госпожо?
МАЙКАТА: Никога, приятелю, заради гласа. Тази мента е отвратителна. Мразя провинцията, мразя турнетата. Но в Париж си падат само по разни малки глупачки без цици, дето не могат и три думи на кръст да спретнат без да се запънат. Какво ти е направило това момче, не се ли качихте в едно купе? Моя малка Евридика, можеш да се довериш на майка си, особено, когато е на твоята възраст, всъщност исках да кажа когато става дума за толкова млада майка. Хайде кажи, какво ти е направил?
ЕВРИДИКА: Нищо, мамо.
МАЙКАТА: Нищо, мамо! И какво значи това? Едно е сигурно, той те обожава. Може би за това ти не го обичаш. Всички сме едни и същи. Няма да се променим. Хубаво ли е това кафе?
ЕВРИДИКА: Давам ти го, не го искам.
МАЙКАТА: Мерси, аз го обичам много сладко. Гарсон! Още една бучка захар за госпожицата. Не го ли обичаш вече?
ЕВРИДИКА: Кой?
МАЙКАТА: Матиас?
ЕВРИДИКА: Губиш си времето, мамо.
/Келнерът е донесъл захарта и стои намръщен./
МАЙКАТА: Мерси, приятелю. Пълно е с мухи, колко весело! След като съм обиколила най-големите хотели по света да кисна тук! Толкова по зле за мен.
/Тя си изпива кафето./
Всъщност имаш право. Човек трябва да следва инстинкта си. Аз винаги съм следвала инстинкта си на театрално зверче, каквато съм. Ти наистина никак не си артистична. Стой изправена. А! Ето го и Винсент. Милият! Изглежда ядосан. Бъди любезна, моля те. Знаеш, че много държа на него.
ВИНСЕНТ: /влиза, вече посребрен, тип красавец, но някак отпуснат под подчертано енергичната си външност, ръкомаха, иронична усмивка, замрежен поглед, целува ръка/ Ето я моята приятелка, а аз те търся навсякъде.
МАЙКАТА: Бях тук с Евридика.
ВИНСЕНТ: Малкият организатор наистина е ужасен. Изглежда, че трябва да чакаме повече от час тука. Освен това ще играем без да сме вечеряли, това е вече прекалено! Досадно, скъпа! Добре, че имаме ангелско търпение, изключително досадно е.
ЕВРИДИКА: Организаторът не е виновен за вчерашната буря.
МАЙКАТА: Бих искала да знам защо винаги защитаваш този глупак.
ВИНСЕНТ: Глупак, пълен глупак!… Не разбирам защо Дюлак държи такъв некадърник на тази длъжност. Според последни сведения той е загубил куфара с всички аксесоари. Утре имаме матине с „Бургграфите“… представяш ли си без бради.
ЕВРИДИКА: Той ще го намери този сандък. Сигурно е останал в Монтелимар…
ВИНСЕНТ: Ако е така, ще го намери може би утре, но тази вечер за „Позора на Геновева“ - не можем да разчитаме! Той смята, че това няма значение, понеже пиесата е съвременна… За всеки случай предупредих Дюлак: няма да играя ролята на доктора без брада.
КЕЛНЕРЪТ: /който се е приближил/ Какво ще желаете?
ВИНСЕНТ: /превзето/ Нищо, приятелю, чаша вода.
/Келнерът се отдалечава обезкуражен./
Първо и второ - както и да е, но нали разбираш, скъпа приятелко, че при най-добро желание не мога да изиграя важната сцена в трето действие без брада. На какво ще приличам?
/Евридика се отдалечава с раздразнение./
МАЙКАТА: Къде отиваш, малката?
ЕВРИДИКА: Излизам за малко, мамо.
/Тя бързо излиза. Винсент я гледа докато излиза важно. След като е излязла./
ВИНСЕНТ: Знаеш, скъпа, че обикновено не се вбесявам, но поведението на дъщеря ти спрямо мен е направо скандално.
МАЙКАТА: /превзема се, маниерничи, опитва се да му хване ръката/ Но скъпи!
ВИНСЕНТ: Признавам, че положението ни разбира се е доста деликатно - но в края на краищата ти си свободна, разделена си с баща. Наистина, човек би казал, че й доставя удоволствие да се заяжда.
МАЙКАТА: Тя е една малка горделивка. Знаеш, че защитава това момче, както защитава, Господ знае защо, всичко несретно на тази земя - старите котки, бездомните кучета, пияниците. Мисълта, че можеш да накараш Дюлак да го изгони просто я изважда от равновесие.
ВИНСЕНТ: Може да си ядосан, но има маниери.
МАЙКАТА: Много добре знаеш, че именно това й липсва… Има добър характер, но е малко дръпната.
/Внезапно влиза Матиас. Той е зле обръснат, мрачен, напрегнат./
Я виж, Матиас, добър ден!
МАТИАС: Къде е Евридика?
МАЙКАТА: Току що излезе.
/Матиас излиза. Майката го наблюдава как се отдалечава./
Горкото момче, луд е по нея. До скоро тя беше много мила с него и после не зная какво й стана, от два-три дни сякаш търси, сякаш чака нещо… Какво? Не зная…
/Отдалеч се чува цигулката на Орфей./
МАЙКАТА: Какво му става на този идиот, че продължава да скрибуца със своята цигулка. Досаден е!
ВИНСЕНТ: Чака влака.
МАЙКАТА: Това не е основание. Той и мухите... И тази жега!
/Музиката от цигулката се усилва.Те слушат. През това време Евридика минава към дъното на сцената, сякаш търси, като следва звуците./
МАЙКАТА: /изведнъж със съвсем друг глас/ Спомняш ли си голямото казино в Остенде…
ВИНСЕНТ: Това беше годината, когато излезе мексиканското танго…
МАИКАТА: Колко беше красив!
ВИНСЕНТ: По това време още бях с бакенбарди…
МАЙКАТА: Знаеше как да завъртиш главата на една жена. Помниш ли първия ден: „Госпожо, ще ми разрешите ли това танго?“
ВИНСЕНТ: „Но, господине, аз не танцувам мексиканско танго.“
МАЙКАТА: „Нищо по-лесно, госпожо, ще ви водя. Отпуснете се само.“ Как ми го каза само!… И после ме хвана и всичко се завъртя и се смеси: главата на стария глупак, който ме издържаше, остана бесен на стола си, главата на бармана, който ме ухажваше - с лъскави като на циганин мустаци, големите лилави перуники и бледозелени лютичета, които украсяваха стените…О! Беше прекрасно! Английските бродерии бяха на мода…Имах една чисто бяла рокля.
ВИНСЕНТ: Аз пък - жълт карамфил на ревера на костюма от дребен пепит в зелено и кафяво.
МАЙКАТА: Така ме беше притиснал, че бродериите на роклята се бяха отпечатали върху кожата ми. Старият глупак забеляза, направи ми сцена, аз го зашлевих и се озовах без петак на улицата. Но ти беше наел кола с розови помпони и ние се разхождахме по брега на морето до посред нощ.
ВИНСЕНТ: О! Несигурността, и вълнението на първия ден! Хората се търсят, усещат се, разгадават се, още не се познават, но знаят, че това ще продължи цял живот…
МАЙКАТА: /изведнъж с друг тон/ Тогава защо се разделихме след 15 дни?
ВИНСЕНТ: Не зная. Не си спомням вече.
/Орфей е спрял да свири. Евридика е застанала срещу него. Гледат се./
ЕВРИДИКА: Вие ли свирехте преди малко?
ОРФЕЙ: Да, аз.
ЕВРИДИКА: Колко хубаво свирите!
ОРФЕЙ: Мислите ли?
ЕВРИДИКА: Как се казва това, което свирите?
ОРФЕЙ: Не зная. Измислям…
ЕВРИДИКА: /спонтанно/ Жалко…
ОРФЕЙ: /усмихва се/ Защо?
ЕВРИДИКА: Не зная. Бих искала да има име.
/Едно момиче минава по перона, вижда Евридика, вика я./
МОМИЧЕТО: Евридика, Тук ли си?…
ЕВРИДИКА: /без да свали поглед от Орфей/ Да.
МОМИЧЕТО: Току що срещнах Матиас. Той те търси, малката…
/Тя отминава/
ЕВРИДИКА: Да
/Тя продължава да гледа Орфей./
Вашите очи са светло сини.
ОРФЕЙ: Да, но човек не знае какъв цвят са вашите.
ЕВРИДИКА: Казват, че зависи от това, което мисля.
ОРФЕЙ: В този момент те са тъмно зелени, като дълбоката вода покрай каменистия бряг на кея.
ЕВРИДИКА: Те казват, че са такива, когато съм много щастлива.
ОРФЕЙ: Кои „те“?
ЕВРИДИКА: Другите хора.
МОМИЧЕТО: /минава отново и вика от перона/ Евридика!
ЕВРИДИКА: /без да се обърне/ Да.
МОМИЧЕТО: Не забравяй Матиас!
ЕВРИДИКА: Да.
/Изведнъж тя пита./
Смятате ли, че ще ме направите много нещастна?
ОРФЕЙ: /едва доловимо се усмихва/ Не.
ЕВРИДИКА: Не, защото се страхувам да бъда нещастна както в този момент. Това не причинява болка, това е по-скоро хубаво. Това, което ме плаши е, че ще бъда нещастна и самотна, когато ме напуснете.
ОРФЕЙ: Никога няма да ви напусна!
ЕВРИДИКА: Заклевате ли се?
ОРФЕЙ: Да.
ЕВРИДИКА: В живота ми.
ОРФЕЙ: /Като се усмихва./ Да.
ЕВРИДИКА: /Те се гледат известно време. Изведнъж тя казва тихо./
Харесва ми, когато се усмихвате.
ОРФЕЙ: Вие не се ли усмихвате?
ЕВРИДИКА: Никога, когато съм щастлива!
ОРФЕЙ: Мислех, че сте нещастна.
ЕВРИДИКА: Значи нищо не разбирате. Истински мъж ли сте? Ама че работа! Добре се подредихме и двамата, един срещу друг с всичко, което ни очаква и ще се случи съвсем наскоро…
ОРФЕЙ: Мислите ли, че ще ни се случат много неща?
ЕВРИДИКА: /съвсем сериозно/ Всички неща. Всички неща, които могат да се случат на един мъж и на една жена на този свят, едно след друго…
ОРФЕЙ: Интересните, приятните, ужасните...
ЕВРИДИКА: /тихо/ И срамните, мръсните също… Ние ще бъдем много нещастни.
ОРФЕЙ: /я прегръща/ Какво щастие!…
/Винсент и майката, които мечтаят опрели глави един до друг, тихо започват./
ВИНСЕНТ: О! Любовта, любовта! Виждаш, прекрасна приятелко, на тази земя, където всичко ни изхабява, разочарова, причинява ни болка, най-доброто успокоение е да мислиш, че ни остава любовта…
МАЙКАТА: О, скъпи…
ВИНСЕНТ: Всички мъже са измамници, непостоянни, лицемерни, празнодумци, притворни, горделиви или страхливи, Люсиен, похотливи и заслужават само презрение. А всички жени са коварни, превзети, суетни, тщеславни, любопитни или покварени. Светът е само една бездънна помийна яма, където безформени тюлени се влачат и гърчат върху купчини от тиня. Но на света има едно свято и възвишено нещо и то е единението на тези две толкова несъвършени и ужасни човешки същества.
МАЙКАТА: Да, писане. Това е от Пердикан.
ВИИНСЕНТ: /спира изненадан/ Така ли? Толкова пъти съм го играл!
МАЙКАТА: Помниш ли? Първата вечер го играеше в казиното в Остенде. Аз играех „Лудата Дева“ от Кюрасал, но само в първото действие. Дойдох да те чакам в ложата. Ти слезе от сцената и докато още тръпнеше от красивите думи за любовта, които току що бе изрекъл, ме облада, още в театралния костюм стил Луи ХV…
ВИНСЕНТ: О! Люсиен, нашите страстни нощи! Единението на телата и на сърцата. Мига, неповторимия миг, когато не знаеш дали плътта или душата тръпне по-силно…
МАЙКАТА: Знаеш ли, ти беше превъзходен любовник, писане!
ВИНСЕНТ: А ти най-очарователната любовница!
МАЙКАТА: Какво ти говоря? Ти не беше просто един любовник. Ти беше Любовникът! Непостоянен и предан, силен и нежен, безразсъден. Ти беше самата Любов. Как си ме карал да страдам…
ВИНСЕНТ: О! В любовта много често се случва да си наранен, нещастен, Люсиен, но продължаваш да обичаш. И когато в предсмъртния си час се обърнеш назад, си казваш: „Често страдах, понякога съм се заблуждавал, но обичах. Аз съм живял, а не някое изкуствено същество, създадено от моята гордост и моята скука!“
МАЙКАТА: /ръкопляска/ Браво, скъпи, браво!
ВИНСЕНТ: И това ли беше от Мюсе?
МАЙКАТА: Да, писане.
/Орфей и Евридика са слушали през цялото време, притиснати един до друг, силно ужасени./
ЕВРИДИКА: /шепне/ Накарайте ги да млъкнат, умолявам ви, накарайте ги да замълчат!
ОРФЕЙ: Господине, Госпожо, сигурно няма да разберете поведението ми, ще ви се стори странно, много странно дори. Ето какво! Вие трябва да напуснете!
ВИНСЕНТ: Да напуснем!
ОРФЕЙ: Да, господине.
ВИНСЕНТ: Затварят ли?
ОРФЕЙ: Да, господине. Затварят за вас!
ВИНСЕТН: /става/ Но, господине…
МАЙКАТА: /също се изправя/ Но той не е от заведението. Познах го, той свиреше на цигулката…
ОРФЕЙ: Вие трябва веднага да се махнете… Уверявам ви, че ако можех да ви обясня, щях да го направя. Но не мога. Вие няма да разберете. В този момент тук се случва нещо много важно!
МАЙКАТА: Този младеж е полудял!…
ВИНСЕНТ: По Дяволите! Това е нечувано нахалство! Това кафене е на всички!
ОРФЕЙ: Вече не е.
МАЙКАТА: О! Това е вече прекалено!
/Обръща се към обслужващите./
Госпожо, ако обичате, келнер!
/Орфей ги бута към вратата./
Не, не викайте. Няма смисъл. Уверявам ви! Излезте! Аз ще ви уредя сметката!
МАЙКАТА: Ние няма да се оставим да ни безпокои.
ОРФЕЙ: Аз съм много спокоен човек, много любезен, много стеснителен даже. Уверявам ви, че съм стеснителен. Госпожо, преди никога не бих се осмелил да постъпя така.
МАЙКАТА: Но това е невиждано нахалство!
ОРФЕЙ: Да, госпожо, никога не се е случвало подобно нещо. Поне аз никога не съм виждал нещо подобно.
МАЙКАТА: /на Винсент/ А ти нищо ли няма да кажеш?
ВИНСЕН: Ела, виждаш, че не е на себе си.
МАЙКАТА: /излиза и продължава да вика/ Ще се оплача на началника на гарата.
ЕВРИДИКА: /излиза от своето скривалище/ О колко бяха неприятни, нали! Колко грозни и глупави!
ОРФЕЙ: /се обръща към нея като се усмихва/ Ш-т. Да не говорим повече за тях! Как всичко си идва на мястото сега, когато сме сами, всичко е светло и ясно! Струва ми се, че за първи път забелязвам полилеите, зелените растения, металните топки, столовете… този стол е прекрасен! Прилича на някакво насекомо, което дебне да чуе шума от стъпките ни, готово с един подскок на тънките си крачета да излети... Внимание! Да не приближаваме или бързо да се доближим…
/Той скача като увлича Евридика след себе си./ Хванахме го! Колко удобен може да бъде един стол! Можеш да седнеш…
/Той я кара да седне с тържествено - комичен жест, после тъжно я гледа./
Това, което не разбирам, е защо са измислили друг…
ЕВРИДИКА: /го притегля към себе си и му отстъпва малко място на стола си/ Предназначен е за хора, които не се познават…
ОРФЕЙ: /я прегръща и вика/ Но аз ви познавам! Преди малко свирех на цигулка, вие минахте по перона и аз не ви познавах…Сега всичко се промени, аз ви познавам. Това е невероятно! Изведнъж всичко около нас стана необикновено! Погледнете! Колко е хубава касиерката, положила изящно двете си гърди върху мраморния тезгях. И келнера! Погледнете го! С тези издължени крайници и плоски ходила в ботушите с капси, с тази изтънчена плешивост има благороден вид, толкова благороден…Това наистина е една изключителна вечер и ние трябваше да се срещнем и да срещнем келнера с най-аристократичната осанка в цяла Франция. Този келнер би могъл да бъде префект, полковник, актьор в Комеди Франсез. Кажете ми…
КЕЛНЕРЪТ: /се е приближил/ Господине!
ОРФЕЙ: Вие сте очарователен.
КЕЛНЕРЪТ: Но, господине…
ОРФЕЙ: Да, да. Не протестирайте! Знаете, че съм искрен и нямам навик да правя комплименти. Вие сте очарователен. Ние винаги ще си спомняме за вас и за касиерката, Госпожицата и аз. Вие ще й го кажете, нали?
КЕЛНЕРЪТ: Да, господине.
ОРФЕЙ: Колко е забавно да се живее! Не знаех, че е толкова вълнуващо да дишаш, да чувстваш как пулсира кръвта, която тече във вените ти, да усещаш потрепването на мускулите…
ЕВРИДИКА: Тежка ли съм?
ОРФЕЙ: О, не, вие тежите точно, колкото трябва. Преди малко аз бях много лек, носех се във въздуха, удрях се в мебелите, в хората. Ръцете ми се движеха без посока, изпусках предметите… Колко странно и как изчисленията за теглото са направени с лека ръка от учените! Току що усетих, че ми липсва точно опората на вашето тяло, за да стана част от атмосферата…
ЕВРИДИКА: О, скъпи, вие ме плашите! Вие и така сте част от нея, поне засега! Нали никога няма да избягате!
ОРФЕЙ: Никога!
ЕВРИДИКА: И какво ще правя аз съвсем сама на този свят, като някаква идиотка, ако ме изоставите. Закълнете се, че няма да ме напуснете!
ОРФЕЙ: Заклевам се.
ЕВРИДИКА: Да, но това е лесна клетва. Искрено се надявам, че нямате намерение да ме напуснете. Но ако искате наистина да съм щастлива, закълнете се, че никога няма да пожелаете да ме напуснете, дори по-късно, дори за една минута, дори най-красивото момиче на света да ви погледне!
ОРФЕЙ: Да, заклевам се.
ЕВРИДИКА: /изведнъж се изправя/ Видяхте ли колко сте лицемерен! Кълнете се, че дори най-красивото момиче на света да ви погледне, няма да пожелаете да ме напуснете. Но за да разберете дали тя ви гледа, вие също трябва да я погледнете. О! Господи, колко съм нещастна! Тъкмо ме обикнахте, и вече мислите за други жени. Скъпи, закълнете се, че дори няма да я забележите тази глупачка…
ОРФЕЙ: Ще бъда сляп!
ЕВРИДИКА: И после дори да не я забележите, хората са толкова лоши, че ще се надпреварват да ви кажат, за да ми причинят болка! Закълнете се, че няма да ги слушате!
ОРФЕЙ: Ще бъда глух!
ЕВРИДИКА: Или не, има нещо по-лесно. Закълнете се веднага, искрено, от цялото си сърце, не за да ми доставите удоволствие, че никога никоя друга жена няма да ви се стори хубава…Дори тези, които минават за „красавици“… знаете, че това нищо не значи.
ОРФЕЙ: Заклевам се!
ЕВРИДИКА: /недоверчиво/ Дори някоя, която прилича на мен?
ОРФЕЙ: Дори такава. Веднага ще се усъмня.
ЕВРИДИКА: От сърце ли се заклевате?
ОРФЕЙ: От сърце.
ЕВРИДИКА: Добре. И разбира се в мен, в живота ми?
ОРФЕЙ: Да, в живота ви.
ЕВРИДИКА: Нали не забравяте, че когато се заклеваш в някого, той умира, ако не удържиш на клетвата си.
ОРФЕЙ: Зная.
ЕВРИДИКА: /Размишлява известно време./ Добре. Не, не е само това - с този невинен вид, смятам, че сте способен на всичко - нали не си мислите: „Спокойно мога да се закълна в нея, какво рискувам? В крайна сметка, ако тя умре, когато реша да я напусна, ще е по-удобно. Една мъртва се напуска по-лесно, без сцени, без сълзи…“ О! Така добре ви познавам!
ОРФЕЙ: /се усмихва/ Добре измислено, но не ми е дошло на ум.
ЕВРИДИКА: Наистина ли? Най-добре веднага да ми го кажете.
ОРФЕЙ: Наистина.
ЕВРИДИКА: Закълнете се!
ОРФЕЙ: /като вдига ръка/ Ето.
ЕВРИДИКА: /се приближава до него/ Добре. Тогава ще ви кажа. Исках само да ви проверя. Това не беше истинска клетва. За да се закълнеш истински, не е достатъчно да вдигнеш ръка с лек двусмислен жест, който можеш да изтълкуваш както си искаш. Трябва да протегнеш ръка така и да плюеш на земята… Не се смейте, знаете, че това е много сериозно. Ще го направим сега. Някои казват, че ако не се спази клетвата, човек не само умира внезапно, но освен това много страда …
ОРФЕЙ: /сериозно/ Добре. Ще го имам предвид.
ЕВРИДИКА: Сега, като знаете, на какво ме излагате, ако излъжете дори съвсем мъничко моля ви закълнете се, скъпи, като протегнете ръка и плюете на земята, че всичко, което ми казахте под клетва е истина.
ОРФЕЙ: Плюя, протягам ръка, заклевам се.
ЕВРИДИКА: /въздъхва дълбоко/ Добре. Вярвам ви. Всъщност толкова е лесно да ме измамят, толкова съм доверчива. Смеете се, подигравате ли се с мен?
ОРФЕЙ: Гледам ви. Давам си сметка, че не съм имал време да ви погледна.
ЕВРИДИКА: Грозна ли съм? Понякога, когато съм плакала или много съм се смяла на върха на носа ми се появява едно червено петънце. Предпочитам веднага да ви кажа, за да не бъдете неприятно изненадан след това.
ОРФЕЙ: Ще ви го върна.
ЕВРИДИКА: И освен това съм кльощава. Е, не толкова слаба, колкото изглеждам, не, дори като се къпя ми се струва, че съм добре сложена, но във всички случаи не съм от тези жени, на които удобно можеш да се облегнеш.
ОРФЕЙ: Не държа да е много удобно.
ЕВРИДИКА: Мога да ви дам само това, което имам, нали? Така, че не трябва много да си въобразявате… Освен това съм глупава, не зная какво да кажа и не трябва много да разчитате на мен за разговори.
ОРФЕЙ: /се усмихва/ Но вие говорите през цялото време…
ЕВРИДИКА: Говоря непрекъснато, но не зная да отговарям. Точно за това не спирам да говоря, за да не могат да ми задават въпроси. Това е моя начин да бъда няма. Човек прави каквото може. Разбира се на вас това не ви харесва. Такъв ми е късмета! Ще видите нищо в мен няма да ви хареса.
ОРФЕЙ: Лъжете се! Харесва ми да говорите много. Това създава един лек шум, който ме отморява.
ЕВРИДИКА: Мислите ли сте? Сигурна съм, че обичате мистериозните жени. От типа на Грета Гарбо - високи два метра, с огромни очи, с големи устни и ръце, по цял ден забулени в тютюнев дим. Съвсем не съм от тях! Веднага се простете с тази мисъл!
ОРФЕЙ: Готово.
ЕВРИДИКА: Да, така казвате, но добре виждам очите ви…
/Тя се хвърля в обятията му./ О скъпи, скъпи мой, толкова е тъжно, да не си този, когото обичат! Но какво искате да направя? Да порасна? Ще се опитам. Ще правя гимнастика. Да имам вид на фатална жена?... Ще си опуля очите, преди това ще се напудря. Ще се опитам да бъда мрачна, ще пуша…
ОРФЕЙ: Не, не.
ЕВРИДИКА: Напротив, ще се опитам да бъда загадъчна. Не мислете, че е много трудно. Достатъчно е да не мислиш за нищо - това всички жени го могат.
ОРФЕЙ: Напълно полудя!
ЕВРИДИКА: Ще бъда - разчитайте на мен! И послушна, и разточителна и пестелива, според случая - покорна като малка кадъна, която обръщат в леглото, или ужасно несправедлива в дните когато сигурно ще страдате заради мен.О! За тези дни бъдете спокоен…После те ще бъдат компенсирани от дните, когато ще съм майчински настроена, толкова майчински, че ще съм дори досадна -когато ви е излязъл цирей или ви заболи зъб - накрая ми остава да изиграя буржоазките, гаменките, целомъдрените, лицемерно доброжелателните, амбициозните, раздразнителните, слабохарактерните… за останалото свободно време.
ОРФЕЙ: Ще можете ли да изиграете всички роли?
ЕВРИДИКА: Трябва скъпи, ако искам да ви запазя, защото вие ще желаете всичко жени…
ОРФЕЙ: Но кога ще бъдете самата вие? Тревожите ме.
ЕВРИДИКА: Между другото. Когато ми останат 5 свободни минутки, ще се справя.
ОРФЕЙ: Това ще бъде тежък, кучешки живот!
ЕВРИДИКА: Това е любовта! Дори на кучета им е по-лесно. Достатъчно е да се оставиш леко да те подушат и после бавно да се разхождаш със замечтан вид, сякаш нищо не забелязваш. С хората е много по-сложно!
ОРФЕЙ: /като се смее я придърпва към себе си/ Аз ще ви направя много нещастна!
