- Вие не сте от Майорка, нали? - казва девойката от съседната маса.
         - Моля? Какво? - Киньонес се стряска и почти се задавя със сухия херес.
         - Уплаших ли Ви? - Момичето не му се присмиваше, а се забавляваше.
         - Изненадохте ме, признавам. Тук в Палма никой не ме познава. Само минавам оттук.
         - Значи не сте от Майорка. Не сте и от Испания.
         - Да прескочим етапи в разследването - аржентинец съм.
         - Така ми се струваше.
         - Защо? - Киньонес се заглежда по-внимателно в момичето - тя е с тъмни панталони и бяла блуза, немного развита все още, но с бъдеще.
         - Не знам. Заради ръба на панталона, заради начина, по който палите клечката кибрит, заради начина, по който гледате жените.
         - Истински прогрес. Преди ни познаваха само по акцента.
         - Бих казала, че сте на четирисет и три.
         - На четирисет и една.
         - Подмладявате ли се?
         В безцеремонността на момичето има известна оригиналност. На Киньонес му е приятно.
         - Аз съм уругвайка. На четиринайсет съм.
         - Добре.
         - Не Ви ли интересува?
         - Защо не? Но в интерес на истината през последните години не е необичайно да попаднеш на хора от нашите земи в Европа.
         - Казвам се Сусана. А Вие?
         - Киньонес.
         Сусана си беше поръчала лимонада, но още не я беше опитала.
         - Ще Ви се стопли лимонадата. Не забравяйте, че е август месец.
         - Не ми допадат студените напитки.
         Обгръща чашата с ръка, за да прецени температурата й, но и сега не се решава.
         - Харесват ли Ви всички тези шведки и холандки, и германки, които се разнасят тук по улица Борне и Вие съзерцавате очарован?
         - Е, зависи. Има холандки и холандки.
         - Кои Ви привличат повече? Тези с малките цицки или тези с целулита?
         Киньонес я гледа заинтригуван.
         - Къде научи този речник?
         - А, говорим си на ти, много добре.
         - Да, естествено.
         - Е, не съм неграмотна.
         - Бих казал, по-скоро прекалено грамотна за твоите четиринайсет.
         Сусана не отговаря, загледана в тънките си ръце, като че ли изследва кожата си пора по пора.
         - Винаги, когато се пека много на слънце, ми излизат лунички.
         - И на мен също - съгласява се Киньонес, за да каже нещо.
         - Дуетът Луничавите. Можеш ли да пееш?
         - Фалшиво като глух петел, а ти?
         - Аз фалшиво като всяка цигулка.
         - Не бива да се обобщава. Има цигулки, които...
         - Всички свирят фалшиво. Да, знам какво говоря. Чичо ми беше цигулар и скрибуцаше по цял ден. Тоест се отказваме от дуета.
         - Защо казваш беше цигулар. Вече не е ли?
         - Сега е дърводелец. Скрибуца с бичкията. Изгнанически работи.
         - А, ти си изгнаница.
         - Разбира се.
         - Не чак толкова. Има уругвайци и аржентинци, които не са изгнаници.
         - Поне половината са.
         - Но другата половина...
         - Деца на изгнаници. Аз всъщност принадлежа на тази втора половина. А ти?
         - На първата.
         - Колко време мина, откакто напусна Буенос Айрес?
         - Тукуман. Буенос Айрес не е цялата република.
         - Хубаво.
         - Четири години.
         - И какво правиш в Палма?
         - Сега съм в отпуска, но обикновено продавам. Продавам реклами. Из цяла Испания.
         - Колко интересно. Аз живея в Германия.
         - И как е?
         - Добре. Германци.
         Киньонес се усмихна и се възползва от момента, за да отпие глътка херес.
         - Кажи ми нещо, защо ме заговори?
         - Не знам. Може би защото не те познавам.
         - Печелиш просто, като говориш?
         - Не точно. Всъщност трябваше да кажа на някого, че мисля да се самоубия. Това е твърде голяма новина, за да я нося само аз.
         Извенъж момичето беше станало сериозно. Киньонес преглътна отново, но само слюнка.
         - Сама ли дойде в Палма?
         - Не. Със стария.
         - Слава Богу.
         - И с една приятелка на стария. След малко ще дойдат да ме търсят.
         - А майка ти?
         - В Германия. От доста време вече не са заедно. Тя също има приятел, другар, знам ли и аз.
         - Затова ли искаш да се самоубиеш?
         - А, ти повярва.
         - Шега ли беше?
