На много основно ниво това стихотворение е за езика.
Виж, то ти говори. Гледаш през прозореца
или се преструваш, че нервничиш. Твое е и не е.
Подминаваш го, то те подминава. Разминавате се.

Стихотворението е тъжно, защото иска да е твое, но не може.
Какво е основно ниво? То е това и други неща,
цяло множество, което се включва в играта? Игра?
Ами, всъщност, да, но игра за мен е

нещо външно и дълбоко, мечтана роля,
като да раздаваш благодат в тези дълги августовски дни
без всяко основание. Без ограничения. И преди да се усетиш
то се изгубва сред пушека и бъртвежа на печатането.

За пореден път е в играта. Смятам, че ти съществуваш само
за да ме примамиш да го съчинявам, на твоето ниво, a после не си там
или променяш отношението си. А стихотворението
неусетно ме смъква до теб. Ти си това стихотворение.

върни се | съдържание | продължи