На Луис Гранина                            

Много пъти се връщах към нашата раздяла.
Спомням си сбогуването, по средата на моста,
пред реката, която толкова пъти ни беше копирала.
Денем, нощем, в мъглата на съня.
Винаги ми казваше: „Това е нашата река,
Матараня спокойната, като лунен кристал.
Матараня сигурната, която не познаваше граници
и ками. Реката на всичките мелодии.“
Не знаех добре как беше дошла при нея:
ти беше във ваканция, беше дошла да забравиш
една луда любов и да рисуваш покривите и багреното небе.
И там те видях: надникнала на една тераса над водата.
С твоите акварели, с наклонената шапка, без бързане.
Светлината на очите ти се сливаше с блясъка на света.
Върнах се да те видя. Като някой шпионин. Като някой,
който е намерил шифъра на своята фикс идея, примамката
на часовете. Увереността на един пожар от любов.
Един ден се видяхме. Разпознахме се отдалече.
Улових те с моя фотоапарат и с дързостта си.
Нарече ме безочлив, крадец на тела. Зяпач.
Засмях се и това сякаш оправи почти всичко. Приближих се
и ти показах всичките снимки: десет, двадесет, тридесет. Не зная.
Ти се засмя. „Какво така се е загубил тук ловецът?“
Не знаех какво да отговоря. И пробвах неустрашимо:
„Търся хубавки художнички. Търся, в Матараня,
жени, които да ме накарат да мечтая. Искам да си загубя главата.“
Продължавахме да разглеждаме. Добави: „Виждам, че също така
те интересуват краката, задникът ми и гърбът.“ Казах ти:
„Аз съм фотограф на женското телесно изкуство.“

Из Оригинална версия (2012)

върни се | продължи