         - Никаква шега. Но си помислих, че никой не би ми повярвал. Не, не затова.
         Той отново се загледа в потока туристи. Обикновено оставаше тук, на външните масички на кафе Маями, поне докато видеше да пристига автобусчето с вестниците от Мадрид. Тогава отиваше до будката и купуваше два всекидневника и някое списание, за да не изгуби контакт със света.
         - Ще ми разкажеш ли още?
         - Може. Изглеждаш добър човек. Въпреки това ужасно име, Киньонес.
         - Не ти ли харесва?
         - Честно казано, отвратително е. Естествено, че не името е важното. Добър човек ли си или не?
         - Мисля, че да.
         - Тогава си. Ако не беше, щеше да кажеш, че си сигурен.
         - Имаш си методи.
         - А, да. Човек трябва да се оправя.
         Келнерът минава с празен поднос и Киньонес се възползва, за да си поръча още един херес.
         - Този сигурно си мисли, че развращавам малолетни.
         - Или че аз разваращавам пълнолетни.
         - То и такива ги има.
         - Сигурно. Бил ли си в затвора?
         Отново се стресна. За да го прикрие, си махна очилата и се зае да ги чисти с мръсната кърпичка.
         - Три години.
         - Сам ли си в Испания?
         - Сам.
         - Нямаш ли жена и деца?
         - Жена. Но спомни си, че тази, която иска да се самоубие, си ти, а не аз.
         - Прав си. Но ми се струва, че не ме взимаш насериозно.
         - Не се шегувам. Ще ми се да не те взимах насериозно. Би било по-удобно. Но не.
         - Не те ли изненадва, че искам да се самоубия на толкова крехка възраст?
         - Ако можеше да говориш в не толкова вестникарски стил, бих ти бил благодарен. Не, не ме изненадва.
         - Никой не знае.
         - Как така никой? Аз знам.
         - Но ти няма да ме предадеш. Имам предвид, така ми се струва.
         - Защо не поговориш с баща ти?
         - Нищичко не разбира.
         - А аз разбирам?
         - Не съм сигурна. Пробвам, нищо повече. Ти си доста стар, за да разбираш, но имаш млади очи. Така че може би.
         - Благодаря за тази забележка.
         - Какви са моите очи?
         - Смущаващи.
         - И ти си имаш методи.
         - А, да. Човек трябва да се оправя.
         Тя прокарва ръце по панталоните си с необмислен, почти ритуален жест.
         - Някога опитвала ли си наркотици? - изтърсва Киньонес с най-естествения тон на света.
         - Да, но не стават. Не свикват с мен, нито пък аз свикнах с тях. Несъвместимост на характерите.
         - По-добре за теб.
         - Или по-зле, не знам. Истината е, че не потръгна.
         Киньонес забелязва пристигането на автобусчето и разтоварването на мадридските вестници, но не става, по-късно ще има време. Засега ще остане тук, до момичето.
         - И баща ти ли е бил в затвора?
         - Аха.
         - Зле ли му се отрази?
         - Аха. Освен това, не се казвам Сусана.
         - А стига бе.
         - Казвам се Елена.
         - И защо така?
         - Не знаех дали мога да ти се доверя.
         - А сега?
         - Сега мисля, че мога.
         - Е, аз, много съжалявам, но продължавам да се казвам Киньонес.
         - Жалко. А толкова се надявах и то да е фалшиво.
         - Сори.
         - Никога ли не взимаш предпазни мерки?
         - Понякога да. Но нямаш вид на агент на ЦРУ.
         Киньонес решава да започне втората чаша херес.
         - Как е? Хубаво ли е?
         - Да.
         - Никога не съм опитвала херес.
         - Искаш ли да ти поръчам един?
         - Не. Алкохолът ми причинява уртикария. Алкохолът и тангата.
         - Кажи ми, трябва ли да те питам какви са причините за желанието ти да се самоубиеш?
         - Не е желание. Решение е.
         - Решенията се взимат по някакви причини.
         - Какво се разбираме? Ще ме питаш ли?
         - Добре, защо взе това решение?
         - Цял куп причини. Старият, старата, приятелката на стария, приятелят на старата, това, което те и други разказват за там, това, което аз и други намираме тук.
         - Къде е тук?
         - Германия, Европа, целият този къмпинг. Обичаш ли да четеш?
         - Да, но не съм пристрастен.
         - Музика?
         - Idem. А ти?
         - Idem idem. Но какво значение има.
         - Откъде ще започнеш?