ЕВРИДИКА: /сгушена в него/ О! Да. Ще бъда съвсем мъничка, няма да съм взискателна. Трябва само нощем да ме оставите да спя на вашето рамо и да ми държите ръката през целия ден…
ОРФЕЙ: Обичах да спя по гръб, напряко на леглото. Обичах дългите самотни разходки…
ЕВРИДИКА: Ще се опитаме да легнем напряко един до друг, а по време на разходките, ако искате, ще вървя малко след вас. Не много. Почти до вас, все пак. Но ще ви обичам толкова силно! Ще ви бъда вярна завинаги, толкова вярна…Трябва само непрекъснато да ми говорите, за да нямам време да мисля за глупости…
ОРФЕЙ: /известно време мечтае мълчаливо, както я е прегърнал, шепти/ Коя сте вие? Имам чувството, че ви познавам отдавна.
ЕВРИДИКА: О! Защо питаш коя съм. Това значи толкова малко… кой си…
ОРФЕЙ: Коя сте вие? Вече е много късно, зная, че сега не мога да ви напусна… появихте се внезапно на тази гара. Аз спрях да свиря, и ето сега ви държа в ръцете си. Коя сте вие?
ЕВРИДИКА:Аз също не знам кой сте вие? И въпреки това няма да ви питам. Чувствам се добре и това ми стига.
ОРФЕЙ: Не знам защо, но се страхувам, че ще ни се случи нещо лошо.
ДЕВОЙКАТА: /минава по перона/ Как още ли си тук? Матиас те чака в чакалнята на трета класа. Ако не искаш повече разправии, малката, най-добре е да отидеш там…
/Тя отминава./
ОРФЕЙ: /пуска Евридика/ Кой е Матиас?
ЕВРИДИКА: /бързо/ Никой, скъпи.
ОРФЕЙ: Но вече три пъти идват да ви кажат, че ви търси.
ЕВРИДИКА: Момче от трупата. Никой. Той ме търси. Е добре, да търси ме. Сигурно има нещо да ми каже.
ОРФЕЙ: Кой е този Матиас?
ЕВРИДИКА: Аз не го обичам, скъпи, никога не съм го обичала.
ОРФЕЙ: Любовник ли ви е?
ЕВРИДИКА: Знаете колко лесно се казват подобни неща. Предпочитам веднага сама да ви кажа истината. Всичко между нас трябва да бъде ясно и чисто! Да, той ми е любовник!
/Орфей леко се отдръпва./
ЕВРИДИКА: О! Не се отдръпвайте! Така бих искала да ви кажа: аз съм малко невинно момиченце, чаках ви. Вашата ръка е първата, която ще ме докосне. Толкова много исках да ви го кажа, ще прозвучи глупаво, но е така.
ОРФЕЙ: Отдавна ли ви е любовник?
ЕВРИДИКА: Не зная вече. От 6 месеца може би. Никога не съм го обичала.
ОРФЕЙ: Защо тогава?
ЕВРИДИКА: Защо ли? О! Не задавайте въпроси! Когато хората не се познават достатъчно, когато не знаят всичко един за друг - освен думите, въпросите също стават ужасни оръжия…
ОРФЕЙ: Защо? Искам да знам?
ЕВРИДИКА: Защо ли? Е, добре - той беше нещастен, аз бях уморена. Бях сама. Той ме обичаше.
ОРФЕЙ: А преди това?
ЕВРИДИКА: Преди това ли скъпи?
ОРФЕЙ: Преди него?
ЕВРИДИКА: Преди него ли?
ОРФЕЙ: Имали ли сте друг любовник?
ЕВРИДИКА: /С едва доловимо колебание./ Не, никога.
ОРФЕЙ: Той ли ви научи на любов? Отговорете! Защо нищо не казвате? Сама казахте, че искате между нас да има само истина.
ЕВРИДИКА: /вика отчаяно/ Да, скъпи, но аз търся начин, така, че да ви заболи най-малко…дали е този, който вероятно ще видите, или друг, преди него, когото никога няма да срещнете…
ОРФЕЙ: Не става дума от какво ще ме заболи по-малко! Става дума да знам истината!
ЕВРИДИКА: Е, добре, когато бях още съвсем малка, един мъж, чужденец ме взе почти насила…Това продължи няколко седмици, после той замина.
ОРФЕЙ: Обичахте ли го?
ЕВРИДИКА: Болеше ме, страхувах се, срамувах се.
ОРФЕЙ: /след кратко мълчание/ Това ли е всичко?
ЕВРИДИКА: Да, скъпи, нали виждате беше глупаво, тъжно и много просто.
ОРФЕЙ: /приглушено/ Ще се старая никога да не мисля за тях!
ЕВРИДИКА: Да, скъпи.
ОРФЕЙ: Ще се опитам никога да не си представям лицата им до вашето, очите им вперени във вашите, ръцете им върху тялото ви.
ЕВРИДИКА: Да, скъпи мой.
ОРФЕЙ: Ще се опитам да не мисля, че ви е държал в прегръдките си.
/Той отново я прегръща./
Сега всичко започва отначало. Аз ви държа в ръцете си.
ЕВРИДИКА: /съвсем тихо/ Добре се чувствам във вашите ръце. Като в заключена къщичка, някъде насред света, една къщурка, в която никой никога вече не може да влезе…
/Той се навежда над нея/
ОРФЕЙ: В това кафе ли? Аз, който се срамувах, когато хората ме гледат, бих искал да е пълно с народ…Това ще е хубава сватба! Ще поканим за свидетели касиерката и най-благородния келнер във Франция и онзи скромен дребен господин с шлифера, който се прави, че не ни забелязва, но съм сигурен, че не е така…
/Той я целува. Младият господин с шлифера, който до този момент е седял и мълчаливо ги е наблюдавал в дъното от самото начало /на действието/ внимателно става и идва да се облегне на една колона по-близо до тях. Те не са го забелязали. Изведнъж Евридика се отскубва./
ЕВРИДИКА: Сега трябва да ме оставите. Трябва да свърша нещо. Не, не ме питайте нищо. Излезте за малко, аз ще ви извикам.
/Тя придружава Орфей до дъното, после бързо отива до вратата, която е широко отворена към перона. Спира и за миг остава неподвижна на прага. Усеща се, че гледа някой, който не се забелязва и който също я наблюдава мълчаливо. Изведнъж тя казва твърдо./
ЕВРИДИКА: Влез.
/Матиас бавно влиза, без да престане да я гледа. Той спира на прага/
ЕВРИДИКА: Нали видя? Целунах го. Обичам го. Какво искаш?
МАТИАС: Кой е той?
ЕВРИДИКА: Не зная.
МАТАИС: Ти си луда.
ЕВРИДИКА: Да, луда съм.
МАТИАС: От осем дни ме избягваш.
ЕВРИДИКА: От 8 дни те избягвам, но не заради него, познавам го от един час.
МАТИАС: /гледа/ /Евридика и неговият поглед я плаши. Той отстъпва./ Какво ще ми кажеш?
ЕВРИДИКА: Ти го знаеш Матиас.
МАТИАС: Евридика знаеш, че не мога да живея без теб.
ЕВРИДИКА: Да, Матиас. Аз го обичам.
МАТИАС: Знаеш, че предпочитам веднага да умра, вместо да продължа да живея сам, особено сега след като те имах до себе си. Не те моля за нищо, Евридика, за нищо друго, само да не бъда съвсем сам…
ЕВРИДИКА: Аз го обичам, Матиас.
МАТИАС: Не можеш ли да кажеш нещо друго?
ЕВРИДИКА: /спокойно, неумолимо/ Обичам го.
МАТИАС: /неочаквано излиза/ Добре, ти го поиска.
ЕВРИДИКА: /тича след него/ Слушай Матиас, опитай се да разбереш, наистина обичам и теб, но аз го обичам…
/Те излизат. Младият мъж с шлифера ги е гледал как се отдалечават. Той бавно излиза след тях. Сцената за миг остава празна, чува се дрънченето на звънец, после в далечината изсвирва влак. Орфей бавно е влязъл, наблюдавайки как Матиас и Евридика излизат. Зад него нахълтва баща му с арфата си, през това време влакът продължава да свири и звънтенето се усилва/
БАЩАТА: Обявиха пристигането на влака, сине! Втори коловоз идваш ли?
/Той прави една крачка, после се прави на разсеян./
Уреди ли сметката? Мисля, че ти ме покани.
ОРФЕЙ: /тихо без да го гледа в очите/ Аз няма да замина, татко.
БАЩАТА: Защо все да чакаме последния момент? Влакът ще пристигне след две минути, а трябва да минем през подлеза. Както сме с арфата имаме точно толкова време.
ОРФЕЙ: Аз няма да взема този влак.
БАЩАТА: Как така няма да вземеш този влак? И защо няма да го вземеш, ако смея да попитам? Ако искаме тази вечер да сме в Палвас, това е единствената възможност.
ОРФЕЙ: Тогава вземи го. Аз няма да замина.
БАЩАТА: Хайде сега пак! Какво ти става?
ОРФЕЙ: Виж какво, татко. Обичам те много. Зная, че имаш нужда от мен, че ще се чувстваш ужасно, но все някой ден трябваше да се случи. Ще те напусна…
БАЩАТА: /се прави на изненадан/ Какво каза?
ОРФЕЙ: Много добре ме разбра! Не ме карай да повтарям и не започвай да разиграваш сцени с престорена прочувственост. Не е необходимо да спираш да дишаш, за да пребледнееш. Не започвай пак да трепериш и да си скубеш косите! Зная всички тези номера! Минаваха докато бях малък. Вече не минават.
/Повтаря съвсем тихо./ Ще те напусна татко!
БАЩАТА: /сменя тактиката и изведнъж си придава прекалено важен вид/ Отказвам да те слушам. Ти не си на себе си. Хайде ела!.
ОРФЕЙ: Безполезно е да се правиш на обиден. Повтарям ти. Зная всички тези номера.
БАЩАТА: /засегнат/ Забрави за белите ми коси, забрави за белите ми коси. Свикнал съм… пак ти казвам, но отказвам да те слушам. Струва ми се, че всичко е ясно!
ОРФЕЙ: Все пак трябва да ме изслушаш, защото имаш само две минути, за да разбереш. Влакът ти свири…
БАЩАТА: /великодушно се смее/ Ха-ха.
ОРФЕЙ: Не се смей така великодушно, моля те! Трябва да вземеш този влак сам. Това е единствения ти шанс да стигнеш навреме за получиш мястото на арфист, което са ти предложили в Палвас-ле-Фло.
БАЩАТА: /крещи/ Но аз го отказах. Отказах го заради теб.
ОРФЕЙ: Ще кажеш, че си размислил, че ме напускаш и приемаш. Тортони сигурно не е намерил друг арфист. Той ти е приятел. Ще те предпочете.
БАЩАТА: /тъжно/ О! Нали знаеш приятелите, децата, всичко което си смятал за свято един хубав ден ти се изплъзва от ръцете! Платих добра цена, за да го разбера. Приятелството на Тортони, ха-ха!
ОРФЕЙ: Смяташ, че няма да ти даде мястото?
БАЩАТА: Сигурен съм, че ще ми откаже.
ОРФЕЙ: Въпреки, че ти го е предложил…
БАЩАТА: Предложи ми, но аз отказах. Той изпи горчивата чаша до дъно. Не забравяй, че е италианец. Тези хора никога не прощават.
ОРФЕЙ: Въпреки това вземи влака, татко. Веднага след като заминеш ще се обадя в казиното на Палавас, обещавам да го убедя да забрави, че си отказал.
БАЩАТА: /с вой, какъвто човек не би допуснал, че може да излезе от такова слабо тяло/ Никога!
ОРФЕЙ: Не крещи! Той не е лош тип. Сигурен съм, че ще те изслуша.
БАЩАТА: Никога, чуваш ли никога баща ти няма да се унижи!
ОРФЕЙ: Аз ще се унижа! Ще кажа, че грешката е моя.
БАЩАТА: Не, не.
/От съвсем близо се чува изсвирване на влак. Бащата нервно се втурва към своите пакети./
Влакът, влакът, сине! Орфей, не удължавай тази мъчителна сцена. Нищо не разбирам. Ела с мен, ще ми обясниш по пътя.
ОРФЕЙ: Аз не мога да замина, татко. Може би ще те настигна по-късно.
БАЩАТА: Защо да ме настигаш, по дяволите. Имаме два билета.
/Влакът свири/.
ОРФЕЙ: Ще се обадя веднага.
/Отива към касата/
БАЩАТА: /отново го хваща/ Слушай, сине, не се обаждай на този тип. Предпочитам веднага да ти кажа. Мястото на арфист…
ОРФЕЙ: Да.
БАЩАТА: Е, добре той никога не ми го е предлагал.
ОРФЕЙ: Как така?
БАЩАТА: Казах го за да се издигна в очите ти. Аз подуших за тази работа и се помолих да ме вземе. Той отказа.
ОРФЕЙ: /след малко/ А! Така значи…
/казва тихо/ Смятах, че можеш да имаш това място. Жалко. Това би уредило нещата.
/След известно мълчание./
БАЩАТА: /тихо/ Аз съм стар, Орфей…
/Влакът продължава да свири./
ОРФЕЙ: /изведнъж силно възбуден/ Въпреки това вземи този влак, моля те татко, замини все пак за Палавас-ле-Фло. Там има кафенета, сега е сезона, сигурен съм, че ще се оправиш.
БАЩАТА: Само с арфата. Ти се шегуваш!
ОРФЕЙ: Всъщност арфата впечатлява хората. Рядко се среща. На цигулка свирят всички просяци по терасите на кафенетата. Ти често си казвал, че именно арфата ни придава артистичен вид.
БАЩАТА: Да, но ти свириш добре на цигулка и после жените те харесват - млад, приятен и подканят мъжете да пуснат някоя и друга монета в чинията. За мен, ако съм сам те няма да ги подсетят.
ОРФЕЙ: /се опитва да се засмее/ Напротив татко, ами по-зрелите жени! Добре знаеш, че си един голям Дон Жуан.
БАЩАТА: /хвърля поглед към касиерката, която преди малко го е унижила и прокарва ръка по оплешевялата си глава./ О между нас казано един стар Дон Жуан за слугините от долнопробните кръчми…за грозните слугини.
ОРФЕЙ: Преувеличаваш татко, не се подценявай, все още жънеш големи успехи.
БАЩАТА: Така разправям, ама нещата не винаги са точно така... И после никога не съм признавал сине, аз те учех, имах своята бащина гордост, не зная дали си забелязал но аз свиря много лошо на арфа.
/Следва ужасно мълчание, Орфей навежда глава, но не може да се въздържи и леко се усмихва./
ОРФЕЙ: Не може да не се забележи, татко…
БАЩАТА: Виждаш ли, и ти го казваш…
/Мълчанието продължава. Влакът свири съвсем наблизо./
ОРФЕЙ: /изведнъж разтърсва баща си/ Татко, не мога нищо повече да направя за теб! Ако бях богат щях да ти дам пари, но нямам. Вземи този влак, задръж всичко, което имаме и „на добър час!“ Не мога да ти кажа нищо повече.
БАЩАТА: А преди малко казваше, че не можеш да ме изоставиш.
ОРФЕЙ: Преди малко не можех, сега мога.
/Чува се влакът, който влиза в гарата./
Ето го твоя влак.Побързай, вземи арфата.
БАЩАТА: /продължава да стои/ Срещна си някого, нали?
ОРФЕЙ: Да, татко.
БАЩАТА: Малката, която преди малко дойде да ме пита кой свири на цигулка, нали?
ОРФЕЙ: /на колене пред куфарите/ Да, татко.
/Маха някои неща от единия куфар и ги слага в другия./
БАЩАТА: Говорих с тези хора. Тя е само една комедийна актриса от нищо и никаква трупа, която играе сред куп вехтории. Тя е едно момиче, което само ще те използва.
ОРФЕЙ: Да татко, побързай.
БАЩАТА: /също на колене, ровейки из куфарите/ Ще ти кажа, че ти бях намерил едно възхитително момиче, като изваяно, с гръцки профил, първа в Консерваторията в Марсилия, пианистка. Бихме могли да направим трио. Щях да свиря на виолончело. Никога не съм очаквал такова нещо от теб, Орфей…
ОРФЕЙ: И аз също, татко, приготвяй се по-бързо.
БАЩАТА: Проклинам те, това ще ти струва скъпо.
ОРФЕЙ: Да, татко.
БАЩАТА: /става/ Шегувай се, смей се. Имам билет, мога да си изкарвам прехраната ден за ден. Ти оставаш без нищо.
ОРФЕЙ: /смее се без да иска, хваща го през раменете/ Татко, скъпи татко, мой ужасен татко. Много те обичам, знаеш, но въпреки това не мога да направя нищо повече за теб.
ВИСОКОГОВОРИТЕЛЯТ: /навън/ Пътниците за Безие, Монпелие, Сет, Палвас-ле-Фло да се качват.
ОРФЕЙ: Бързо, ще го изпуснеш! Взе ли арфата, големия куфар. Имам 200 франка в себе си, задръж всичко останало…
БАЩАТА: О! Не се прави на щедър. Не е кой знае какво.
ВИСОКОГОВОРИТЕЛЯТ: /навън/ Пътниците за Безие, Монпелие, Сет, Палвас-ле-Фло да се качват.
БАЩАТА: /изведнъж/ Смяташ ли, че ще ми върнат парите за твоя билет?
ОРФЕЙ: /го целува/ Не зная. Знаеш ли татко, щастлив съм. Аз я обичам. Ще ти пиша.Би трябвало да си поне мъничко доволен, че съм щастлив, толкова ми се живее!
БАЩАТА: /се натоварва с багажа/ Никога няма да успея да нося всичко сам!
ОРФЕЙ: Ще ти помогна, ще взема носач!
БАЩАТА: /от прага сякаш отправя някакво смехотворно проклятие, заради което изпуска част от пакетите./
Зарязваш баща си заради едно момиче! Заради едно момиче, което дори може би не те обича.
ОРФЕЙ: /вика след него/ Щастлив съм!
ГЛАСОВЕ: /отвън/ Качвайте се, качвайте се, по вагоните.
БАЩАТА: /преди да излезе/ Ще умра.
ОРФЕЙ: /го побутва/ Бързо, татко, бързо!
/Чуват се свирки, шумове от затварящи се врати, пара. Веднага след това влакът потегля. Влиза Евридика с един малък куфар и отива да седне в ъгъла. Изглежда съвсем дребна.
/Орфей се връща. Отива до нея. Тя го гледа./
ОРФЕЙ: Ето готово.
ЕВРИДИКА: /весело/ Аз също съм готова.
ОРФЕЙ: /навежда глава/ Моля за извинение. Той е малко смешен. Това беше баща ми.
ЕВРИДИКА: Не трябва да се извинявате. Дамата, която превзето говореше за любов преди малко е моята майка, не смеех да ви кажа.
/Те са един срещу друг, нежно се усмихват./
ОРФЕЙ: Доволен съм, че и вие сте се срамували. Това ни - прави по-близки, като две малки братчета.
ЕВРИДИКА: /се усмихва/ Представям си ви съвсем малък, как мъкнете цигулката си след него…
ОРФЕЙ: Той имаше място в оркестър, но ме караше да свиря по терасите на кафенетата в паузите. Веднъж един полицай ни задържа. Баща ми го заплашваше, че ще има проблеми, че е братовчед на министъра. Полицаят се забавляваше. Бях на десет години, плачех, срамувах се. Мислех, че ще свърша в каторгата…
ЕВРИДИКА: /вика със сълзи на очи/ О, скъпи. И аз не съм била там! Щях да ви хвана за ръката, бих дошла с вас, докато ви водят. Щях да ви обясня, че не е толкова страшно. На десет години аз вече знаех всичко.
ОРФЕЙ: По това време той свиреше на тромбон. Опитваше се да свири на всичко, горкия, безуспешно. Казвах: „Аз съм сина на тромбониста“, на входа на неговото кино и влизах… Колко ми харесваха „Потайностоте на Ню Йорк“.
ЕВРИДИКА: А какво ще кажете за „Маската с белите зъби“, когато в четвъртия епизод вече не издържаш от страх…О! бих искала да съм до вас на малките твърди седалки… Да ядем заедно мандарини, през антракта да ви питам дали братовчеда на Пърл Уайт е наистина предател, и какво е мислил китаеца за това … О! Бих искала да бъда малка заедно с вас! Колко жалко, толкова съжалявам….
ОРФЕЙ: Свършено е вече! Нищо не може да се поправи. Мандарините са обелени, кината пребоядисани и героинята трябва да е вече една възрастна дама…
ЕВРИДИКА: /тихо/ Това не е справедливо…
/Продължителен звън, изсвирване на влак, който се приближава./
ВИСОКОГОВОРИТЕЛЯТ: Пътниците за Тулуза, Безие, Каркасон, седми коловоз. Влакът влиза в гарата.
/През широко отворената към перона врата, преминават актьорите от трупата с куфари в ръце./
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Бързо, малката. Пак ще пътуваме прави. Но естествено „звездите“ се качват във втора класа. Кой им плаща добавките, кажи, кой им ги плаща?
ВТОРОТО МОМИЧЕ: /продължава/ Тогава знаеш ли какво ми каза тя? Каза ми: „Все ми е едно. Ще си отстоявам мнението.“
МАЙКАТА: Винсент, гълъбче, големия куфар и зелената кутия!
ВИНСЕНТ: В мен са. Върви напред.
МАЙКАТА: Внимавай. Ремъкът е хлабав. Това ми напомня един ден в Буенос Айрес. Кутията за шапки се отвори насред гарата, имаше щраусови пера чак до коловозите.
/Те също отминават. Минава също един едър задъхан мъж, който вика след тях/
ДЮЛАК: Бързо, за Бога, по-бързо! Провери как върви товаренето на реквизата във вагоните, магаре такова. Качи се отзад, ние сме напред.
ЕВРИДИКА: /тихо/ Преминават всички персонажи от моя живот. Всички важни персонажи от моя живот отминават…
/Като се опитва да тича, но не успява малкият организатор, смешен и окаян минава най-накрая като влачи много куфари и пакети, които падат и той се опитва да ги събере. Всичко това става сред шума на заглъхващи викове и на свиренето на приближаващ се влак./
ЕВРИДИКА: /казва тихо на Орфей/ Затворете вратата.
ОРФЕЙ: /отива да затвори вратата, изведнъж ги обгръща тишина/ Ето сега сме съвсем сами в света.
ВИСОКОГОВОРИТЕЛЯТ: /отдалеч/ Пътниците за Тулуза, Безие, Каркасон, седми коловоз. Влакът е на гарата.
/Орфей тихо се връща при нея. Оглушителен шум от влак, който влиза в гарата и пронизителен вик, писък който се превръща във вопъл и който отстъпва място на зловеща тишина. Касиерката се е изправила и се опитва да види какво е станало. Келнерът прекосява сцената и както тича им подхвърля/
КЕЛНЕРЪТ: Някой се е хвърлил под експреса, един млад човек.
/По перона тичат различни хора. Орфей и Евридика са един срещу друг, без да смеят да се погледнат и да кажат нещо. /Младият мъж с шлифера се появява на перона, влиза, после затваря вратата и ги гледа./
ЕВРИДИКА: Нищо не можех да направя, обичах те, а него не го обичах.
/Следва мълчание, те гледат право пред себе си. Младият мъж с шлифера се е приближил до тях/
МЛАДИЯТ МЪЖ: /с безизразен глас и без да престане да ги гледа/
Той се хвърли под локомотива. Самия удар трябва да го е убил.
ЕВРИДИКА: Какъв ужас!
МЛАДИЯТ МЪЖ: Не. Той избра добро средство. Отровата действа бавно, кара те да страдаш много. И после човек повръща, гърчи се, толкова е гадно. Същото е със сънотворните, има хора, които мислят че ще заспят. Каква ирония! Умират с хълцане и сред противни миризми!
/Приближава се спокоен, усмихнат./
Повярвайте ми… най-лесно е, когато си уморен, когато дълго си вървял с една и съща фикс - идея, да се оставиш да потънеш във водата като в легло… Човек се задушава за секунда, но какво изобилие от образи, които изплуват в главата му… И после заспива. Най-накрая!
ЕВРИДИКА: Смятате ли, че е умрял без да страда?
МЛАДИЯТ МЪЖ: Човек никога не страда, когато умира, госпожице. Смъртта успокоява. Това, което те кара да страдаш с някои отрови или глупави рани е живота. Или по-скоро остатъка от живот. Открито трябва да се довериш на смъртта като на приятелка, една приятелка с нежна, но силна ръка.
/Орфей и Евридика са се притиснали силно един до друг. Евридика тихо казва, сякаш обяснява/
ЕВРИДИКА: Не можехме да постъпим другояче. Ние се обичаме.
МЛАДИЯТ МЪЖ: Зная. Слушам ви от известно време. Един хубав младеж и една хубава девойка, готови да играят играта до край, без да мамят. Без дребните компромиси пред удобствата и сигурността, които превръщат любовниците в благоденстващи и застаряващи хора. Две малки смели зверчета, с гъвкави крайници и здрави зъби, готови, ако трябва да се бият до сутринта и после ранени да паднат заедно.
ЕВРИДИКА: /мълви/ Но, господине, ние не ви познаваме…
МЛАДИЯТ МЪЖ: Аз ви познавам. Щастлив съм, че се срещнахме. Заедно ли ще заминете? Тази вечер има само един влак. Влакът за Марсилия. Може би ще го вземете?
ОРФЕЙ: Вероятно, сигурно.
МЛАДИЯТ МЪЖ: Аз също отивам там. Може би ще имам удоволствието пак да ви срещна?
/Леко се покланя и излиза. Орфей и Евридика се обръщат един към друг. Застанали са прави, съвсем дребни в средата на голямата празна чакалня/
ОРФЕЙ: /тихо, нежно/ Моя любов!
ЕВРИДИКА: Моя, скъпа любов!
ОРФЕЙ: Ето нашата история започва…
ЕВРИДИКА: Малко се страхувам… Добър ли си? Лош ли си? Как се казваш?
ОРФЕЙ: Орфей. А ти?
ЕВРИДИКА: Евридика.

