На Франсиско Пино

Къде битувам, кого обитавам в театрални нощи,
под бял сатен, неотстъпчиви погледи,
страдания, безсъници, загуба на деца,
раждането, при което аз не съм родилката,
но изнемощяла ме оставя на завивката до крайчеца.
Една река прелива. Някой връзва от коприна
пъпна връв; минават, скрипват в мойте вени нож и име.
Как трябва да отвърна. Да, победа, все още несигурна,
на ключ за тази брава не;
на ваза, от двадесетте години, която украсих с грижливост;
на коридор, не водещ в стаите, които парфюмирам и охлаждам.
Скръбно е всичко и тъй несъмнено едновременно,
подобно тази светлина ранена,
която разполага с мене и нанякъде ме води.