Пол Остър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | критика за Пол Остър

 

 

Из „Бруклински безумия“

 

Пол Остър

 

Превела от английски: ИГЛИКА ВАСИЛЕВА

 

 

На дъщеря ми Софи

 

 

Увертюра

 

 

         Търсех си тихичко място, където да умра. Някой ми препоръча Бруклин и затова на следващата сутрин пристигнах от Уестчестър, за да огледам терена. Не бях идвал от петдесет и шест години и вече нищо не си спомнях. Родителите ми се бяха изнесли оттук, когато съм бил на три години, и ето че инстинктивно усетих как вървя точно към квартала, в който бях живял навремето, как като пребито псе се влача към мястото, където се бях родил. Един местен агент на недвижими имоти ме разведе наоколо, показа ми шест-седем апартамента в жилищни сгради, облицовани с фугирани тухли, и в края на следобеда вече бях наел жилище с две спални на Първа улица, само на половин пряка от Проспект Парк. Нямах представа що за хора са съседите ми, но това изобщо не ме интересуваше. Те всички работеха от девет до пет, никой от тях нямаше деца, което означаваше, че малко или много сградата ще бъде сравнително тиха. А това беше нещо, на което държах повече от всичко останало. Тих край на тъжния ми, абсурден живот.
         Къщата в Бронксвил беше обявена за продан и щом процедурата завършеше в края на месеца, парите вече нямаше да представляват проблем. С бившата ми съпруга бяхме решили да си разделим сумата от продажбата и с четиристотин хиляди долара в банката, щях да разполагам с достатъчно средства, с които да изкарам, докато спра да дишам.
         Отначало не знаех какво да правя със себе си. Бях прекарал трийсет и една години в ежедневно пътуване между предградията и манхатънския офис на застрахователното дружество “Мидатлантик - живот и злополука”, но сега, когато вече не ходех на работа, се оказа че в един ден има твърде много часове. Около седмица след като се преместих в апартамента, моята омъжена дъщеря Рейчъл пристигна от Ню Джързи, за да ме посети. Каза ми, че не трябва да стоя със скръстени ръце, че непременно трябва да си измисля някакво занимание. Рейчъл не е глупав човек. Има докторат по биохимия от Чикагския университет и работи като научен изследовател към голяма фармацевтична компания недалеч от Принстън, но също като майка си, и тя говори с до болка изтъркани житейски баналности – всички онези изстискани докрай готови фрази и евтини идеи-конфекция, които препълват бунището от съвременни мъдрости.
         Обясних й, че по всяка вероятност ще умра до края на годината и изобщо не ми пука за никакви занимания. За малко, поне така изглеждаше, Рейчъл да се разплаче, но успя да пресуши сълзите си с няколко премигвания и вместо това ме нарече жесток човек и голям егоист. Нищо чудно че “мом” най-накрая се е развела с мен, добави, нищо чудно, че повече не е била в състояние да ме издържа. Да си омъжена за човек като мен сигурно е било един безкраен тормоз, истински ад. Истински ад. Уви, милата Рейчъл – тя просто не знае какво говори. Единственото ми дете населява тази земя вече двайсет и девет години и нито веднъж не се е отчела с една по-оригинална реплика, с нещо абсолютно и само нейно.
         Да, предполагам, че понякога у мен има нещо гадно. Но не винаги – и всъщност не по принцип. В добрите си дни аз съм приятен и дружелюбен като всеки друг. Не е възможно да продаваш застраховки “живот” така успешно, както съм го правил, като отблъскваш клиентите, не и в продължение на цели три десетилетия, не, не можеш! Трябва да умееш да проявяваш разбиране. Трябва да умееш да изслушваш хората. Трябва да знаеш как да ги очароваш. Аз притежавам всички тези качества, както и други подобни. Не отричам, че и аз съм имал своите лоши моменти, но всеки знае, че зад затворените врати на семейния живот се крият всевъзможни опасности. Той може да се окаже чиста отрова за всеки поддал му се, особено ако човек първо и преди всичко не е роден за брачен живот. Обичах да правя любов с Едит, но след четири-пет години страстта като че изтля и оттогава нататък се превърнах в далеч не съвършен съпруг. Рейчъл обаче ме обвини, че и като родител не ме бивало. Не искам да противореча на нейните спомени, но истината е, че аз се грижех за тях двете по мой си начин и ако от време на време съм попадал в обятията на други жени, никога не съм гледал сериозно на тези връзки. Разводът не беше по мое настояване. Лично аз, въпреки всичко, възнамерявах да остана с Едит до края. Тя беше тази, която поиска да се махне, и като се има предвид размера на моите прегрешения и простъпки през изминалите години, не бих могъл да я обвинявам. Трийсет и три години живот под един покрив, а когато двамата поехме в противоположни посоки, се видя, че не бяхме спечелили почти нищо от тази съвместност.