 

 

З А В Е С А Т А     П А Д А

 

 

 

 

 

В Т О Р О     Д Е Й С Т В И Е

 

 

          Голяма, мрачна и мръсна стая в провинциален хотел. Много високи тавани, губещи се в сянка, двойни прашни пердета, голямо желязно легло, параван, слабо осветление. Орфей и Евридика облечени са легнали на леглото.

 

ОРФЕЙ: Представи си как всичко можеше да се провали… Достатъчно бе да минеш надясно, а аз наляво… Не, достатъчен бе само един полет на птица, един детски вик, за да се обърнеш за миг. А аз щях да си скрибуцам на цигулка с татко по терасите на кафенетата на Перпинян.
ЕВРИДИКА: А аз щях да играя тази вечер в „Двете сирачета“ в общинския театър в Авиньон. Мама и аз сме сирачетата.
ОРФЕЙ: Тази нощ си мислех за всички щастливи случайности, които ни помогнаха. Мислех си за малкото непознато момче и малкото непознато момиче, които в един хубав ден са тръгнали през годините напред към тази провинциална гара… представи си, че можехме да не се срещнем или да сбъркаме за деня и за гарата…
ЕВРИДИКА: Или да се срещнем като много малки с родители, които ни държат за ръцете и насила ни влачат след себе си.
ОРФЕЙ: Но за щастие ние не сбъркахме нито с един ден, нито с една минута. Нито веднъж не закъсняхме по време на този дълъг път! О! Ние сме много силни!
ЕВРИДИКА: Да, скъпи.
ОРФЕЙ: /бодро, добросърдечно/ Ние двамата сме много по-силни от всички останали!
ЕВРИДИКА: /наблюдава го с едва доловима усмивка/ Моят победител! Въпреки, че доста се страхуваше вчера, когато влязохме в тази стая.
ОРФЕЙ: Вчера все още не бяхме по-силни от другите. Не исках любовта ни да зависи от тази последна възможност!
ЕВРИДИКА: /нежно/ Има толкова неща на този свят, които човек не желае да се случват, и независимо от това те идват, спокойни и огромни като морето, например.
ОРФЕЙ: Само си представи, че вчера като излизахме от тази стая можехме да сме никои, дори не брат и сестра, както в този момент. Можехме да сме само двама неприятели, усмихнати, далечни и любезни, които си говорят за съвсем други неща! О! Мразя любовта…
ЕВРИДИКА: Ш-т, не трябва да го казваш…
ОРФЕЙ: Сега поне се познаваме. Знаем тежестта на заспалите си глави, разпознаваме звука на нашия смях…Сега имаме спомени, за да се защитаваме!
ЕВРИДИКА: Цяла една вечер, цяла една нощ, цял един ден! Колко сме богати!
ОРФЕЙ: А вчера нямахме нищо, не знаехме нищо, случайно влязохме в тази стая, помниш ли как ни погледна онова ужасно мустакато момче, което мислеше, че ще се любим. И ние бързо започнахме да се събличаме, прави, един срещу друг…
ЕВРИДИКА: Ти като побеснял хвърляше дрехите си из четирите ъгъла на стаята…
ОРФЕЙ: А ти трепереше, не успяваше да откопчаеш малките копчета на роклята си, а аз те гледах как ги изтръгваш без да помръднеш. И после когато остана гола изведнъж те досрамя…
ЕВРИДИКА: /навежда глава/ Мислех, че трябва да съм хубава, а отгоре на всичко не бях сигурна, че е така…
ОРФЕЙ: За дълго останахме прави един срещу друг, без да посмеем нищо да кажем, без да се осмелим да помръднем… О! Бяхме толкова беззащитни, толкова уязвими и беше така несправедливо да сме принудени да рискуваме всичко изведнъж, и тогава избликна тази внезапна нежност към теб, която ме стисна за гърлото, когато забелязах, че имаш една червена пъпчица на рамото…
ЕВРИДИКА: И после всичко стана толкова лесно…
ОРФЕЙ: Ти сложи глава до мен и заспа. И аз изведнъж усетих, че ставам по-силен, сякаш тежестта на твоята глава ме накара да се почувствам силен. Имах усещането, че сме легнали голи на равен песъчлив бряг и моята нежност постепенно залива голите ни тела като преливащо море. …Сякаш боричкането и това, че сме съвсем голи върху това разхвърляно легло бе достатъчно за да станем близки, като две братчета…
ЕВРИДИКА: О скъпи, мислил си всичко това и си ме оставил спокойно да спя…
ОРФЕЙ: В съня си ми казваше толкова много неща, на които не можех да отговоря…
ЕВРИДИКА: Говорила съм? Винаги говоря докато спя. Но ти не си слушал, надявам се?
ОРФЕЙ: /се усмихва/ Напротив, слушах те.
ЕВРИДИКА: Виждаш ли какъв си предател! Вместо да спиш честно като мен, ти си ме шпионирал. Как искаш да зная какво говоря когато спя?
ОРФЕЙ: Разбрах само две думи, въздъхна тежко, присви устни и каза „трудно е!“
ЕВРИДИКА: /повтаря/ Трудно е…
ОРФЕЙ: Какво е толкова трудно?
ЕВРИДИКА: /известно време не отговаря, после разтърсва глава и бързо казва с тих глас/
Не зная. Скъпи, сънувах…
/Чука се. Това е прислужникът от хотела, който бързо влиза. Той е с големи сиви мустаци и много странен вид/
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Господинът ли позвъни?
ОРФЕЙ: Не.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА Реших, че господинът е позвънил.
/Той се колебае известно време. На излизане казва./
Извинете господине.
ЕВРИДИКА: /веднага след като е излязъл/ Мислиш ли, че са истински?
ОРФЕЙ: Кое?
ЕВРИДИКА: Мустаците.
ОРФЕЙ: Сигурно. Изглеждат изкуствени. Само изкуствените бради изглеждат истински, това се знае.
ЕВРИДИКА: Той няма така благороден вид като нашия келнер от кафето на гарата вчера.
ОРФЕЙ: Онзи от Комеди Франсез ли?… Беше изтънчен, но много типичен. Обаче под внушителната му външност прозираше слабохарактерност. Уверявам те този е по-загадъчен.
ЕВРИДИКА: Да. Прекалено даже. Не обичам много загадъчните хора. Той ме плаши, а теб?
ОРФЕЙ: Малко, но не смеех да ти го кажа.
ЕВРИДИКА: /притисната в него/ О, скъпи. Да се прегърнем силно. Колко е хубаво, че сме заедно!
ОРФЕЙ: Имаме вече общи познати…Двама келнери-единия благороден, но слабохарактерен, а другия странен с мустаци, хубавата касиерка с огромния бюст…
ЕВРИДИКА: Жалко, че тя нищо не ни каза.
ОРФЕЙ: Във всичко истории има такива неми персонажи. Тя нищо не ни каза, но през цялото време ни гледаше и ако не изглеждаше онемяла завинаги, щеше да видиш какви щеше да ги разправя за нас…
ЕВРИДИКА: Ами гаровия служител…
ОРФЕЙ: Който заекваше?
ЕВРИДИКА: Да, очарователния малък пелтек. Колко беше сладък! Иде ти както е с каскета и с дебелата си златна верижка да го хванеш за ръка и да го заведеш да яде вкусотии в някоя сладкарница.
ОРФЕЙ: Спомняш ли си как ни казваше всички спирки, на които не трябва да слизаме, за да не сгрешим и да не пропуснем тази, на която трябва да се прекачим.
ЕВРИДИКА: О! Милият малък пелтек! Сигурно ни е носил щастие! Но другия, онзи ужасен груб контрольор…
ОРФЕЙ: Този идиот, който не искаше да разбере, че с един билет трета класа до Перпинян и друг до Авиньон искаме да доплатим за втора класа до Марсилия.
ЕВРИДИКА: Да, същия. Колко беше грозен и глупав, груб и самодоволен, с тези мръсни бузи, подути не знам от какво, гладко обръснати и зачервени над изкуствената му яка.
ОРФЕЙ: Това е първия ни неприятен персонаж. Първият, който ни предаде. Ще има и други, ще видиш… пълно е с предатели - забавна история!
ЕВРИДИКА: О! Този не го искам! Връщам го! Кажи му, че го връщам! Не желая такъв глупак в общите ми спомени с теб!
ОРФЕЙ: Твърде късно скъпа, вече нямаме право да връщаме никого!
ЕВРИДИКА: Значи през целия ни живот този груб, мръсен и самодоволен човек ще живее в спомените ни от първия ден?
ОРФЕЙ: През целия ни живот!
ЕВРИДИКА: И ужасната стара дама в черно, на която се изплезих, онази която се караше на кльощавата си прислужница, и тя ли?
ОРФЕЙ: Да, заедно с малкото момиченце, което не сваляше поглед от теб във влака, онова с голямото куче, което толкова искаше да те последва - и тя ще остане с всичките ни очарователни познати …завинаги.
ЕВРИДИКА: А не мислиш ли, че можем да запомним първия ден с голямото куче, с малкото момиченце, с циганите, които вечерта танцуваха на площада с кокили и - с дребничкия малък пелтек, например…? Сигурен ли си, че не можем да изтрием лошите персонажи и да запазим само добрите?
ОРФЕЙ: Би било много хубаво!
ЕВРИДИКА: Може би можем поне да опитаме и да си ги представим по-малко грозни, поне през първия ден…Да направим контрольора по-малко самодоволен, мръсната буржоазна дама не дотам кисела, язвителна и лицемерна, или пък нейната слугиня малко по-пълна, така, че чантите с продукти да не й тежат толкова ?
ОРФЕЙ: Невъзможно. Те вече са отминали - и добрите и лошите. Изиграли са своята роля, казали са своите реплики в твоя живот…Така, че те са в теб… завинаги…
/Следва кратко мълчание./
ЕВРИДИКА: /внезапно пита/ Това само предположение ли е, ако си видял много грозни неща в живота си, те завинаги ли остават в теб?
ОРФЕЙ: Да.
ЕВРИДИКА: Как? Всички неприятни спомени, всички хора, дори тези които си мразил и избягвал са някъде дълбоко в теб, добре подредени един до друг? Смяташ ли, че човек таи в себе си всички обидни и тъжни думи, които е чул? И всички движения, които ръката е направила, дали ги помни още? Как мислиш?
ОРФЕЙ: Да.
ЕВРИДИКА: Сигурен ли си, че неволно произнесените думи, които не можем да върнем назад, са още върху устните ни…когато говорим?
ОРФЕЙ:/иска да я целуне/ Но какво ти става…?
ЕВРИДИКА: /се отскубва/ Чакай, не ме целувай. По-добре ми обясни! Това, което току що ми каза сигурно ли е или само ти така мислиш. Има ли и други хора, освен теб, които смятат така.
ОРФЕЙ: Разбира се.
ЕВРИДИКА: Всъщност тези хора които трябва да знаят, на които може да се вярва. Учените ли?
ОРФЕЙ: Да.
ЕВРИДИКА: Но тогава никога не можеш да останеш сам с всичко, което те заобикаля? Значи никога не можеш да бъдеш напълно искрен, дори да го желаеш с цялата си душа… Ако всички думи, всички мръсни изблици на смях още отекват в теб, ако всички ръце, които са те докосвали още лепнат по кожата ти, значи тогава никога не можеш да се промениш?
ОРФЕЙ: Какви ги разправяш?
ЕВРИДИКА: /след малко/ Смяташ ли, че щеше да си същия, ако от малък си знаел, че един ден обезателно ще имаш необходимостта да бъдеш съвсем чист. Когато признаваш направих това, казах онова, чух тези думи, напуснах един човек…
/Тя спира за малко./
Когато кажеш тези неща на някой друг, на този когото обичаш например… това унищожава ли ги, заличава ли всичко около вас, какво мислят твоите учени?
ОРФЕЙ: Да, това значи да се изповядаш. И после се чувстваш като къпан, блестиш от чистота…
ЕВРИДИКА:Учените ли го казват? Сигурни ли са?
ОРФЕЙ: Да.
ЕВРИДИКА: /след като е размислила известно време/ Да, да, но ако те се лъжат или са казали така за да разберат всичко. Ако споделените неща продължават да живеят два пъти по-силни, два пъти по-ярки след като си ги доверил…ако този, на когото си ги казал започне да ти натяква… Кажи им на твоите учени, че аз се съмнявам, че смятам, че е по-добре нищо да не се казва.
/Орфей я наблюдава, тя забелязва и бързо добавя, като се притиска, сгушва до него/
ЕВРИДИКА: Или, скъпи, най-просто е да си признаеш всичко като мен, вчера.
/Момчето от хотела чука на вратата и влиза/
Господинът ли позвъни?
ОРФЕЙ: Не
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Моля да ме извините.
/Прави няколко крачки и от прага добавя/
Искам да кажа на господина, че звънецът не работи, ако господинът реши да позвъни по-добре да ме повика/
/Те смятат, че той ще излезе, но той в последния момент променя намерението си прекосява стаята и отива да раздвижи двойните пердета, които последователно спуска и вдига./
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Двойните пердета са в ред.
ОРФЕЙ: Видяхме.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Има стаи, в които е обратно. Звънецът работи, а пердетата засичат.
/Тръгва да излиза и добавя./
И ако все пак опитате, ако решите да ги дръпнете, а те заядат, само ми позвънете…
/Той се спира./
…да де, повикайте ме, защото както казах на господина звънецът…
/Прави неопределен жест и излиза./
ОРФЕЙ: Ето първия ни странен персонаж. Ще има и други. Този трябва да е някой смел юначага от Оверн.
ЕВРИДИКА: О! Не! Зяпа ме през цялото време. Не забеляза ли как непрекъснато ме гледа?
ОРФЕЙ: Така ти се е сторило.
ЕВРИДИКА: О! Много повече ми харесва другия, от Комеди Франсез… Чувстваше се, че дори в трагедиите няма да е много опасен…
/Същото момче чука и отново влиза. Ясно се създава впечатлението, че е бил зад вратата./
Извинете, забравих да кажа на господина, че госпожа управителката го моли да слезе да попълни данните, защото нещо липсвало, изпуснал е нещо. Тя трябва се отчита тази вечер.
ОРФЕЙ: Веднага ли иска да сляза?
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Да, ако господинът може.
ОРФЕЙ: Добре, идвам. /Към Евридика/ Облечи се през това време. Ще слезем да вечеряме.
/Момчето отваря вратата, за да пусне Орфей пред себе си и излиза след него. После отново влиза и отива до Евридика, която е станала./
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: /като й подава плик/ Писмо за вас! Трябваше да го предам лично. Госпожата не е долу. Излъгах. Има само един етаж. Имате половин минута за да го прочетете.
/Той остава прав зад нея. Евридика взима писмото, треперейки. Отпечатва го, чете, после го накъсва на малки парчета, без мускул да потрепне по лицето й и след това го изхвърля./
МОМЧЕТО: Само не в кошчето.
/Той отива до кошчето, коленичи и започва да събира късчетата, които набутва в джоба на престилката си./
МОМЧЕТО: Отдавна ли се познавате?
ЕВРИДИКА: От един ден.
МОМЧЕТО: Обикновено това е добър период.
ЕВРИДИКА: Обикновено да.
МОМЧЕТО: Пред очите ми са минали много хора в тази стая, виждам ги да лежат на това легло като вас, преди малко. И не само хубави. И пълни и слаби и ужасни…Всички си хабят напразно думите да повтарят "нашата любов". Понякога като се стъмни, като сега ми се струва, че ги виждам всичките заедно. Направо гъмжи. О! Любовта не е хубаво нещо!
ЕВРИДИКА: /много тихо/ Не.
/Влиза Орфей./ Още ли сте тук?
МОМЧЕТО: Не, господине, излизам.
ОРФЕЙ: Управителката не беше долу.
МОМЧЕТО: Сигурно съм се забавил да предам… докато се кача, господине. Тя не е имала търпение да изчака. Нищо, ще остане за довечера.
/Той продължава настойчиво да гледа и двамата, после излиза./
ОРФЕЙ: Той какво правеше тук?
ЕВРИДИКА: Нищо, разказваше ми за всички двойки, които е виждал да минават през тази стая.
ОРФЕЙ: Забавно.
ЕВРИДИКА: Каза, че понякога има чувството, че ги вижда всички заедно. Цялата стая гъмжи.
ОРФЕЙ: И ти си слушала всички тези глупости?
ЕВРИДИКА: Може и да не са глупости. След като и ти, който знаеш всичко, също каза, че всички хора, които сме познавали продължават да живеят в спомените ни… Може би стаята също си спомня… Всички, които са минали оттук са около нас, притиснати един в друг, и пълните, и слабите и неприятните…
ОРФЕЙ: Но ти си луда!
ЕВРИДИКА: Леглото сякаш е пълно! Грозно е това, което правят.
ОРФЕЙ: /се опитва да я привлече към себе си/ Да отидем да вечеряме! Улицата е порозовяла от първите светлини! Ще хапнем в някое бистро, където приятно мирише на чесън. Между другото, ще пиеш от чаша, до която са се докосвали хиляди устни и хиляди дебели задници, които са издълбали пейката от вълнено кадифе, ще ти отстъпят малко място за да се чувстваш все пак добре. Хайде ела!
ЕВРИДИКА: /се съпротивлява/ Ти се смееш, както винаги се смееш! Толкова си силен!
ОРФЕЙ: От вчера вечерта! Толкова съм силен… И ти го каза.
ЕВРИДИКА: Да, да като победител, който нищо не чува, нищо не чувства и уверен в себе си върви право напред! О! На вас може да ви е леко, след като ме натоварихте…Вие казвате каквото ви дойде наум когато човек най-малко очаква, правите така, че всички ужасни двойки в тази стая да оживеят, заливате ни с лепило от стари думи? И после нищо не си спомняте. Слизате да вечеряте и казвате: "Хубаво е, има светлини, приятно мирише на чесън."
ОРФЕЙ: След малко и ти ще говориш, като мен. Хайде да излезем от тази стая.
ЕВРИДИКА: За мен вече не е хубаво. Не ухае приятно. Колко бе кратко…
ОРФЕЙ: Но какво ти е? Ти трепериш!
ЕВРИДИКА: Да, треперя.
ОРФЕЙ: И си пребледняла?
ЕВРИДИКА: Да.
ОРФЕЙ: Какви са очите ти? Никога не съм ги виждал такива!
/Той иска да я притегли към себе си, тя се обръща./
ЕВРИДИКА: Не ме гледай! Като ме гледаш така, погледът ти ме пронизва. Сякаш си сложил ръце на хълбоците ми и проникваш възбуден и парещ в мен. Не ме гледай!
ОРФЕЙ: Но аз те гледам от вчера…
/Той я притегля към себе си. Тя се оставя в ръцете му, шепне победена./
ЕВРИДИКА: Ти си силен, знаеш го… Имаш вид на малко слабо момче, но ти си най-силен от всички. Когато свириш, като вчера на гарата, или когато говориш, аз ставам като малко змийче... И не ми остава нищо друго освен бавно да пълзя към теб…
ОРФЕЙ: /като я обгръща с ръце и се опитва да я стопли/ Добре ли се чувстваш, малко змийче?
ЕВРИДИКА: Когато не говориш се усещам свободна, както преди. Дърпам с всичка сила и за минута се отскубвам. После ти продължаваш да говориш, примката отново се затяга и аз се връщам в капана, щастлива…
ОРФЕЙ: Ти си едно малко змийче, което прекалено много пита. Змийчетата трябва да се припичат на слънце, да пият мляко и да мъркат доволно.
ЕВРИДИКА: /тихо/ Малките котета мъркат.
ОРФЕЙ: /като и милва косите/ Няма значение, мъркай си, аз те държа.
ЕВРИДИКА: Ти си предател. Нарочно ме галиш по косата, за да заспя на припек под твоето слънчице.
ОРФЕЙ: След това казваш „трудно е“.
ЕВРИДИКА: /изведнъж извиква и се отскубва/ Скъпи мой!
ОРФЕЙ: Да!
ЕВРИДИКА: Страхувам се, че ще е много трудно!
ОРФЕЙ: Кое?
ЕВРИДИКА: Първият ден всичко изглежда така лесно. Тогава можеш само да си представяш. Сигурен ли си, че не сме измислили всичко това?
ОРФЕЙ: /като я хваща за главата/ Сигурен съм, че те обичам, и че ти ме обичаш. Сигурен както можеш да си сигурен в камъните, в нещата от дърво и желязо.
ЕВРИДИКА: Но може да си смятал, че съм различна. И после като видиш отблизо каква съм…
ОРФЕЙ: От вчера те гледам отблизо. Слушам те как говориш насън…
ЕВРИДИКА: Не съм казала кой знае какво! Ако тази вечер заспя и ти кажа всичко?
ОРФЕЙ: Всичко! Кое всичко?
ЕВРИДИКА: Старите полепнали думи, старите истории… ако някой от тях дойде и ти каже…
ОРФЕЙ: Какво да ми каже? Сега аз те познавам по-добре от тях!
ЕВРИДИКА: Мислиш ли?
/Евридика вдига глава и гледа Орфей, който продължава с радостна, възторжена интонация/
ОРФЕЙ: Мой малък войник! Цял ден изпълняваш моите заповеди и вече те познавам добре. Бях ужасен, нали, от вчера все аз играя ролята на капитана „Бързо влакът иде! Качи се в последния вагон! Запази места, аз отивам за възглавници, събуди се, в Марсилия сме! Слизаме! Кураж! Хотелът е доста далече, но нямаме пари за такси…“ И малкият войник слисан, с премрежени от сън очи здраво хваща куфарите и се усмихва. И раз-два, раз-два смело следва своя капитан в нощта… като си помисля, че можех да бъда с някоя дама с шапка с пера и високи тракащи токчета! Щях да умра от страх, докато поискам стаята. И в купето под погледите на всички мъже, които се преструваха, че спят за да те разсъблекат на спокойствие… Кой знае! Някоя друга би се усмихвала небрежно, би повдигнала полата си, би отпуснала глава доволна, че всички я желаят, докато се правят на заспали… О! Боже щях да умра от срам… Но ти бе до мен като малък мълчалив брат… като вкаменена, с умело прикрити крака, със загадъчно дълга пола, с ръце в джобовете, строга като една малка мумия със затворени очи, която мнимите разочаровани сънливци се мъчат да забравят, като захъркват един след друг…Аз не ти благодарих.
ЕВРИДИКА: /с наведена глава/ Не трябва!
ОРФЕЙ: Не ти благодарих за смелостта…
ЕВРИДИКА: За моята смелост?
ОРФЕЙ: За дните, в които ще пропуснеш часа за вечеря, допушвайки с мен последния фас, по едно всмукване за всеки, за роклите на витрините, които се правиш, че не забелязваш, за насмешливите погледи на продавачите, за враждебните собственици на хотелите, за портиерите... Не ти благодарих за оправените легла, за изметените стаи, за измитите съдове, за зачервените ти ръце, за скъсаните ръкавици, и за миризмата на готвено в косите ти - за всичко, което ми даде, като прие да ме последваш.
/Евридика с наведена глава, Орфей я гледа мълчаливо и продължава.
ОРФЕЙ: Не вярвах, че е възможно един ден да срещна приятел, който да ме последва, решително и бодро да носи чантата си, без да се усмихва. Малък мълчалив приятел, готов на всичко, а вечер да усещаш топлината му до себе си. Единствено за теб една красива жена - по-тайнствена и по-нежна от всички останали, колкото и да са нагласени, които мъжете мъкнат всеки ден със себе си… Моя естествена, моя дива, моя малка страннице!… Тази нощ се събудих от мисълта, че може би съм груб като другите мъже, един глупав горделивец с груби ръце, и че сигурно изобщо не те заслужавам…
/Евридика е вдигнала глава и втренчено го наблюдава в сянката, която я е обгърнала./
ЕВРИДИКА: /съвсем тихо/ Наистина ли мислиш всичко това за мен?
ОРФЕЙ: Да, моя любов.
ЕВРИДИКА: /мисли още известно време и после казва/ Наистина, това е една доста очарователна Евридика.
ОРФЕЙ: Това си ти.
ЕВРИДИКА: Имаш право, една жена точно за тебе.
/След малко тя казва много тихо, със закачлива нотка в гласа си, като го гали по косата./
Госпожица Евридика, твоята жена…
ОРФЕЙ: /Изправил се е, изглежда силен и щастлив./
Моите поздравления! А сега, ще се съгласите ли най-накрая да дойдете да вечеряме? Змиеукротителят вече няма сили да свири на арфа. Умира от глад.
ЕВРИДИКА: /с друг, променен глас/ А сега запали!
ОРФЕЙ: Най-накрая едно разумно предложение! Запалете навсякъде! Потоци, море от светлина! Всички призраци и сенки - навън!
/Орфей превърта електрическия ключ. Натрапчива светлина залива стаята и я прави още по-грозна! Евридика е станала./
ЕВРИДИКА: Скъпи, не искам да ходя на ресторант и да виждам хора. Aко искаш, ще сляза да купя някои неща за да хапнем тук.
ОРФЕЙ: В стаята, в която всичко гъмжи?
ЕВРИДИКА: Да, сега това вече няма значение…
ОРФЕЙ: /се отмества/ Ще бъде забавно, ще сляза с теб.
ЕВРИДИКА: /бързо/ Не остави ме да сляза сама.
/Орфей спира./ Ще ми бъде приятно да пазарувам за теб, поне веднъж както трябва.
ОРФЕЙ: Тогава купи много неща.
ЕВРИДИКА: Да.
ОРФЕЙ: Да спретнем празнична вечеря!
ЕВРИДИКА: Да, скъпи.
ОРФЕЙ: Все едно, че имаме пари. Ето това чудо богатите никога няма да го разберат. Купи ананас, истински, не тъжен американски ананас от консерва. Нямаме нож, няма да успеем да го изядем. Но знаеш, че ананаса трудно се реже.
ЕВРИДИКА: /леко се усмихва с насълзени очи/ Да, скъпи.
ОРФЕЙ: Купи също цветя за вечерята, много цветя…
ЕВРИДИКА: /мънка, с лека смутена усмивка/
Те не са за ядене.
ОРФЕЙ: Ще украсим масата. /Той гледа около себе си./ Нямаме маса, но въпреки това вземи цветя. После плодове: праскови, едри праскови, кайсии, сливи. Малко хляб, за да покажем, че сме сериозни хора и една бутилка бяло вино. Ще го изпием в чашите за четки за зъби. Побързай, умирам от глад!
/Евридика взима малката си шапка и я слага пред огледалото./
ОРФЕЙ: Слагаш шапка?
ЕВРИДИКА: Да.
/Изведнъж се обръща и казва със странно дрезгав глас/
ЕВРИДИКА: Сбогом, моя любов!
ОРФЕЙ: /като се смее/ Сякаш казваш сбогом на Марсилия!
ЕВРИДИКА: /от прага/ Да.
/Тя го гледа още секунда, усмихната с тъжен вид и бързо излиза. Орфей остава за миг неподвижен, усмихва се на излизащата Евридика. Изведнъж усмивката му изчезва, чертите му се изопват, обхваща го смътно безпокойство и той се втурва към вратата като вика./
ОРФЕЙ: Евридика!
/Отваря вратата и отстъпва вцепенен. На прага стои младия мъж, който ги е срещнал на гарата, усмихва се./
МЛАДИЯТ МЪЖ: Тя току що излезе.
/Орфей е отстъпил изненадан, колебае се дали го е разпознал/
МЛАДИЯТ МЪЖ: Не ме ли помните? Запознахме се вчера на гарата, когато стана онази катастрофа, нали си спомняте, младият мъж, който се хвърли под влака. Позволих си да вляза и да ви поздравя. Бяхте ми така симпатични. Съседи сме. Аз съм в 11-та стая.
/Прави крачка напред и подава пакет с цигари/ Пушите ли?
/Орфей машинално взима една цигара./
Аз не пуша!
/Той изважда кибрит и пали цигарата на Орфей./
Огънче?
ОРФЕЙ: Мерси.
/Затваря вратата и пак машинално пита./
С кого имам честта…
МЛАДИЯТ МЪЖ: Познат от пътуването. Винаги има чар в новите запознанства. Името ми едва ли ви говори нещо. Наричайте ме Господин Анри.
/Той вече е влязъл в стаята и гледа Орфей, като се усмихва. Орфей също го гледа като хипнотизиран./
Г-Н АНРИ: Марсилия е хубав град! Такова гъмжило от хора, толкова мошеници, такава мърсотия! Няма чак толкова убийства по уличките край старото пристанище, както разправят, но все пак градът е хубав. Дълго ли смятате да останете?
ОРФЕЙ: Не зная.
Г-Н АНРИ: Вчера си позволих да ви заговоря малко по-свободно… Но бяхте толкова трогателни, притиснати един до друг, сред онази огромна празна зала… Хубав декор нали? Червено и мрачно, преди падането на нощта, и с този типичен шум на гара…
/Той го наблюдава дълго, усмихва се./
Малкият Орфей и Госпожица Евридика…Не всеки ден човек има такъв късмет. Можех и да не ви заговоря. Обикновено не разговарям с никого. И за какво ли? Но с вас, и аз не знам защо не устоях на желанието да ви опозная по-добре. Музикант ли сте?
ОРФЕЙ: Да.
Г-Н АНРИ: Обичам музиката. Обичам всичко нежно и приятно. Всъщност обичам щастието! Да поговорим за вас. Аз не съм интересен. Но първо пийнете нещо? Това ще улесни разговора.
/Той става и звъни. Наблюдава Орфей и се усмихва докато чака./
Приятно ми е да си поговоря с вас.
/Келнерът влиза./ Какво ще пиете? Алкохол? Коняк?
ОРФЕЙ: Все едно.
Г-Н АНРИ: Един коняк, моля.
КЕЛНЕРЪТ: Само една чаша?
Г-Н АНРИ: Да. Извинете ме, не пия.
/Келнерът е излязъл, но той продължава усмихнат да гледа Орфей./
ОРФЕЙ: /с притеснен жест/ Благодаря много!
Г-Н АНРИ: Трябва да ме попитате защо толкова се интересувам от вас.
/Орфей прави неопределен жест./
Г-Н АНРИ: /продължава/ Вчера бях в дъното на залата, когато тя дойде сякаш повикана от музиката… Тези кратки мигове, когато човек издебва съдбата, точно когато мести пионките си, са така вълнуващи, нали?
А!Ето и вашия коняк!
КЕЛНЕРЪТ: Ето, господине!
ОРФЕЙ: Мерси!
/Келнерът излиза./
Г-Н АНРИ: /който го наблюдава как излиза/ Забелязахте ли колко необичайно бавно напусна стаята?
ОРФЕЙ: Не.
Г-Н АНРИ: /отива до вратата за да чуе/ Сигурно пак е заел „поста си“ до вратата.
/Връща се към Орфей/ Убеден съм, че многократно е влизал в стаята ви, под различни предлози и се е опитвал да ви заговори.
ОРФЕЙ: Да, опита се.
Г-Н АНРИ: Както виждате не съм единствения, който днес се интересува от вас… Обзалагам се, че продавачите, служителите от гарата, момиченцата на улицата от вчера също ви се усмихват по особен начин…
ОРФЕЙ: Да. Хората винаги са мили с влюбените.
Г-Н АНРИ: Не е само от учтивост. Не забелязвате ли, че ви гледат малко по-втренчено?
ОРФЕЙ: Не, защо?
Г-Н АНРИ: /като се усмихва/ Така.
/Сякаш мечтае известно време, после изведнъж му взима ръката./ Скъпи, има два вида хора! Едните, всъщност повечето са плодовитите, самодоволните: добра смес за моделиране, тъпчат се с наденици, правят деца, бутат своите инструменти, броят стотинките: добра година, лоша година, въпреки епидемиите и войните, докато дочакат края на дните си -хора, пригодени да живеят, хора за всеки ден, които не можеш да си представиш мъртви. И после другите - благородните, героите. Тях много добре можеш да си ги представиш смъртнобледи, с кръв по слепоочието, мимолетен триумф с почетна гвардия или пък водени под конвой - зависи: избраници на съдбата. Това никога ли не ви е изкушавало?
ОРФЕЙ: Никога, а тази вечер по-малко от всякога!
Г-Н АНРИ: /Отива до него, слага ръка на рамото му, гледа го почти с нежност и добавя./ Жалко, не трябва прекалено да вярвате в щастието. Особено, когато сте от по-добрия, от благородния вид. Така само си създавате разочарования!
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: /чука на вратата/ Господине едно момиче търси госпожица Евридика. Казах й, че е излязла, но тя не ми вярва. Настоява да ви види. Да и кажа ли да се качи?
ДЕВОЙКАТА: /влиза, като отстранява момчето/ Вече се качих. Къде е Евридика?
ОРФЕЙ: Излезе, госпожице. Вие коя сте?
ДЕВОЙКАТА: Нейна приятелка от трупата. Трябва веднага да говоря с нея.
ОРФЕЙ: Казах ви, че излезе. Но мисля, че няма какво да ви каже.
ДЕВОЙКАТА: Напротив! Лъжете се! Преди колко време излезе? Взе ли си куфара?
ОРФЕЙ! Куфара! И защо да си е взела куфара? Слезе да купи нещо за вечеря.
ДЕВОЙКАТА: Може да е слязла за покупки, но е имала сериозни основания да си вземе куфара. Трябваше да ни настигне на гарата за влака в 8.12 ч.
ОРФЕЙ: Да настигне кого?
МОМЧЕТО: /което е извадило голям гравиран часовник/ 8 часа 10 минути и 40 сек.
ДЕВОЙКАТА: /сякаш говори на себе си/ Сигурно вече е на перона с него. Мерси.
/Тя рязко се обръща. Орфей я хваща пред вратата./
ОРФЕЙ: На перона? С кого?
ДЕВОЙКАТА: Пуснете ме. Причинявате ми болка. Ще изпусна влака.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: /което продължава да гледа внимателно часовника/ Точно и 11 минути е.
/Дюлак се появява на прага и казва на момчето./
ДЮЛАК: И 13 минути е. Часовникът ви изостава. Влакът замина. /към Орфей/ Пуснете малката. Аз мога да ви отговоря. На перона с мен.
ОРФЕЙ: /отстъпва/ Кой сте вие?
ДЮЛАК: Алфредо Дюлак. Импресариото на Евридика.
ОРФЕЙ: Какво искате от нея?
/Дюлак се приближава и спокойно влиза в стаята, дъвчейки пура./
ДЮЛАК: А вие?
ОРФЕЙ: Евридика е моя любовница.
ДЮЛАК: От кога?
ОРФЕЙ: От вчера.
ДЮЛАК: Представете си, че е и моя. От една година.
ОРФЕЙ: Лъжете.
ДЮЛАК: /се смее/ Защото е забравила да ви каже?
ОРФЕЙ: Преди да ме последва Евридика ми каза всичко.От три месеца тя е била любовница на младежа, който се хвърли под влака.
ДЮЛАК: Нужно ли е да се правим на глупаци! Този тип беше толкова странен, играеше само злодеите. Всички в трупата се страхуваха от него. Малката му каза, че го напуска и той се хвърли под влака. Това което не разбирам е, че него го е предупредила. А тя се измъкна без да се обади на никого, като птичка…
ОРФЕЙ: Вероятно той е единственият, на когото е трябвало да дава сметка.
ДЮЛАК: Не. И на мен. Първо като импресарио, защото две вечери я замествам без да съм подготвен и уверявам ви никак не е забавно и после макар, че няма да ви се понрави, защото тя прекара предишната нощ с мен…
ОРФЕЙ: /като го гледа/ Дори не знам отвратителен ли сте или смешен…
ДЮЛАК: /се приближава още малко/ Наистина ли?
ОРФЕЙ: Въпреки надутия ви вид, смятам, че сте по-скоро смешен.
ДЮЛАК: Защото малката е била в това легло вчера вечерта, вместо да е в моето? Вие сте наивен, приятелю! На момиче като Евридика трябва да се прощават някои малки капризи. Тя беше и на глупака, който се самоуби вчера. За вас поне разбирам-имате хубави очи, млад сте…
ОРФЕЙ: /вика/ Обичам Евридика и тя ме обича!
ДЮЛАК: Тя ли ви го каза.
ОРФЕЙ: Да.
ДЮЛАК: /запътва се и спокойно сяда във фотьойла/ Тя е едно странно момиче, добре, че я познавам…
ОРФЕЙ: Аз я познавам по-добре от вас.
ДЮЛАК: От вчера?
ОРФЕЙ: Да, от вчера.
ДЮЛАК: Слушайте, не се правете на интересен! Ако ставаше дума за друго щях да се съглася - изглеждате по-интелигентен от мен, но има две неща, които познавам добре: моята работа, най-напред…
ОРФЕЙ: И после Евридика…
ДЮЛАК: Не, нямам тези претенции. Ще кажа нещо по-скромно: жените. Импресарио съм от 20 години. Жените аз ги продавам, малкия, на едро, за да си вдигнат крака на някое провинциално ревю или да изпеят някоя ария на „Тоска“ в казиното - все едно и после ги имам. Това е най-малкото основание да претендирам, че ги познавам. Както вече ви казах Евридика може и да е забавно момиче, но като имаме предвид каква е, както и двамата видяхме, трябва да се съгласите, че все пак тя си е жена...
ОРФЕЙ: Не.
ДЮЛАК: Как така не? Да не ви се е сторила ангел вашата? Погледнете ме добре, приятелю! Евридика е била моя цяла година. Имам ли вид на човек, който е съблазнил ангел?
ОРФЕЙ: Лъжете! Не, Евридика не може да е била ваша!
ДЮЛАК: Вие сте неин любовник, аз също. Искате ли да ви я опиша?
ОРФЕЙ: Не.
ДЮЛАК: /Приближава се, има отблъскващ вид./ Как изглежда вашата? Сутрин едвам я измъкваш от леглото? Изтръгваш я с усилие от полицейските й романи, от цигарения дим. Видели ли сте я един единствен миг без фас в устата, като някой малък гаврош. А чорапите й? Намира ли ги като стане? Бъдете честен! Признайте поне, че блузата й е захвърлена на гардероба, обувките във ваната, шапката под фотьойла, а чантата - чантата е неоткриваема. Купил съм и вече седем.
ОРФЕЙ: Това не е вярно!
ДЮЛАК: Защо да не е вярно? Вие да не би да сте видели една спретната Евридика? Не вярвам в чудеса! Сигурно вече ви е накарала да се спирате пред витрините? Колко рокли е поискала да й купите, колко шапки, между нас казано…
ОРФЕЙ: Евридика ме последва с една единствена рокля и с един малък куфар…
ДЮЛАК: Карате ме да мисля, че не говорим за една и съща Евридика! Или тя е мислела, че не е за дълго… Тя ли ви каза, че това ще трае цял живот? Сигурен съм, че е била искрена. Мислела си е: „Това ще продължи цял живот, ако той е достатъчно силен да ме задържи, ако татко Дюлак не открие следите ми, ако не дойде да ме върне! Но дълбоко в себе си е била абсолютно сигурна, че татко Дюлак ще я намери. Това е съвсем в неин стил…“
ОРФЕЙ: Не…
ДЮЛАК: Напротив, приятелю, да…Евридика е рядко срещано същество, разбира се, но въпреки това тя има манталитета на всички онези хубави женички…
ОРФЕЙ: Това не е вярно!
ДЮЛАК: Вие сте забавен, за вас нищо не е вярно! Тя кога излезе?
ОРФЕЙ: Преди 20 минути.
ДЮЛАК: Добре, това вярно ли е?
ОРФЕЙ: Да.
ДЮЛАК: Държала е да слезе сама, нали?
ОРФЕЙ: Да, искаше да купи сама продуктите за нашата вечеря.
ДЮЛАК: И това ли е вярно?
ОРФЕЙ: Да.
ДЮЛАК: Е, добре, чуйте ме. Пет минути преди това и изпратих бележка да ни настигне на гарата.
ОРФЕЙ: Никой не би могъл да й я предаде. От вчера не сме се разделяли и за минута.
ДЮЛАК: Сигурен ли сте?
/Той гледа момчето. Орфей също го наблюдава без да знае защо./
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: /Което изведнъж се чувства смутено./ Извинете, мисля, че ме викат. /Изчезва./
ОРФЕЙ: Оставих я за момент наистина. Този човек дойде да ми каже, че ме викат на рецепцията.
ДЮЛАК: Точно на него бях дал да предаде бележката лично на Евридика. Той я е дал, докато сте били долу…
ОРФЕЙ: /отива при него/ Какво сте й писали в тази бележка?
ДЮЛАК: Че ще я чакам за влака в 8 и 12 ч. Не беше необходимо да пиша повече…След като съдбата бе почукала на вратата й: „Евридика, всичко свърши!“, бях сигурен, че ще се подчини. Само мъжете, приятелю, скачат от прозорците…
ОРФЕЙ: Но както виждате, все пак не е дошла да ви настигне!
ДЮЛАК: И това е вярно! Тя не дойде! Но моята Евридика винаги закъснява. Не се безпокоя особено. А вашата, вие ли я накарахте толкова дълго да пазарува? Какво толкова…
ОРФЕЙ: Хляб, плодове…
ДЮЛАК: И казвате, че е слязла преди 20 минути? Доста време, струва ми се, за да купи хляб и плодове. На улицата е пълно с продавачи. Дали вашата Евридика също няма да закъснее?
/На момичето./
ДЮЛАК: Трябва да е на гарата. Сигурно ни търси, иди да видиш!
ОРФЕЙ: И аз идвам!
ДЮЛАК: О! Започнахте да се съмнявате, че е поискала да дойде с нас! Аз пък, оставам тук!
ОРФЕЙ: /Спира и вика на девойката./ Ако я видите, кажете й че…
ДЮЛАК: Няма смисъл. Ако я намерят на гарата, излиза, че съм бил прав и вашата вярна и подредена Евридика е била само една мечта. И в такъв случай няма какво повече да й кажете!
ОРФЕЙ: /продължава да вика на момичето./ Кажете й, че я обичам!
ДЮЛАК: Ще я накарате да пролее някоя и друга сълза. Тя е чувствителна. Това е всичко.
ОРФЕЙ: /продължава да вика/ Кажете й, че не е такава, за каквато я смятат другите! Тя е такава, каквато я познавам!
ДЮЛАК: Много е сложно всичко това да се обясни на гарата. Виж какво, побързай, доведи я тук. Аз съм добър играч. След минута тя сама ще ни каже каква е!
ДЕВОЙКАТА /тръгва да излиза, но се сблъсква с момчето, което се появява на прага/
МОМЧЕТО: Господине…
ОРФЕЙ: Какво има?
МОМЧЕТО: Един полицай, с камионетка…
ОРФЕЙ: Какво иска?
МОМЧЕТО: Иска да знае, има ли някой, който да е близък на младото момиче…Тя е катастрофирала, господине… в автобуса за Тулон…
ОРФЕЙ: /вика като луд/ Ранена ли е? Долу ли е?
/Втурва се в коридора, Дюлак го следва, като хвърля пурата си със сподавена ругатня. Девойката също изчезва след тях./
ДЮЛАК: /на излизане/ Какво е правила в автобуса за Тулон?
МОМЧЕТО: Никога няма да разберат какво е щяла да прави там… Не е ранена, мъртва е. На излизане от Марсилия автобусът се е блъснал в една цистерна. Другите пътници са леко ранени от парчетата стъкло… Само тя… Аз я видях… Проснали са я в дъното на камионетката… Има съвсем малка рана на слепоочието, сякаш спи…