         Бях казал на Рейчъл, че дните ми са преброени, но единствено под формата на взрив от чиста хипербола, сприхав отговор на вечните й опити да се бърка в живота ми със съвети. Моят рак на белия дроб беше в ремисия и предвид онова, което онкологът ми каза при последния преглед, имаше основание за предпазлив оптимизъм. Това обаче не означаваше, че съм му повярвал. Шокът, който изживях, когато научих за заболяването, беше толкова силен, че още не мога да допусна възможността за оздравяване. Бях се предал, бях се примирил, че съм вече мъртвец, и след като туморът беше изрязан и трябваше да мина през изтощителните изпитания на лъчевата и химиотерапията, след като бях изстрадал продължителните пристъпи на гадене, повръщане и замаяност, загубата на коса, загубата на воля, загубата на работа, загубата на съпруга, вече ми беше много трудно да си представя как изобщо ще продължа напред. Затова и Бруклин. Затова и подсъзнателното ми връщане към мястото, откъдето е започнала моята история. Бях почти на шейсет години и нямах представа още колко време ми остава. Може би двайсет години, може би само няколко месеца. Каквато и да беше медицинската прогноза на моето състояние, важното бе да не приемам нищо на доверие. Докато съм жив, трябваше да измисля начин да започна да живея отново, но дори и да не живея дълго, трябваше да правя нещо повече от това да седя със скръстени ръце и да си чакам края. Както обикновено, моята дъщеря научен работник беше права, въпреки че съм прекалено упорит, за да си призная. Трябваше да се занимавам с нещо. Трябваше да си размърдам задника и да се захвана с нещо.
         Беше ранна пролет, когато се преместих и през първите няколко седмици запълвах времето си като просто изучавах околността, правех дълги разходки в парка, засаждах цветя в задния двор на къщата – малко, затрупано с боклуци парче земя, което от години е било напълно занемарено. Гордеех се с наново порасналата си коса и отидох да я подстрижа в бръснарницата “Парк Слоуп” на Седмо Авеню, взимах си касети от едно магазинче, което се наричаше “Филмов рай” и често се отбивах в “Тавана на Брайтман” – задръстена, претрупана, зле организирана книжарница за книги втора употреба, чийто собственик беше един превзет педераст на име Хари Брайтман (повече за него по-нататък). Сутрин най-често си приготвях закуска в апартамента, но тъй като не обичах да готвя, пък и не ме биваше, предпочитах да обядвам и вечерям навън – винаги сам, винаги с отворена книга пред себе си, винаги дъвчех колкото е възможно по-бавно, за да разтегля яденето и да убия времето. След като изпробвах няколко възможности в околността, спрях се на «Космик дайнър» като любимо място за обяд. Храната в него беше сносна в най-добрия случай, но една от келнерките на име Мария беше прелестна пуерториканка, по която хлътнах, щом я зърнах. Беше наполовината на моята възраст и вече омъжена, което означаваше, че любовна игричка е немислима, но беше толкова възхитителна, такава радост за окото, толкова внимателно се държеше с мен, така весело се смееше на моите абсолютно безвкусни шеги, че буквално се скапвах, когато имаше почивен ден. Открих, че от чисто антропологическа гледна точка бруклинчани са по-малко склонни да разговарят с непознати в сравнение с всички други племена, които познавах. Въпреки това обичаха да се бъркат в чуждите работи (възрастни жени непрекъснато подхвърляха на млади майки, че децата им не са облечени достатъчно топло, случайни минувачи правеха забележка на собствениците на кучета, че дърпат каишките им твърде рязко); караха се като четиригодишни дебили за всяко спорно място за паркиране и изобщо не спираха да съскат и ругаят. Една неделя сутрин влязох в препълнен магазин за деликатеси с абсурдното име «Вкусната багета». Исках да си взема багета с канела и стафиди, но думата заяде в устата ми и от нея излезе канела с фибри. Младото момче зад тезгяха, без да губи и миг, ми отговори автоматично: «Съжалявам, нямаме от тях. Вместо това какво ще кажете за една ръжена с тиква?» Светкавична реакция. Толкова светкавична, че едва не си подмокрих гащите.
         След тази неволна грешка на езика, най-накрая ме осени идея, която Рейчъл би одобрила. По всяка вероятност не беше кой знае какво хрумване, но по-добре от нищо, и ако се захвана с него упорито – така настойчиво и всеотдайно както възнамерявах, тогава щях да си имам проект, нещо като любимо занимание, точно това, което търсех, за да ме откъсне от безделието на заспалия ми живот. Колкото и скромен да беше този мой проект, реших да му дам грандиозно, дори малко бомбастично име – за да се самозалъгвам, че върша нещо важно. Нарекох го «Книга на човешката глупост» и в нея с възможно най-простичък и ясен език исках да опиша всяка досадна грешка, всеки резил, всеки гаф, всяко неловко положение, всяка идиотщина, всяка слабост, всяка безсмислица и нелепица, които бях извършил през моята дълга и изпълнена с превратности кариера на човек. А когато изпитам недостиг на собствени истории, щях да прибегна към случки с мои познати, а когато и този източник пресъхне, щях да продължа с исторически събития, документирайки глупостта на моите ближни през вековете, започвайки с изчезналите цивилизации на древния свят, та чак до първите месеци на двайсет и първи век. Ако не друго, поне няколко усмивки сигурно щеше да предизвика. Нямах никакво желание да разголвам душата си или да изпадам в мрачни самонаблюдения и анализи. От началото до края тонът трябваше да бъде лек и фарсов, а единствената ми цел беше да се занимавам с нещо приятно, убивайки колкото е възможно повече часаве на деня.

 

 

 

 

---

 

 

Книгата предстои да излезе с марката на Издателство „Колибри“.

 

Издателство ``Колибри``

 

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!

 

 

Електронна публикация на 13. септември 2008 г.
©
1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]