 

/Г-н Анри сякаш не го слуша, с ръце в джобовете на палтото си, минава пред него. На прага се обръща./
Г-н АНРИ: Кажете да ми приготвят сметката. Заминавам тази вечер.
/Той излиза./

 

 

З А В Е С А Т А     П А Д А

 

 

 

 

 

Т Р Е Т О     Д Е Й С Т В И Е

 

 

          Декорът от бюфета на гарата в сянка, полумрак. Нощ, единствено от перона, където просветват светлинните сигнали се процежда смътна светлина. В далечината се чува приглушено дрънчене на звънец.
          Бюфетът е съвсем празен. Столовете са натрупани върху масите. Сцената за момент остава празна, след което една от вратите на перона се открехва. Влиза г-н Анри и въвежда Орфей /без шапка, облечен в шлифер/. Орфей изглежда слаб, блед и изморен.

 

ОРФЕЙ: /оглежда около себе си, без да разбира/ Къде сме?
Г-н АНРИ: Не си ли спомняш?
ОРФЕЙ: Не мога повече да вървя.
Г-н АНРИ: Ще си починеш.
/Взима един стол от масите./ Ето ти стол.
ОРФЕЙ: /който сяда/ Къде сме? Пил ли съм? Всичко ми се върти. Какво се случи от вчера насам?
Г-н АНРИ: Още сме вчера.
ОРФЕЙ: /Сякаш изведнъж се опомня, вика, опитва се да стане./ Вие ми обещахте!…
Г-н АНРИ: /като слага ръка на рамото му/ Да, обещах ти. Не ставай! Почини си! Искаш ли цигара/
/Той му подава цигара, която Орфей машинално взима./
ОРФЕЙ: /Продължава да гледа около себе си, докато клечката гори/ Къде сме?
Г-н АНРИ: Познай.
ОРФЕЙ: Искам да знам къде сме?
Г-н АНРИ: Каза ми, че няма да се страхуваш?
ОРФЕЙ: Не ме е страх. Искам само да знам, дали най-накрая сме пристигнали.
Г-н АНРИ: Да, пристигнахме…
ОРФЕЙ: Къде?
Г-н АНРИ: Малко търпение.
/Той драсва още една клечка, върви покрай стената, отива до електрическия ключ. От тъмното се чува лек звук. В дъното се запалва една стенна лампа, която разпръсква бледа светлина/ Сега ориентира ли се?
ОРФЕЙ: Това е бюфета на гарата…
Г-н АНРИ: Да.
ОРФЕЙ: /се изправя/ Излъгахте ме, нали?
Г-н АНРИ: /Насила го кара отново да седне/ Не, аз никога не лъжа. Не ставайте! Не викайте!
ОРФЕЙ: Защо влязохте в стаята ми? Бях си легнал върху неоправеното легло. Беше ми лошо. Почти се чувствах добре, потопен в мъката си.
Г-н АНРИ: Не можех повече да издържам да страдаш!
ОРФЕЙ: /глухо/ Вас какво ви засяга, че страдам./
Г-н АНРИ: Не зная, за първи път ми се случва. Почувствах непозната слабост, имах странното усещане, че нещо в мен се пречупи и ако беше продължил да страдаш, да плачеш, щеше да бликне, да прелее и да закърви като рана…Тъкмо щях да напусна хотела. Оставих куфарите и влязох да те утеша. Но понеже беше безутешен, за да те успокоя ти обещах това…
ОРФЕЙ: Сега мълча. Страдам безмълвно. Ако сте чувствителен, това сигурно ще ви кара да страдате…
Г-н АНРИ: Още ли не ми вярвате?
ОРФЕЙ: /като си хваща главата с две ръце/ Толкова бих искал да ви повярвам, но не мога. Не.
Г-н АНРИ: /със сподавен смях дърпа косите на Орфей/ Твърдоглавецо, плачеш, стенеш, страдаш, но не искаш да повярваш. Обичам те много. Сигурно много съм те обикнал, щом не побягнах веднага, както обикновено.Щом събрах сили да вляза в стаята, в която ридаеше. Мразя страданието!
/Той продължава със странна нежност да дърпа косите му./
Г-н АНРИ: Съвсем скоро ще престанеш да плачеш, твърдоглавецо. Ще престанеш да се питаш дали да вярваш или не.
ОРФЕЙ: Тя ще дойде ли?
Г-н АНРИ: Тя е вече тук.
ОРФЕЙ: На гарата? /Той вика./ Но тя е мъртва. Видях как я отнасят.
Г-н АНРИ: Значи искаш да разбереш, човече?
Не ти ли стига, че за теб съдбата прави огромно изключение? Без да трепнеш, ти сложи ръката си в моята и ме последва, без дори да ме попиташ кой съм, без да забавиш крачка до края на нощта…и пак искаш да разбереш…
ОРФЕЙ: Не, просто искам отново да я видя. Това е всичко.
Г-н АНРИ: Само това ли те интересува? Аз те завеждам до портите на смъртта, а ти мислиш само за добрата си приятелка, човече…Всъщност имаш право, смъртта заслужава единствено твоето презрение. Тя мята огромните си мрежи, погубва наслука, противна, ужасяваща глупачка способна да ви отнеме някой крайник. И този, който ви е виждал да се спасявате при всякакви ситуации, да държите здраво приклада на картечницата или кормилото на кораба, да се измъквате невредим и с точност да поразявате врага си, смята, че хората са много по-опасни. Горката смърт! Напълно е обезумяла.
/Той сяда до Орфей, с уморен вид./
Ще ти доверя една тайна, само на теб, защото те обичам. Има едно нещо, което никой не знае за нея. Тя е добра, тя е ужасно добра. Тя се страхува от сълзите и страданието. Всеки път когато може, всеки път, когато животът й го позволява тя действа бързо…Слага край, отпуска, облекчава, докато животът упорства, вкопчва се като удавник за сламка, дори да е загубил играта, дори когато човек е обезобразен и не може да мръдне, дори ако трябва цял живот да страда. Единствено смъртта е приятелка. С леко докосване тя връща истинското лице на обезобразения, успокоява прокълнатия, освобождава, облекчава…
ОРФЕЙ: /извиква внезапно/ Предпочитам Евридика обезобразена, страдаща, стара!
Г-н АНРИ: /навежда глава, продължава със съсипан вид/ Разбира се, твърдоглавецо, вие всички си приличате!
ОРФЕЙ: Тя ми отне Евридика, да, тя приятелката! Само с едно докосване тя отне свежестта на Евридика, тя е виновна да увехне младата Евридика, нежната Евридика, усмихнатата Евридика…
Г-н АНРИ: /изведнъж става, изглежда уморен и казва рязко/ Тя ще ти я върне!
ОРФЕЙ: /също става/ Кога?
Г-н АНРИ: Веднага. Но чуй ме добре. Във всички случаи твоето щастие свърши. Тези 24 часа, този оскъден ден, това е всичко, което животът отреди за малкия Орфей и малката Евридика…твоя скъп живот. Днес може би няма да оплакваш мъртвата Евридика, но ще заплачеш за избягалата Евридика.
ОРФЕЙ: Не е вярно, тя не е била на срещата с онзи човек!
Г-н АНРИ: Не! Но не се върна и в твоята стая. Съвсем сама, без пари, без багаж е взела автобуса за Тулон. Къде е бягала? И коя всъщност е тази малка Евридика, която ти повярва, че можеш да обичаш?
ОРФЕЙ: Каквато и да е аз още я обичам! Искам отново да я видя! О! Умолявам ви господине, върнете ми я дори несъвършена. Искам да се измъчвам, да се срамувам заради нея. Искам да я загубя и отново да я намеря. Искам да я мразя, после да я люлея като малко дете. Искам са се боря, да страдам…да приема всичко…искам да живея…
Г-н АНРИ: Ще живееш…
ОРФЕЙ: С всички петна и зачерквания… с отчаянието и започването отначало… със срама…
Г-н АНРИ: /го гледа с презрение и нежно едновременно и мърмори/ Човече… /после се приближава до него с друг тон./ Сбогом! Връщам ти я! Тя е тук, на перона, на същото място, където вчера я видя за първи път, сякаш винаги те е чакала…Спомняш ли си за споразумението?
ОРФЕЙ: /който вече гледа към вратата./ Да.
Г-н АНРИ: Повтори, и ако си забравил условието не мога нищо повече да направя за теб!
ОРФЕЙ: Не трябва да я гледам право в очите!
Г-н АНРИ: Това няма да е лесно.
ОРФЕЙ: Ако я погледна в лицето дори веднъж, преди да съмне, ще я загубя отново!
Г-н АНРИ: /спира усмихнат/ Дори не питаш защо, нито как, твърдоглавецо!
ОРФЕЙ: /който вече гледа към вратата/. Не.
Г-н АНРИ: /който продължава да се усмихва/ Това е добре… Сбогом. Можеш да започнеш всичко отначало. Не ми благодари! До скоро!
/Той излиза. Орфей остава известно време без да помръдне, после отива до вратата и я отваря към безлюдния перон. В началото не казва нищо, после глухо пита без да поглежда/
ОРФЕЙ: Тук ли си?
ЕВРИДИКА: Да, скъпи. Зная. Те ми казаха.
ОРФЕЙ: Позволиха ми да дойда да те взема... Само не трябва да те гледам преди изгрев слънце…
ЕВРИДИКА: /се появява/ Да, скъпи зная. Казаха ми.
ОРФЕЙ: /като я хваща за ръката я повежда без да я гледа/ Те прекосяват сцената и отиват до една пейка.
ЕВРИДИКА: Ела! Ще дочакаме утрото. На разсъмване, когато келнерите дойдат за първия влак, ще бъдем свободни…Ще си поръчаме горещо кафе и нещо за ядене. Ти ще оживееш! Много ли ти беше студено?
ЕВРИДИКА: Да! Най-вече ужасен студ! Забраниха ми да говоря за каквото и да е друго. Мога да разкажа само до момента, когато шофьорът се усмихна в огледалото и цистерната връхлетя върху нас като разярено животно.
ОРФЕЙ: Шофьорът се е обърнал за да се усмихне в огледалото?
ЕВРИДИКА: Да. Знаеш ги тези момчета с южна кръв, смятат, че всички жени ги гледат. При това нямах никакво желание да ме забележат.
ОРФЕЙ: Но той на теб ли ти се усмихна?
ЕВРИДИКА: Да. Ще ти обясня по-късно, скъпи! Той натисна волана и всички едновременно се развикаха. Видях как камиона - цистерна подскача и усмивката на момчето замръзва в гримаса. Това е всичко.
/Минава известно време, после тя добавя с тих глас./
След това вече нямам право.
ОРФЕЙ: Добре ли си?
ЕВРИДИКА: О! Да, когато съм до теб!
ОРФЕЙ: Наметни се с палтото ми.
/Той загръща раменете й с палтото си. Известно време мълчат, усеща се, че се чувстват добре./
ЕВРИДИКА: Спомняш ли си за келнера от Комеди Франсез?
ОРФЕЙ: Ще го видим утре сутринта.
ЕВРИДИКА: И хубавата мълчалива касиерка. Може би най-накрая ще разберем какво е мислила за нас. Удобно е да оживееш…сякаш просто си дошъл на среща.
/Тя пита като първия път./
ЕВРИДИКА: Добър ли си, лош ли си, как се казваш?
ОРФЕЙ: Орфей, а ти?
ЕВРИДИКА: Евридика… /после тихо добавя/ Само, че този път сме предупредени. /Тя навежда глава и след известно време казва/ Моля да ми простиш…Сигурно много си се страхувал…
ОРФЕЙ: В началото имаш усещането за едно неосезаемо присъствие, което те съпътства и те приковава на място, сякаш те дебне… И изведнъж скача на раменете ти като звяр. Първо усещаш върху себе си една тежест, която става все по-голяма и непоносима, после нещо започва да мърда, да те дращи по тила, да те души… И гледаш другите хора, които са спокойни и нямат животно на гърба си, не се страхуват и казват: "Не, нормално е, тя може да е изпуснала трамвая, може да се е заприказвала по пътя… Но животното вече вие и ръфа плътта от плешката ти. "Можеш ли в живота да изпуснеш трамвая? … Не, хлъзгаш се надолу, докато слизаш от стъпалото, блъскат те, докато пресичаш. Кой в живота говори ей така между другото, пътьом?" Никой!! Полудяваш, искаш да се измъкнеш, да се освободиш, да избягаш?… Добре, че момчето от хотела влезе с изкривено от болка лице и ме спаси… Когато те видях долу в камионетката, това усещане изчезна, престанах да се страхувам…
ЕВРИДИКА: Сложили са ме в камионетката?
ОРФЕЙ: Да, полицейска камионетка. Бяха те проснали на една пейка, в дъното, до теб имаше полицай…като малка крадла, която са задържали.
ЕВРИДИКА: Грозна ли бях?
ОРФЕЙ: Имаше малко кръв по слепоочията. Изглеждаше като заспала.
ЕВРИДИКА: Заспала? Ако знаеш как тичах? Право напред като обезумяла…
/Тя спира, минава известно време, тя пита./
Сигурно много си страдал?
ОРФЕЙ: Да.
ЕВРИДИКА: Моля да ми простиш…
ОРФЕЙ: /глухо/ Не трябва.
ЕВРИДИКА: Докарали са ме в хотела, защото в ръцете си държах едно писмо. Бях го написала за теб, докато чаках автобуса да тръгне. Дадоха ли ти го?
ОРФЕЙ: Не, сигурно са го оставили в участъка.
ЕВРИДИКА: /изведнъж силно обезпокоена пита/ Смяташ ли, че ще го прочетат?
ОРФЕЙ: Възможно е.
ЕВРИДИКА: Как смяташ, можем ли да им попречим? Не можем ли веднага да направим нещо? Да пратим някой там, да им позвъним, да им кажем, че… нямат право!
ОРФЕЙ: Много е късно!
ЕВРИДИКА: Но това писмо бе за теб! Как е възможно друг да го чете, друг да шепне тези думи? Някой груб човек, с лоши помисли, може би, някой тъп и самодоволен глупак? И той ще се смее на мъката ми... О! Попречи му, моля те, забрани му да го прочете, умолявам те! Ще имам усещането, че съм се съблякла чисто гола пред непознат…
ОРФЕЙ: Те може и да не са разпечатили плика…
ЕВРИДИКА: Но аз не го бях запечатила, тъкмо щях да го направя, когато камионът връхлетя. Сигурно за това шофьорът ме гледаше в огледалото... Бях се изплезила, това го накара да се усмихне, и аз се усмихнах...
ОРФЕЙ: Също си се усмихвала? Можеше ли тогава да се усмихваш?
ЕВРИДИКА: Не, не можех. Ти нищо не разбираш. Току що бях написала писмото, в което ти казвах, че те обичам, че страдам, но трябва да замина... Изплезих си езика за да оближа лепилото от плика и той каза една шега, знаеш какви ги разправят тези момчета…Всички около мен се засмяха.. Тя спира обезкуражена А! Не е същото, когато трябва да разказваш. Трудно е, виждаш ли колко е трудно…
ОРФЕЙ: /започва глухо/ Какво правеше в автобуса за Тулон?
ЕВРИДИКА: Бягах.
ОРФЕЙ: Беше ли получила писмото на Дюлак.
ЕВРИДИКА: Да, точно за това си тръгнах.
ОРФЕЙ: Защо като се качих не ми показа това писмо?
ЕВРИДИКА: Не можех.
ОРФЕЙ: Какво ти пишеше той?
ЕВРИДИКА: Да го настигна за влака в 8 и 12 ч., в противен случай, ще ме потърси.
ОРФЕЙ: Затова ли избяга?
ЕВРИДИКА: Да, не исках да го видиш.
ОРФЕЙ: А, не помисли ли, че той пак ще дойде и аз ще го видя.
ЕВРИДИКА: Да, постъпих подло, не исках да съм там.
ОРФЕЙ: Била ли си негова любовница?
ЕВРИДИКА: /вика/ Не! Той ли ти каза? Знаех, че ще ти каже и ти ще му повярваш. Той от дълго време ме преследваше, мрази ме. Знаех си, че ще ти говори за мен! Страхувах се!
ОРФЕЙ: Защо вчера, когато те помолих да ми кажеш всичко не ми призна, че си била и негова любовница?
ЕВРИДИКА: Не съм била.
ОРФЕЙ: Евридика, сега е най-добре да ми кажеш всичко! Така или иначе ние сме две бедни, ранени, нещастни същества, които си говорят тук на тази пейка, без дори да могат да се видят…
ЕВРИДИКА: Тогава какво трябва да кажа за да ми повярваш?
ОРФЕЙ: Не зная. Точно това е най-ужасното. Не зная вече как бих могъл някога да ти вярвам…
/Минава известно време, след което той продължава кротко, смирено/
ОРФЕЙ: Евридика, за да съм спокоен после, когато ми казваш най-обикновени неща - дали си излизала, дали времето е било хубаво - кажи ми истината сега, дори да е страшна, жестока, дори да ми причини болка. Няма да е по-болезнено от това задушаване, от тази липса на въздух, които усещам, откакто знам, че ме излъга…Ако е толкова трудно, по-добре не отговаряй, но не ме лъжи. Вярно ли е това, което този човек казва?
ЕВРИДИКА: /след известно време/ Не. Той лъже.
ОРФЕЙ: Никога не си била с него? Не си била негова?
ЕВРИДИКА: Не. /Следва мълчание./
ОРФЕЙ: /глухо, гледа право пред себе си/ Ако в този момент казваш истината, това може лесно да се разбере, очите ти са бистри като езерна вода вечер. Но ако лъжеш, ако не си сигурна в себе си, се появява едно по-тъмно зелено кръгче, което се стеснява около зеницата ти…
ЕВРИДИКА: Скоро ще съмне, скъпи мой, и ще можеш да ме погледнеш…
ОРФЕЙ: /изведнъж вика/ Да. Да се гмурна до дъното на очите ти изведнъж, като във вода, с главата надолу до дъното на твоите очи и да остана там, докато се удавя…
ЕВРИДИКА; Да, скъпи.
ОРФЕЙ: Защото в края на краищата не е справедливо да сме двама! Две кожи, две непромукаеми обвивки, които ни обгръщат, всеки за себе си, със своя въздух, със собствената си кръв, каквото и да прави затворен сам в кожената си обвивка. Притискаме се един в друг за да излезем за малко от тази ужасна самота. Едно малко удоволствие, една кратка илюзия, но отново се озоваваш съвсем сам, с твоя черен дроб, с твоя далак, с червата си - единствените ти приятели.
ЕВРИДИКА: Замълчи!
ОРФЕЙ: И тогава хората започват да говорят. Измислили са говора. Този шум, който се чува, когато въздухът преминава през гърлото и се удря в зъбите. Този кратък морз. Двама затворника, които удрят по стените на своите килии и които никога няма да се видят. О! Човек е сам, не мислиш ли, че човек е прекалено сам?
ЕВРИДИКА: Притисни ме силно до себе си!
ОРФЕЙ: /като я държи/ Малко топлина, да. Една топлина по-различна от твоята. Ето нещо, което е почти сигурно. Също така едно препятствие, едно съпротивление, една топла преграда. Хайде, там има някой. Значи не съм съвсем сам. Не трябва да съм много взискателен!
ЕВРИДИКА: Утре ще можеш да се обърнеш, ще ме целунеш.
ОРФЕЙ: Да, ще проникна за малко в теб. За момент ще вярвам, че сме две преплетени на един и същи клон стебла. И после ще се разделим и ще станем пак двама. Две тайни, две, две лъжи! ДВЕ!
/Той я гали, мечтае./
Ето, някой ден ще ме вдишваш с твоя въздух, за да ме преглътнеш! Ще бъде чудесно! Ще се сгуша съвсем мъничък в теб, ще ми е топло, ще се чувствам добре.
ЕВРИДИКА: /нежно/ Не говори вече. Не мисли повече! Остави ръката си да ме докосва. Остави я да бъде щастлива! Всичко ще стане толкова просто, ако само оставиш ръката си да ме обича, без да казваш нищо повече.
ОРФЕЙ: Мислиш ли, че това е щастието?
ЕВРИДИКА: Да, сега твоята ръка е щастлива и тя не иска нищо друго, освен да ме усеща под себе си покорна и топла. И ти като нея не ме питай за нищо. Ние се обичаме, ние сме млади, ние ще живеем. Съгласи се да бъдеш щастлив, моля те!…
ОРФЕЙ: Не, не мога.
ЕВРИДИКА: Съгласи се, ако ме обичаш…
ОРФЕЙ: Не мога!
ЕВРИДИКА: Тогава поне не говори!
ОРФЕЙ: Също не мога! Не сме си казали всичко! Трябва да кажем всички думи, една след друга. И така от дума на дума … да стигнем до края. Има толкова много думи - ще видиш!
ЕВРИДИКА: Скъпи, замълчи, моля те.
ОРФЕЙ: Не чуваш ли? От вчера около нас кръжи цял рояк! Думите на Дюлак, моите думи, думите на другия, всички думи, които ни доведоха до тук. И тези на хората, които гледаха как ни водят като две добичета; и думите, които още не сме казали, но те са тук привлечени от другите: най-обикновените, най-обидните, тези, които мразим най-много. Ние ще ги кажем. Със сигурност ще ги кажем. Винаги ги казваме.
ЕВРИДИКА: /също става, вика/ Скъпи!
ОРФЕЙ: О! Не искам повече приказки! Омръзна ми! От вчера сме задръстени от толкова думи! Сега трябва да те погледна!
ЕВРИДИКА:Чакай, чакай, моля те! Само трябва да излезем от мрака на нощта! Скоро ще съмне! Почакай! Всичко пак ще стане нормално и просто! Ще ни донесат кафе, филийки…
ОРФЕЙ: Много е дълго да дочакаме утрото! Много е дълго да чакаш да остарееш…
ЕВРИДИКА: /го държи и прегръща, като е сложила глава на гърба му, настоятелно го моли/
О! Моля те скъпи, не се обръщай, не ме поглеждай… защо, остави ме да живея. Ти си ужасен, знаеш ли, ужасен като ангелите… Смяташ, че всички вървят силни и чисти като теб, и карат сенките да се отдръпват от двете страни на пътя им...А има и други, които носят съвсем слаба, колеблива светлинка, която вятърът гаси.. И сенките се удължават, блъскат ги, дърпат ги, спъват ги, повалят ги, събарят ги... О! Моля те не ме гледай, скъпи, още не ме поглеждай! Може би не съм тази, която си искал да бъда, тази която си измислил в щастието на първия ден. Но ти ме чувстваш до себе си, нали? Аз съм тук топла и нежна, обичам те. Ще ти дам цялото щастие, на което съм способна. Но не искай повече от това, което мога да ти дам! …Бъди доволен! Не ме гледай! Остави ме да живея! Кажи, моля те! … Толкова ми се живее…
ОРФЕЙ: /вика/ Да живееш! Да живееш като майка ти и нейния любовник, може би? С тяхното лигавене, с усмивките, със снизхождението, с компромисите и накрая едно хубаво ядене, след което правят любов и всичко се оправя! О! НЕ! ПРЕКАЛЕНО МНОГО ТЕ ОБИЧАМ ЗА ДА ЖИВЕЕШ така!
/Той се обръща поглежда я, те са един срещу друг и между тях тегне ужасно мълчание. Най-накрая той глухо пита./
ОРФЕЙ: Притискал ли те е до себе си, този груб човек? Докосвал ли те е с ужасните си ръце, целите отрупани в пръстени.
ЕВРИДИКА: Да.
ОРФЕЙ: От кога си негова любовница?
ЕВРИДИКА: /която му отговаря настървено сякаш допълнително иска да се очерни и да се измъчва/ От една година.
ОРФЕЙ: Наистина ли си била с него онзи ден?
ЕВРИДИКА: Да, вечерта преди да те срещна. Той дойде да ме потърси след спектакъла. Шантажира ме. Всеки път го правеше.
ДЮЛАК: /влиза внезапно/ Признай си, че онзи ден ме последва доброволно, малка лъжкиньо!
ЕВРИДИКА: /като се отскубва от ръцете на Орфей, тича към него/ Доброволно! Доброволно ли? Плюех всеки път, след като ме целуваше!
ДЮЛАК: Да, гълъбче!
ЕВРИДИКА: Веднага след като ме пуснеше, се измъквах, отивах в стаята си, чисто гола и се миех, преобличах се цялата. Никога ли не си го знаел?
ДЮЛАК: /на Орфей/ Виждате ли колко е луда!
ЕВРИДИКА: Знам, че можеш да се смееш престорено, познавам те!
ОРФЕЙ: Защо му говориш на „ти“?
ЕВРИДИКА: /протестира искрено/ Но аз не му говоря на „ти“!
ДЮЛАК: /се присмива на Орфей/ Виждате ли? И с останалото е същото. Нали ви казах, че се заблуждавате, млади човече!
ЕВРИДИКА: Не се фукай, не се прави на толкова силен… /на Орфей/ - Извинявай, скъпи, но всички в театъра си говорим на „ти“, Винсент му говори на „ти“, мама също, затова ти казах, че не му говоря на „ти“. Говоря му на „ти“, не защото съм му била любовница, а защото всички в театъра си говорим така. /Тя се спира обезкуражена./ О! Колко е трудно, трудно е… когато трябва да обясняваш!…
ДЮЛАК: Все пак ще се наложи да обясниш! Каза, че както обикновено съм те шантажирал вечер! За какъв шантаж става дума?
ЕВРИДИКА: Все един и същ!
ДЮЛАК: И сега ще ни разкажеш, че цяла година си вярвала в това, малка лъжкиньо?
ЕВРИДИКА: Виждаш ли и ти си признаваш, че цяла година си ме шантажирал!
ДЮЛАК: Не се прави на глупачка, Евридика, защото не си! Питам се дали „ти“ си вярвала, че съм те шантажирал, цяла година?
ЕВРИДИКА: Тогава защо го правеше всеки път, ако си смятал, че не вярвам?
ДЮЛАК: Тази заплаха бе станала формалност! Правех го за да можеш в собствените ти очи, на мръсна и празноглава горделивка да имаш своето основание да дойдеш с мен, без да си признаеш, че ти е било приятно. Хм, няма ли да бъдем любезни с дамите?
ЕВРИДИКА: Как! Когато ме заплашваше, не си ли вярвал на този шантаж, всеки път си ме лъгал? Значи не е било вярно? Наистина ли нямаше да го изгониш?
ДЮЛАК: Разбира се, че не, надута глупачке!
ОРФЕЙ: С какво те е заплашвал?
/Появява се малкия организатор, с нещастен вид, изглежда неуверен, несръчен. Сваля шапка за поздрав преди да заговори./
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Той я заплашваше, че ще ме уволни, господине! Всеки път!
ДЮЛАК: /след като го забелязва избухва/ Кретен! Винаги губи всичкo! Не желая такъв глупак в трупата си!
ЕВРИДИКА: Разбираш ли, скъпи, той е съвсем сам с брат си, който е на 10 години. Те разчитат единствено, на това което той печели… И после толкова е несправедливо, всички го мразят и се чудят как да го изгонят...
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Както виждате господине трябва да се грижа за багажа, за всички декори, а съм съвсем сам…
/Той сяда на пейката и започва да плаче./
Никога няма да се справя! Никога!
ДЮЛАК: Глупак, казах ви, че е глупак!
ЕВРИДИКА: Ти го правиш на глупак, като непрекъснато му крещиш! Сигурна съм, че ако му говориш тихо и спокойно, той ще разбере. Чуй ме, малък Луи,…
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Слушам те, Евридика…
ЕВРИДИКА: /на Орфей/ Както виждаш и на него му говоря на „ти“. Тук всички си говорим така…/Тя се обръща към малкия/ Слушай, миличък Луи. Много е лесно! Пристигаш на гарата, където ще сменим влака, тичаш до товарния вагон, предвидил си и си се качил отзад, за да успееш, щом започнат да разтоварват… Броиш сандъците за да си сигурен, че не си забравил нещо…
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Но всички бързат да отидат в града и вече ми носят куфарите си…
ЕВРИДИКА: Ще им кажеш да почакат, ще обясниш, че първо се занимаваш със сандъците…
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Но те оставят куфарите до мен на перона, казват ми да внимавам и си тръгват. А на перона е пълно с хора…
ЕВРИДИКА: Не трябва да позволяваш да си тръгват! Ще ги догониш! Ще тичаш след тях!
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Но ако тичам след тях, вече не виждам сандъците! О! Никога няма да успея, казвам ти, никога няма да се справя! По-добре да ме уволнят…
ДЮЛАК: /избухва/ Тъпанар! Казах ви, че е пълен глупак! Този път - решено, ясно, уредено е! Ще го сваля в Шательро!
ЕВРИДИКА: Престани да крещиш! Като му викаш така, как искаш да те разбере?
ДЮЛАК: Той никога не разбира! Какъв глупак! На Шатерло се разплащаме и край, магаре такова!
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Господин Дюлак, ако ме изгоните аз не зная къде да отида! С брат ми сме загубени, и двамата…Обещавам да внимавам, г-н Дюлак!
ЕВРИДИКА: Ще му помогна, обещавам нищо да не губи!…
ДЮЛАК: Знам ги тези обещания! Той е пълен глупак Уволнявам го! Свалете го на гарата! Не го искам…
ЕВРИДИКА:/го държи, моли го/ Обещавам ти, той да внимава! Кажи Дюлак, обещавам ти…
ДЮЛАК: /като я гледа/ О! Ти винаги обещаваш, но доста често не изпълняваш!
ЕВРИДИКА: /тихо/ Напротив…
ДЮЛАК: /като се приближава, с тих глас/ Ако и този път го оставя, ще бъдеш ли мила…
ЕВРИДИКА: /навежда поглед/ Да.
/Тя се връща при Орфей./
ЕВРИДИКА: Ето какво се случваше всеки път... Извинявай, скъпи! Бях малодушна, но още не те обичах.Не обичах никого! Само аз можех да го защитя… /След малко тя вече шепне/ Зная, че вече няма да можеш да ме гледаш, сега…
ОРФЕЙ: /който е отстъпил назад, глухо/ Винаги ще те виждам в ръцете на този човек. Ще те виждам такава, каквато той те описа в стаята…
ЕВРИДИКА: /смирено/ Да, скъпи.
ОРФЕЙ: Той дори не ревнуваше когато те потърси. Смееше се: „На едно момиче като Евридика, трябва да се прощават някои малки капризи“.
ЕВРИДИКА: /като отстъпва малко по малко/ Той ли ти каза така?
ОРФЕЙ: Каква е вашата? Сутрин едвам я измъкваш от леглото, от криминалетата, от цигарения дим…Той знаеше, че си слабохарактерна, и ако дойде да те потърси, няма да останеш с мен. Защото си страхлива, подла, нали? Той те познава по-добре от мен!
ЕВРИДИКА: Да, скъпи.
ОРФЕЙ: Защити се поне! Защо не се защитаваш!
ЕВРИДИКА: /която отстъпва/ Как искаш да се защитя? Като те лъжа? Да, разхвърляна съм, мързелива съм, страхлива, слабохарактерна.
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: /изведнъж вика/ Това не вярно!
ЕВРИДИКА: Какво знаеш ти, мъничък Луи?
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Не беше страхлива, когато ме защитаваше от всички. Аз зная! Не беше мързелива, когато ставаше в 6 сутринта за да ми помагаш тайно, докато другите слязат…
ДЮЛАК: /силно изумен/ Как? Ставала си рано, за да помагаш на този глупак да изпрати сандъците?
ЕВРИДИКА: Да, Дюлак.
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: Тя която никога не намира нищо и губи всичко, тя подреждаше разписките за да не ме измамят…
ОРФЕЙ: Но ако малкият казва истина по-добре говори! Защити се!
ЕВРИДИКА: /тихо/ Той казва истината, но и Дюлак казва истината! Много е трудно!
/Всички персонажи от пиесата са влезли, докато те разговарят. Струпали са се в тъмното, в дъното на сцената зад Евридика./
ОРФЕЙ: Наистина. Много е трудно! Всички, които са те познавали са тук! Всички ръце, които са те докосвали и са се стремяли към теб са тук. И всички думи, които си казала са още върху устните ти…
ЕВРИДИКА: /отстъпва още малко, прави опит леко да се усмихне/ В такъв случай ще видиш, че е по-добре отново да умра…
ШОФЬОРЪТ: /се отделя от групата и минава напред/ Не виждате ли, че малката е уморена, и после тя се срамува да се оправдава надълго и нашироко! Аз съм ловец и знам, че има малки животни като нея, които се оставят да ги убият защото са уморени и отегчени…Те сами се обръщат към кучетата, оставят се… и въобще не се съпротивляват…това е като историята с автобуса, която чувам да се спряга от едно известно време… и тя нищо не може да обясни…
ОРФЕЙ: Кой сте вие?
ЕВРИДИКА: Това е шофьорът на автобуса, скъпи. Колко мило, че дойдохте, господине!
ШОФЬОРЪТ: Той си мисли, че сте ми се усмихвали. Приличам ли на човек, на когото малката би се усмихнала? Сигурно смята, че сте заминали усмихната и си въобразява, че не го обичате. Но аз ви видях и ще кажа!
МАЛКИЯТ ОРГАНИЗАТОР: О! Доволен съм, че ще те защити! Нали ще му обясните, господине!
ШОФЬОРЪТ: Разбира се, че ще му обясня, затова съм тук!
ОРФЕЙ: Какво трябва да ми обясните?
ШОФЬОРЪТ: Защо се е усмихвала. Наблюдавах я известно време с крайчеца на окото си. Тя пишеше с малък молив, свита в ъгъла, преди автобуса да потегли… пишеше и в същото време плачеше. Когато спря да пише избърса очите си с крайчето на свита на топка кърпичка и изплези език за да залепи плика… Тогава за да кажа нещо подметнах: "Надявам се поне, този на когото пишете наистина да заслужава!"
ЕВРИДИКА: Тогава аз се усмихнах, защото си мислех за теб, скъпи.
ШОФЬОРЪТ: Ето това е!
/Следва мълчание. Орфей вдига глава и гледа Евридика, която стои пред него съвсем смирена/.
ОРФЕЙ: Ако си ме обичала, защо замина?
ЕВРИДИКА: Смятах, че никога няма да успея да…
ОРФЕЙ: Какво?
ЕВРИДИКА: Да те накарам да разбереш.
/Те са един срещу друг и мълчат./
MAЙКАТА: /изведнъж възкликва/. Не мога да разбера защо на тези деца всичко им изглежда така тъжно! В края на краищата, писане, ние също страстно се обичахме, но това правеше ли ни тъжни?
ВИНСЕНТ: Съвсем не! Съвсем не! Винаги съм казвал: малко любов, малко пари, малко успехи и животът е прекрасен…
МАЙКАТА: Малко любов ли? Много любов! Това момиче си въобразява, че тя и нейното цигуларче са измислили всичко! Ние също се обожавахме и ни идеше да умрем един за друг. Помниш ли в Биариц, през 1913 исках да се хвърля от скалата на Светата Дева?
ВИНСЕНТ: За щастие те хванах за наметалото, любима.
МАЙКАТА: /въздъхва тихо, при този спомен започва да обяснява на Орфей/ Беше чудесно! Тогава се носеха малки пелерини, обточени с копринен кант от същия плат, като жакетите. Тогава защо исках да си сложа край на живота?
ВИНСЕНТ: Защото принцеса Боско ме беше задържала цяла нощ у тях, да рецитирам стихове…
МАЙКАТА: Не! Принцесата беше, когато исках да изпия оцета. Обърках бутилките, беше вино, направих такава физиономия…
ВИНСЕНТ: Колко сме глупави! Това беше в деня, с учителя по зимни кънки.
МАЙКАТА: Не, историята с учителя по кънки беше по време на войната в Лозана. Не. Не. За случката със скалата на Светата Дева съм абсолютно сигурна, че ми беше изневерил. Всъщност подробностите нямат значение. Това, което е важно, че ние също сме се обичали силно, страстно, готови сме били да умрем… Е добре, мъртви ли сме?
ЕВРИДИКА: /която отстъпва/ Не мамо…
МАЙКАТА: Виждаш ли бедна ми глупачке, ако беше послушала майка си, но ти никога не ме слушаш...
ЕВРИДИКА: /като я отстранява/ Остави това, мамо, вече нямам време…
/Към Орфей, който я гледа без да помръдне как се отдалечава/ Виждаш ли, скъпи, не трябва прекалено да се оплакваме. Имаш право, в стремежа си да бъдем щастливи можеше да заприличаме на тях… Какъв ужас!
МАЙКАТА: Как така какъв ужас!
ВИНСЕНТ: Защо какъв ужас!
ОРФЕЙ: Защо не ми призна всичко първия ден? Първият ден може би щях да разбера…
ЕВРИДИКА: Мислиш ли, че не го направих, защото съм страхлива? Е, добре не бе затова…
ОРФЕЙ: Защо, тогава, защо?
ЕВРИДИКА: Много е трудно, скъпи. Щях още повече да се объркам. И освен това вече нямам време…Прости ми…Остани тук…
/Тя отстъпва още, спира пред друг персонаж/ О! Вие сте хубавата касиерка, която нищо не ни каза! Винаги съм смятала, че имате какво да ни кажете.
КАСИЕРКАТА: Бяхте толкова хубави и двамата, когато пристъпвахте един към друг, сякаш привлечени от музиката…Бяхте красиви, невинни, жестоки като любовта!…
ЕВРИДИКА: /се усмихва и отстъпва още малко/ Мерси, госпожо!
/Тя се спира пред друг персонаж/ Виж ти, момчето от Комеди Франсез. Първият ни общ познат. Привет!
КЕЛНЕРЪТ: /с много благороден жест/ Сбогом, госпожице!
ЕВРИДИКА:/без да иска се усмихва/ Знаете ли, че сте много изтънчен, много чаровен. Добър ден, добър ден…
/Тя продължава да отстъпва. Спира пред един млад мъж в черно, които учудено оглежда от главата до петите./
ЕВРИДИКА: Но кой сте вие, господине? Трябва да има някаква грешка, но не си спомням за вас?
МЛАДИЯТ МЪЖ: Аз съм инспектор от /комисариата/ на полицията, госпожице. Никога не сте ме виждали.
ЕВРИДИКА: О! Тогава моето писмо е у вас. Върнете ми го, ако обичате, дайте ми го…
МЛАДИЯТ МЪЖ: Това е невъзможно, госпожице.
ЕВРИДИКА: Не искам онзи груб, неприятен и самодоволен човек да го чете.
МЛАДИЯТ МЪЖ: Мога да ви обещая, че господин комисарят няма да го прочете, госпожице. Аз също почувствах, че не е възможно човек като него да го чете и извадих писмото от папката. Делото е приключено, никой никога няма да забележи. То е тук в мен. Аз го прочетох. Всеки ден го чета. Но за мен не е същото…
/Той поздравява, благороден, тъжен, изважда писмото от джоба си и след като е сложил пенснето си започва да чете докато върви напред с равен, мрачен глас/:
"Скъпи, аз съм в този автобус, докато ти ме чакаш в стаята, a аз зная, че няма да се върна. Помислих си, че ти още не знаеш и това ме натъжи. Стана ми мъчно заради теб. Би трябвало сама да поема цялото страдание. Но как? Хубаво е мъката да те е погълнала толкова силно, че да си хапеш устните, за да не й позволиш да се отрони като стон, да страдаш толкова дълбоко, че сълзите сами да бликат от очите ти - но човек никога не може да поеме цялата мъка - винаги остава достатъчно за двама. Хората в автобуса ме гледат и си мислят, че ми е тежко понеже плача. А аз мразя сълзите. Те са глупаво нещо. Можеш да се разплачеш когато си се ударил или белиш лук. Човек плаче, когато са го наранили или нещо му тежи на душата. Не искам да плача за това, което сега ме мъчи. Прекалено съм тъжна, за да плача.
/Той повишава тон, става по-уверен, обръща страницата и продължава/:
Отивам си, скъпи. От вчера започнах да се страхувам и вече казвах „трудно е“, докато спя, ти чу, ти ме виждаше така красива, скъпи. Искам да кажа нравствено красива, защото добре зная, че външно ти никога не си ме смятал за много, много хубава. Виждаше ме така силна, така чиста, досущ като твоя малка сестричка… Никога няма да успея да бъда такава. Особено сега, когато той ще дойде. Изпрати ми писмо. Един друг, за когото не ти бях казала, че също е бил мой любовник. Не мисли, че съм го обичала, ти ще го видиш, него човек не може да го обича. Не смятай също, че съм се съгласила да бъда с него, защото съм се страхувала, както той ще ти каже може би. Добре зная, че няма да можеш да разбереш. Но се чувствах толкова силна и после толкова малко се уважавах. Не те обичах /още/ скъпи, това е тайната. Ето истинската причина, не те обичах. Не знаех още. Скромността на добре възпитаните момичета ме караше да се смея. Този начин да запазиш нещо от гордост или целомъдрие е толкова недостоен… От вчера скъпи, аз съм по лицемерно добродетелна от тях. От вчера се изчервявам като ме погледнат и се разтрепервам като ме докоснат. Разплаквам се, ако дръзнат да ме пожелаят. Затова си тръгвам скъпи, съвсем сама… Не само защото се страхувам, че ще ти кажат, каква са ме познавали, не, защото се страхувам, че няма да ме обичаш вече… Не зная дали разбираш добре, отивам си, защото съм пламнала от срам. Отивам си, капитане, напускам ви, именно, защото вие ме накарахте да разбера, че съм един добър малък войник.“

 

/По времето, докато чете цялото писмо Евридика, постепенно отстъпва. Тя е съвсем в дъното на декора./
ОРФЕЙ: Прощавай, Евридика.
ЕВРИДИКА: /любезно от дъното/ Не трябва, скъпи, ти ми прости.
ОРФЕЙ: /вика/ Евридика!
/Той тича като луд към дъното на сцената, където тя е изчезнала. Всички останали персонажи също са излезли. Орфей остава сам. Той стои неподвижен. Развиделява се, утрото настъпва. В далечината се чува изсвирване на влак. Чува се звънец. Когато дневната светлина е станала почти реална, влиза келнера с много бодър вид./
КЕЛНЕРЪТ: Добър ден, господине. Хладно е тази сутрин. Да ви сервирам ли нещо?
ОРФЕЙ: /се отпуска на стола/ Да, все едно. Кафе.
КЕЛНЕРА: Добре, господине.
/Той започва да сваля столовете от масите. Влиза касиерката и се запътва към касата, като си тананика някаква сантиментална мелодия от преди войната. Един пътник минава по перона, колебае се известно време и после срамежливо влиза. Той е натоварен с куфари и музикални инструменти. Това е бащата на Орфей./
БАЩАТА: Тук ли си, сине? Не взех влака за Палвас. Пълно е. Абсолютно препълнено. Фраш, скъпи. И онези глупаци искаха да платя добавка за 2-ра класа. Слязох. Ще се оплача на компанията. Един пътник има право на място във всяка класа. Трябваше да ме настанят безплатно. Ти пиеш кафе?
ОРФЕЙ:/който се прави, че не го забелязва/ Да.
БАЩАТА: Аз също ще взема. Прекарах нощта в чакалнята. Беше студено.
/Той му подшушва на ухото./
Право да ти кажа, вмъкнах се в тази на 1-ва класа - чудесни кожени седалки, скъпи, спах, като принц.
/Той забелязва касиерката, оглежда я. Тя отвръща поглед, той също/.
БАЩАТА: /продължава/ Виждаш ли на дневна светлина тази жена губи много. Има хубави цици, но има изключително вулгарен вид…Какво реши, сине? Утрото е по-мъдро от вечерта! Ще дойдеш ли все пак с мен?
ОРФЕЙ: Да, татко.
БАЩАТА: О! Знаех си, че няма да изоставиш стария си баща. За да го отпразнуваме ще си поръчаме една хубава закуска в Перпинян. Представи си, скъпи, зная едно меню за 15 франка и 75, всичко е включено с виното, кафето и алкохола след това. Да, скъпи, чудесно е. Ако дадеш 4 франка допълнително, ще имаш омар, вместо ордьовър. Животът е прекрасен, какво ще кажеш сине животът е прекрасен, нали…
ОРФЕЙ: Да, татко.

 

 

З А В Е С А Т А     П А Д А

 

 

 

 

 

Ч Е Т В Ъ Р Т О     Д Е Й С Т В И Е

 

 

          Познатата хотелска стая. Орфей изтегнат на леглото. Г-н Анри прав, облегнат на стената до него, настанен удобно в единствения фотьойл бащата пуши голяма пура.

 

БАЩАТА: /на г-н Анри/ „Мервеитас“ ли е?
Г-Н АНРИ: Да.
БАЩАТА: Една такава пура сигурно е скъпа.
Г-Н АНРИ: Да.
БАЩАТА: А вие не пушите ли?
Г-н АНРИ: Не.
БАЩАТА: Не разбирам, като не пушите как имате такива скъпи пури? Може би сте търговски посредник?
Г-Н АНРИ: Точно така.
БАЩАТА: На едри сделки сигурно?
Г-Н АНРИ: Да.
БАЩАТА: В такъв случай - ясно! Трябва да умеете да залъгвате клиентите. В подходящ момент вадите една „мервеитас“ от джоба си. „Пушите ли?“ Отговарят ви „да“, доволни са. И готово. Остава да приспаднете цената на една пура, макар, че вече сте го предвидили. Всички вие сте големи шегаджии. Номера минава. Обожавам да правя сделки, а ти сине?
/Орфей го наблюдава без да отговаря./
БАЩАТА: /продължава/ Трябва да се раздвижиш, сине, трябва да се раздвижиш. Предложете му една пура. Aко ти не можеш, аз ще я допуша. Когато съм тъжен, една хубава пура…
/Нито Орфей, нито г-н Анри обръщат внимание на неговата забележка. Бащата въздъхва и добавя по-срамежливо./
В края на краищата всеки с вкусовете си…
/Той смирено се оттегля да пуши, като от време на време наблюдава Орфей и Г-н Анри, които мълчат/.
Г-Н АНРИ: /след известно време тихо/ Трябва да станеш. Орфее!
БАЩАТА: Нали? Утрепах се да му повтарям… само, че той никога не слуша баща си.
ОРФЕЙ: Не.
Г-Н АНРИ: Трябва да станеш и да продължиш живота си, там където си го оставил, Орфее.
БАЩАТА: Тъкмо ни очакват в Перпинян.
ОРФЕЙ: /леко се изправя и му крещи/ Ти замълчи!
БАЩАТА: Нищо лошо не съм казал. Казах, че ни чакат в Перпинян.
ОРФЕЙ: Никога няма да се върна с теб!
Г-Н АНРИ: Въпреки това твоят живот е там и те очаква, като старо сако, което отново трябва да облечеш на сутринта.
ОРФЕЙ: Е, добре, няма да го облека.
Г-Н АНРИ: А имаш ли друго?
/Орфей не отговаря. Бащата пуши./
Г-н АНРИ: Защо не се върнеш с него? Намирам го очарователен, твоя баща.
БАЩАТА: Не съм го накарал да го каже…
Г-Н АНРИ: И после ти го познаваш. Това е много важно. Можеш да му кажеш да млъкне, да вървиш до него без да говориш. Представи си мъчението, което те очаква без него. Сътрапезник, който ти доверява вкусовете си, стара дама, която те разпитва с ужасно любопитство. Най-невзрачното момиче на улицата би искало да разговаряш с него. Ако искаш да на плащаш данъка си за празни, безполезни думи, ще бъдеш ужасно сам, Орфее, ужасно сам.
ОРФЕЙ: ЩЕ БЪДА САМ, СВИКНАЛ СЪМ!
Г-Н АНРИ: Внимавай, предупреждавам те за тези думи. Ще бъда сам! Това веднага предизвиква представа за сянка, хладина, покой. Каква голяма грешка! Ще бъда сам - човек никога не е сам. Той винаги е насаме със себе си, това е друго и ти го знаеш…Тогава продължи живота си с твоя баща! Той всеки ден ще прави своите забележки за неумолимостта на времето, за менютата с фиксирани цени… Това ще те ангажира! Ще бъдеш по-самотен, отколкото, ако си съвсем сам.
БАЩАТА: /забулен в дима на пурата си/ Като стана дума за цените зная едно симпатично заведение в Перпинян. Ресторант „Буйон Жан Ашет“ - знаете го сигурно? Вашите колеги често го посещават.
Г-Н АНРИ: Не.
БАЩАТА: Във менюто с фиксирани имаш ордьовър (или омар, ако доплатиш 4 франка), ястие с месо и с гарнитура, много вкусно, зеленчуци, сирене, десерт - плод или торта, почакайте, почакайте, кафе, алкохол след него - коняк или сладък ликьор за дамите и всичко това за 15 франка и 75, заедно с виното. Вижте го малкото меню на "Жан Ашет", с една хубава пура, като тази…Почти съжалявам, че я изпуших веднага.
/Тъй като неговата забележка няма очаквания резултат, той въздъхва./
Е, ще дойдеш ли в Перпинян, сине? Аз те каня.
ОРФЕЙ: Не, татко.
БАЩАТА: Грешиш, сине, грешиш.
Г-Н АНРИ: Това е истината, Орфей. Грешиш. Трябва да послушаш баща си. Точно в ресторант „Буйон Жан Ашет“ ще забравиш най-добре Евридика!
БАЩАТА: Не казвам, че там правят пиршества, но можеш да се нахраниш добре!
Г-Н АНРИ: Единственото място на света, където не витае духа на твоята Евридика е ресторант „Жан Ашет“ в Перпинян. Би трябвало да тичаш там, Орфее.
ОРФЕЙ: Защо мислите, че имам намерение да я забравя?
Г-Н АНРИ: /го побутва по рамото/ Трябва приятелю, възможно най-бързо, ти беше герой цял един ден. За тези няколко часа изразходва патетичната част от живота си, това свърши, сега се успокой! Забрави, Орфее, забрави дори самото име на Евридика!…Хвани баща си за ръка, върни се при неговите ресторанти. Животът може да възвърне за теб нормалния си образ, смъртта - обичайния си процент случайности и отчаянието поносимата си форма. Хайде, стани, последвай баща си. Един дълъг път, който трябва да изминеш те очаква!
/Той е казал това по-строго, рязко наведен над Орфей, който си вдига главата за да го погледне/.
БАЩАТА: /след известно време, забулен в дима на пурата си/ Знаеш ли аз също съм обичал сине?
Г-Н АНРИ: Виждаш ли, и той е обичал. Погледни го!
БАЩАТА: Да, погледни ме. Добре зная, че е тъжно, аз също страдах, не говоря за майка ти, когато тя почина отдавна вече не се обичахме. Загубих една жена, която обожавах. От Тулуза, едно страстно създание, отиде си за 8 дни- бронхит. Ридаех безутешно след процесията. Имах нужда да отида да пийна някъде. Виж ме!
Г-Н АНРИ: /нежно/ Наистина, погледни го!
БАЩАТА: Не отричам, че като се отбих случайно в „Гран контоар тулузиен“, където често ходехме заедно, сърцето ми се сви, докато разгръщах салфетката. Но баста! Животът е тук! Какво искаш!? Трябва да го изживеем!
/Той всмуква струя дим, мечтателно въздъхва и промърморва./
В „Гран контоар тулузиен“, представи си се хранехме за 1,75 франка преди войната, когато ходехме с нея.
Г-Н АНРИ: /наведен над Орфей/ Животът е тук, животът е тук, Орфей, слушай баща си!
БАЩАТА: /на когото думите към Орфей вдъхват самочувствие и придават важност/ С риск да съм груб, малкия и да те възмутя, аз съм по-кален от теб и когато станеш на моите години, ще разбереш, че съм бил прав! Боли! Съгласен съм. Но скоро ще видиш, че без да иска човек отново усеща една непозната сладост. Една хубава сутрин го почувствах. Ставаш, измиваш се, слагаш си вратовръзка, грее слънце, излизаш на улицата и изведнъж забелязваш, че жените отново са станали хубави. Ние всички сме едни и същи, скъпи, ужасни егоисти, нехранимайковци…
Г-Н АНРИ: Слушай добре, Орфей!
БАЩАТА: Не казвам, че се правиш на шут с първата срещната. Напротив, странно е, но дори без да искаш започваш да й говориш за другата. Казваш й, че се чувстваш самотен, изоставен. И отгоре на всичко това е вярно! Искрен си. О! Не можеш да си представиш, скъпи, как тези разкази разнежват и разчувстват жените. Лесна работа! Знам, че ще ме обвините, че съм жесток човек! Но десет години по-късно използвах този номер!
ОРФЕЙ: Млъкни, татко!
Г-Н АНРИ: Защо искаш да млъкне? Той ти казва как животът ще ти заговори със всичките си сетива и ти ще го прочетеш във всички очи утре, ако станеш и се опиташ да живееш…
БАЩАТА: /който изведнъж „се отприщва“/ Животът, но животът е прекрасен, скъпи…
Г-Н АНРИ: Слушай добре!
БАЩАТА: Не трябва да забравяш, все пак, че си момче без опит, и човекът, който ти говори е живял адски дълго. Ние от Консерваторията на Ниор бяхме бесни. Веселяци! Младостта е златно време! Винаги с бастун в ръка и лула в устата, готов да спретнеш някоя лудория! Тогава още не мислех за арфата. Изучавах фагот и английски рог. Всяка вечер изминавах 7 километра пеша, за да свиря под прозорците на една жена. О! Ние бяхме страхотни, луди, ексцентрични! Пред нищо не се спирахме! Веднъж нашия клас дървени инструменти се хванахме на бас с медните, че ще изпием по 30 халби бира, по половин литър. После всичко издрайфахме. И ние бяхме млади… и весели. Ние го разбирахме живота… Ние другите.
Г-Н АНРИ: Виждаш ли, Орфее…
БАЩАТА: Когато си здрав, силен изпълнен с ентусиазъм, приятелю, вървиш смело напред! Не те разбирам, скъпи! Най-важно е доброто настроение! Но и то е въпрос на равновесие. Една малка тайна: всеки ден - гимнастика. Ако съм в такава форма в каквато ме виждате, то е защото никога не съм преставал да играя гимнастика. 10 минути всяка сутрин. Не е необходимо повече, но 10 минути са достатъчни.
/Той става и с остатъка от пурата си в уста започва да прави смешни упражнения, някакво подобие на шведска гимнастика./
Раз-два-три-четири; раз-два-три-четири дишайте дълбоко. Раз-два-три-четири-пет. Раз-два, раз-два, раз-два, раз-два, раз-два. Никога корем, никога разширени вени. Здраве и забавления, забавления и здраве и пороците изчезват. Раз-два-три-четири. Дишайте дълбоко. Раз-два-три-четири. Ето я тайната!
Г-н АНРИ: Виждаш ли, Орфее, колко е просто!
БАЩАТА: (седнал и запъхтян като тюлен) Това е въпрос на воля! Всичко в живота опира до волята. Това, което ме е спасявало в най-трудните моменти е именно волята. Желязна воля! Е, разбира се и обноските… Винаги съм минавал за изключително любезен. "Желязна хватка в кадифени ръкавици". Вървях напред! Не се спирах пред нищо! Неограничени амбиции. Пари, власт. Но внимание! И страхотна техническа подготовка. Първа награда на фагот в Консерваторията в Ниор, втора на английски рог, трета грамота по на хармонията. Можех да вървя напред, имах нещо в главата си. Виждате ли, скъпи господине, харесва ми, когато младежите са амбициозни. А на теб, в края на краищата, не ти ли се иска да бъдеш милионер?
М.АНРИ: Отговори на баща си, Орфее…
БАЩАТА: Ах! Парите, парите! Ами това е животът, драги! Може да ти е тъжно, но още си млад. Представи си, че можеш да забогатееш. Лукс, шик, празненства, жени! Мисли за жените, мисли за любовта! Брюнетки, блондинки, червенокоси, тъмнокоси… Какво разнообразие, какъв избор! И всичко е твое! "Мечтата на султана" - разхождаш се и посочваш с пръст! Тази! Ти си богат, млад, красив и тя тича! И после …умопомрачителни нощи! Страстни вопли, безумни целувки, следи от зъбки, топла сянка, нещо испанско... Или върху диваните на закритите будоари, 5 на 7, върху скъпи кожи и отблясъците на огъня от камината, върху голото тяло на някое русокосо и перверзно дете, или други забавни и тръпчиви игрички. Какво да ти разправям, драги! Усещания, всякакви усещания! Живот е изпълнен с емоции… Къде е мъката ти? Изпарила се е...
         /Прави жест, продължава по-сериозно./
Но това не е всичко. Има и други неща, авторитета, общественото положение… Ти си силен, влиятелен, станал си индустриален бос. Зарязал си музиката… Строга непроницаема маска…Съвети на директорите, сред хитри лисици, където се решава съдбата на Европейската икономика (но ти ги "изиграваш" всичките). И после стачки, въоръжени работници, насилие. Излизаш сам пред вратите на завода. Един куршум изсвистява покрай главата ти, но не те улучва. Ти не трепваш. Говориш им, думите ти отекват като удари на чук. Очаквали са от теб обещания, отстъпки. Не са те познавали! Ти си ужасен. Ти ги убеждаваш. Навеждат глави и се връщат на работа. Победени! Чудесно… Тогава посъветван от най-добрите си приятели влизаш в политиката. Уважаван, влиятелен, окичен с ордени, член на сената, винаги изложен на опасност. Велик син на велика Франция! После всенародно погребение, цветя, купища цветя, венци, траурни барабани, речи. А аз стоя скромно в един ъгъл, държат да присъствам на церемонията - добродушно старче, какво да се прави, скъпи, вече съм побелял, но овладял въпреки всичко мъката си, за среща-мирно!
         /Той декламира/.
„Да отдадем заслужена почит пред мъката на един баща…!“         /Толкова е хубаво, че той избухва в смях/:
О, приятелю, животът е прекрасен.!
М. АНРИ: Виждаш ли, Орфее…
БАЩАТА: Човекът, който ти говори е страдал. Толкова пъти е изпивал горчивата чаша до дъно. Понякога до кръв е хапел устните, за да не извика. Приятелите, с които си се веселил, дори не са подозирали за мъката, която таиш в душата и независимо от всичко… Предателството, омразата, несправедливостта… Понякога сигурно се чудиш на прегърбеното ми тяло и на побелелите ми коси, дете. Знаеш ли бремето, който живота стоварва върху раменете на един човек…знаеш ли каква е тежестта на живота…
/Той напразно дърпа фаса, гледа засегнат и после го изхвърля с въздишка/.
Г-Н АНРИ: Още една пура?
БАЩАТА: Мерси! Развълнувам се. Да, развълнуван съм, какъв аромат! А бандерола - истинско бижу. Ще си позволя само да кажа, скъпи, че момичетата, които ги правят ги търкалят върху бедрата си голи. Знаехте ли?
/Той повтаря./
Върху бедрата си…
/Замисля се./ Какво казах?
Г-Н АНРИ: За тежестта на един човешки живот…
БАЩАТА: Как така тежестта на един човешки живот…/с прозаичен глас/.
Г-Н АНРИ: Ако знаеше каква тежест стоварва живота върху раменете на един човек…
БАЩАТА: /който със зъби стиска остатъка от пурата си/
Да, наистина…
/Той спира, запалва и казва с умилениел/
А! Да, много е тежко, сине, страшно е тежко…
/Продължава да всмуква с умиление./ Чудесно.
/Бащата намигва на г-н Анрил/
Имам чувството, че вдишвам аромата от бедрата им…
/Той иска да се засмее, но се задавя от дима. Г-н Анри продължава към Орфей./
Г-Н АНРИ: Чу ли какво каза баща ти? Винаги трябва да го слушаш! Бащите винаги имат право!
/Орфей вдига очи и го гледа. Г-н Анри се усмихва и нежно добавя./
Дори глупавите, Орфее. Животът е така устроен, че глупавите бащи понякога знаят за него много повече от интелигентните. Животът не се нуждае от интелигентност! Дори това е най-притесняващото нещо, с което можеш да се сблъскаш по безгрижния си път…
ОРФЕЙ: /мърмори/ Животът…
Г-Н АНРИ: Не казвай нищо лошо за него. Вчера вечерта ти го защитаваше.
ОРФЕЙ: Вчера бе толкова отдавна…
Г-Н АНРИ: /тихо/ Въпреки, че те бях предупредил, че той ще ти отнеме Евридика.
ОРФЕЙ: Не обвинявайте живота… „Животът“ не значи нищо. Това съм аз, единствено аз.
Г-Н АНРИ: Единствено ти. Какъв горделивец!
ОРФЕЙ: Точно така! Това е моята гордост!
Г-Н АНРИ: Твоята гордост! Наистина ли, човече? Искаш и гордостта да е твоя. Твоята любов, твоята гордост, сега и твоето отчаяние, сигурно… Защо трябва да слагаш притежателно местоимение? Вие сте странни! А защо не и моя кислород, моя азот? Трябва да казваш Гордостта, Любовта, Отчаянието. Това са имена на реки, човече. От тях се отделя едно поточе и заедно с хиляди други залива и теб. Това е всичко. Реката Гордост не е твоя!
ОРФЕЙ: Реката ревност също така, зная. А мъката, която ме залива несъмнено приижда от същата река. Мъката, която в момента дави хиляди други хора приижда от същата река. Това е същата ледена вода, същото неизвестно течение, а после? Не съм от тези, които се утешават, като казват „това е живота“. Какво ме интересува, че това е живота? Че един милион песъчинки ще бъдат стрити на прах в същия миг, като мен?
Г-Н АНРИ: Те са твои братя по съдба, както се казва.
ОРФЕЙ: Мразя ги всички до един. Така, че да не се опитват да ми представят тълпата за по-голяма загрижена сестра. ЧОВЕК Е САМ. ЧОВЕК Е СЪВСЕМ САМ. ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО НЕЩО!
Г-Н АНРИ: /който се е надвесил над него/ И още нещо: ти си сам, защото загуби Евридика. Представи си, какво би ти отредил живота, твоя скъп живот, ако един ден се почувстваш сам с живата Евридика до себе си?
ОРФЕЙ: Не.
Г-Н АНРИ: Напротив! Рано или късно, след година, след пет години, ако предпочиташ, без да си престанал да я обичаш, може би, ще усетиш, че вече не желаеш Евридика, че тя не те желае.
ОРФЕЙ: Не.
Г-Н АНРИ: Напротив! Или може би, още по-глупаво - ти ще си господина, който мами Евридика.
ОРФЕЙ: Никога!
Г-Н АНРИ: За кого крещиш толкова силно, за мен или за себе си! Да допуснем, ако предпочиташ, че ще бъдеш господина, който има намерение да изневери на Евридика, така не е ли по-добре?
ОРФЕЙ: Ще й остана верен завинаги!
Г-Н АНРИ: Сигурно, вероятно дълго време… с очи, които не смеят да погледнат други жени. И бавно, постепенно между вас ще започне да се наслоява една сигурна омраза, заради всички момичета, които не си последвал на улицата заради нея.
ОРФЕЙ: Това не е вярно!
Г-Н АНРИ: Да. До този ден, в който една от тях прекоси пътя ти, Орфее, - млада, безмилостна, безгрижна - една съвсем нова жена, която ще застане пред твоята умора и твоето отегчение. И тогава смъртта, измяната, предателството, лъжата, изведнъж ще се превърнат в най-обикновени понятия. Несправедливостта придобива друго име, верността - друго лице…
ОРФЕЙ: Не. Ще затворя очи. Ще избягам!
Г-Н АНРИ: Първият път може би, и ще продължиш да вървиш още известно време до твоята Евридика, с вид на човек, който се чуди как да си изгуби кучето на улицата. Но на стотния път, Орфей…
/Той прави жест./
Всъщност, може би Евридика, първа щеше да те зареже.
ОРФЕЙ: /с хленчещ глас/ Не.
Г-Н АНРИ: Защо не? Защото те е обичала вчера? Едно малко птиче, готово да отлети, без да знае защо и накъде, дори навън да го дебне смъртта.
ОРФЕЙ: Ние нямаше да престанем да се обичаме!
Г-Н АНРИ: Може би няма да престане да те обича, бедната, не е така лесно да престанеш да обичаш! И тежкия живот си има своята нежност, знаеш. Може би, щеше да ти се отдаде, преди да отиде при любовника си и то така покорна, така мила и нежна, че още малко да се чувстваш истински щастлив.
ОРФЕЙ: Не, не и ние!
Г-Н АНРИ: Вие като останалите! Вие повече от тях- другите? С вашата болезнена чувствителност ще бъдете разкъсани до край!
ОРФЕЙ: Не!
Г-Н АНРИ: Да! Или пък един ден уморени и вяли ще решите най-после да убиете патетичното в себе си и най-накрая да се примирите. И човек може да види един доволен от себе си Орфей и една оеснафена Евридика…
ОРФЕЙ: Това ще продължи завинаги: докато тя остарее и побелее до мен и докато аз остарея до нея!
Г-Н АНРИ: Животът, твоя скъп живот няма да допусне да стигнеш до там! И любовта на Орфей и на Евридика няма да му се изплъзне!
ОРФЕЙ: Напротив!
Г-Н АНРИ: Не, човече! Вие всички сте еднакви! Жадувате за вечното, но още по време на първата целувка позеленявате от ужас, защото смътно усещате, че това не може да продължи дълго. Клетвените обещания бързо се забравят! И тогава започвате да строите къщи, защото камъните са трайни, създавате дете, за да бъдете обичани. Залагате най-безотговорно щастието на това малко невинно създание, в тази съмнителна битка за най-уязвимото и крехко нещо на света - вашата любов на мъж и жена… А тя се изчерпва, унищожава, избледнява, изчезва, така както при тези, които в нищо не са се клели, и които нищо не са обещавали…
БАЩАТА: /който придремва/ Като ви казвам, че животът е прекрасен…
/Той се обръща във фотьойла, ръката, която държи пурата се отпуска, той мърмори, като продължава да се прозява. Г-н Анри и Орфей го наблюдават мълчаливо/:
Г-Н АНРИ: Животът няма да ти остави Евридика, човече, но тя може да ти бъде върната завинаги - Евридика от първия ден, онази, която винаги ще прилича на самата нея.
ОРФЕЙ: /го гледа известно време и после казва, като поклаща глава/: Не!
Г-Н АНРИ: Защо не?
ОРФЕЙ: НЕ ИСКАМ ДА УМИРАМ, МРАЗЯ СМЪРТТА!
Г-Н АНРИ: /тихо/ Ти си несправедлив. Смъртта е добра, красива. Единствено тя дава на любовта истинската й същност. Нали чу баща ти да говори за живота - беше тъжно, смешно, жалко. Е, така беше - шутовщина, тази абсурдна мелодрама ето това е животът. И това бреме, и тези театрални ефекти също са част от живота. Хайде, иди да се поразходиш навън с твоята малка Евридика и ще я намериш, преди да сте стигнали прага с лекьосана от човешки ръце рокля и ще се почувстваш страшно изтощен… А, ако я намериш отново, ако ти самия се преоткриеш? Предлагам ти една непокътната, недокосната, нетленна, една истинска Евридика, която животът никога няма да ти предложи? …Искаш ли я?
/Бащата започва ужасно да хърка/… Виж как хърка баща ти!
Той е грозен, жалък! Той е живял! Кой знае? Може би не е толкова глупав, колкото преди малко изглеждаше. Може би за миг се е докоснал до любовта и до красотата! Погледни го сега, вкопчил се в жалкото си съществувание, с мършаво тяло, отпуснат хърка в креслото! Погледни го добре! Хората смятат, че едно изхабено от живота лице е по-ужасно от смъртта! Каква грешка! Напротив - ужасното е под брадата, монокъла или под порядъчния вид- белези на старостта да откриеш да прозира окарикатурено, но недокоснато от времето едно вяло, безволево и слабохарактерно лице на 15 годишен младеж. Това е ужасът на живота! Тези сбръчкани юноши, вечно ухилени, винаги безсилни и безпомощни, апатични, но все по-самодоволни и уверени в себе си. Такива са хората…Погледни добре младежкото лице на твоя баща, Орфей и мисли за Евридика, която те очаква.
ОРФЕЙ: /тръгва след известно време/ Къде?
Г-Н АНРИ: /усмихнат/ Винаги искаш всичко да знаеш, човече. Твърде много те обичам. Бях отчаян, че страдаш, но сега това ще свърши… Ще видиш как всичко ще стане чисто, светло, ясно… Един свят само за теб, малък Орфее…
ОРФЕЙ: Какво трябва да направя?
Г-Н АНРИ: Вземи си палтото, нощта е хладна. Излез от града, по пътя пред теб, когато къщите се разредят, ще стигнеш до едно възвишение, близо до малка маслинена горичка. Там е!
ОРФЕЙ: Кое?
Г-Н АНРИ: Мястото, където ще се срещнеш със смъртта. В 9 часа. Почти стана време, не я карай да чака!
ОРФЕЙ: И ще видя отново Евридика?
Г-Н АНРИ: Веднага.
ОРФЕЙ: /взима си палтото/ Добре, сбогом.
Г-Н АНРИ: Довиждане, човече.
/Хъркането на бащата се усилва, докато се превърне в продължителен, натрапчив шум, наподобяващ удари от барабани, който не стихва до края на сцената. Постепенно осветлението се променя. Г-н Анри е останал неподвижен на мястото си, с ръце в джобовете, изведнъж той казва тихо/.
Влез!
/Вратата бавно се отваря, Евридика влиза и остава в дъното на помещението./
ЕВРИДИКА: Съгласи ли си?
Г-Н АНРИ: Да, прие.
ЕВРИДИКА: /със събрани ръце/ Скъпи мой, моля те, ела по-скоро!
Г-Н АНРИ: Той идва.
ЕВРИДИКА: Нали поне няма да го боли?
Г-Н АНРИ: А теб, боля ли те?
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: /чука и влиза/ Ако ми позволите ще оправя завивките.
/Той спуска двойните пердета и започва да оправя завивките. Минава няколко пъти покрай Евридика, но не я забелязва. Гледа бащата и се усмихва/.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Господинът хърка, изглежда това е признак на добро здраве. Майка ми казваше, че само добрите живи хора хъркат. Чух господинът да говори, страхувам се да не го безпокоя
Г-Н АНРИ: Говоря си сам.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: И на мен ми се е случвало. Човек понякога си говори такива странни неща, които другите не биха му казали? Как е младият господин?
Г-Н АНРИ: Добре.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Трябва да е било ужасен удар за него?
Г-Н АНРИ: Да.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Смятате ли, че някога ще се утеши?
Г-Н АНРИ: Да. Колко е часа?
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: 9 без 2 минути, господине.
/Той мълчаливо оправя завивките. Чува се само хъркането на бащата, което се усилва./
Г-Н АНРИ: /изведнъж го извиква/ Ако обичате?
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Кажете господине?
Г-Н АНРИ: Пригответе ми сметката, моля, заминавам тази вечер.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Вчера господинът ми каза…
Г-Н АНРИ: Размислих, този път заминавам.
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Добре, господине. Значи приключвате с Марсилия?
Г-Н АНРИ: Да.
/Момчето тръгва да излиза./
Г-Н АНРИ: Колко е часа сега?
МОМЧЕТО ОТ ХОТЕЛА: Точно 9, господине.
/Той излиза, като оставя вратата широко отворена/
Г-Н АНРИ: /на Евридика, която стои неподвижна/ Ето го.
ЕВРИДИКА: /пита тихо/. Ще може ли да ме гледа?
Г-Н АНРИ: Да, но сега без да се страхува, че ще те загуби!
/Орфей влиза, като се колебае на прага, сякаш заслепен от светлината. Евридика тича към него. Прегръща го./
ЕВРИДИКА: Скъпи мой, колко дълго те чаках!
/Часовникът отдалеч отмерва 9 часа. Бащата изведнъж престава да хърка, събужда се с куркане в червата/
БАЩАТА: /всмуква от изгасналата си пура/ Гледай ти? Задремал съм. Къде е Орфей?
/Г-н Анри не отговаря. Бащата обезпокоен гледа около себе си./
Излезе ли? Отговорете ми най-накрая, дявол да ви вземе. Къде е Орфей?
Г-Н АНРИ: /Като му показва прегърнатата двойка, която той не може да види./
Орфей е най-накрая с Евридика!

 

 

 

З А В Е С А Т А    П А Д А

 

 

 

 

К Р А Й    Н А     „Е В Р И Д И К А“

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. ноември 2004 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]