         - От началото, като класиците. Когато дойдохме в Европа уплашени, много уплашени, аз бях на осем. Брат ми, за сметка на това, беше само на две.
         - Значи имаш брат, каква изненада.
         - Защо изненада?
         - Бих се заклел, че си единствено дете.
         - Всъщност, имам недостатъците на единствено дете. Но имам и брат. Той не си спомня нищо. Беше много малък. А аз си спомням. Къщичка на два етажа, с градина, на Пунта Каретас. Познаваш ли Монтевидео?
         - Бил съм само два пъти, отдавна. Но знам къде е Пунта Каретас. Фарът и всичко останало.
         - Да ти поясня, че от къщи не се виждаше фарът. Но затворът, да, виждаше се.
         - Шът, да не чуе дяволът.
         - Когато пристигнахме в Германия, старите бяха още заедно. Заедно, но ужасно изнервени. Караха се за всичко. Добре, че през нощта се любеха.
         - Знаеше, представяше си го или ги шпионираше?
         - Знаех заради звука, който издаваха пружините на леглото. За мен този звук беше важен, не като преждевременно развито любопитство към секса, добре ме разбери, а като доказателство за това, че се нуждаеха един от друг. Аз съм нормално момиче, в крайна сметка, и може би затова не ми харесваше, че това престана.
         - Но престана.
         - Караха се много, най-вече за политика. И двамата са от левицата, но кофтито е, че не принадлежат към една и съща група. Така че си хвърляха един на друг вината за провала. Аз разбирах малко. Беше неприятно. Понякога си запушвах ушите, но пак ги чувах. Обаче брат ми плачеше с цяло гърло и накрая трябваше да замълчат, за да се успокои той.
         - Брат ти и той ли е в Палма?
         - Не. Остана със старата. Разпределихме се. Един и една.
         - И какво още?
         - Така минаваше времето, докато изведнъж една нощ леглото не издаде звук и тогава разбрах, че нещата са отишли на зле. Тоест не ме изненадаха вечерта, когато събраха смелост, за да ми кажат виж, сладурче, трябва да разбереш, това са неща от живота, мама и татко ще се разделят и така нататък. Най-лошото беше и така нататък.
         Елена, бившата Сусана, изпива най-накрая половин лимонада, докато Киньонес се отдава на неудържима прозявка.
         - Отегчавам ли те?
         - Не, момиче, от жегата е.
         - Виж, ако те отегчавам, го оставяме. Знаеш ли защо ти разказвам цялата тази родителска история? Защото никога повече няма да се видим.
         - Толкова ли си сигурна?
         - Направи сметка. Вдругиден си тръгваме и аз ще свърша след няколко дена. Не го правя тук, защото процедурата ще е по-сложна за стария, а и не искам да му развалям отпуската. Така че този разговор е едно чао на света.
         - За пръв път се чувствам света.
         - После старият си намери тази приятелка или другарка, знам ли и аз, която е сънародничка, разбира се, и старата си намери нейния приятел или другар, също сънародник, какво си мислиш. Всичко умира вкъщи. Родината или гробът. Те родината, а аз това, което остава.
         - А там има ли много сънародници?
         - Има разни. Ходят си на гости и през цялото време говорят за там. Че там има бедност и безработица, че там спират да издават вестници, че там забраняват песни, че там конфискуват книги, че там преследват, че там измъчват, че там убиват.
         - Така е.
         - Знам. Но пеят все същата песен, най-вече за нас, които не сме преживели всичко това, а само го слушаме. И малко по малко намразваме онова там. Имам предвид ние, тези, които пристигнахме като малки. Помисли си, че в Германия старият може да работи спокойно, старата също и не ги убиват, нито ги мъчат, а ние, младежите, учим и си имаме приятели.
         - И тези прекрасни неща какво общо имат с твоя план?
         - Търпение, Киньонес.
         - Слушам.
         - Един ден брат ми, който сега е на осем години, тоест на годините, на които бях аз, когато пристигнахме, застана пред стария и му каза, че никога повече няма да се върне в Уругвай, как ти се струва? Старият замалко да падне по задник. И преди да го попитат защо, брат ми му каза, че онази страна е скапана страна, и тогава старият загуби замалко-то и падна по задник. Обобщавам изводите, за да не те отегчавам - именно старият и старата и останалите от уругвайското племе го бяха убедили във всичко това. Знаеш ли какво се получава? Говорят ли, говорят, карат се и крещят, като че ли сме скали, а не гъби. Обаче ние сме гъби. Попиваме.
         - И ти ли си гъба?
         - Да, само че малко по-различна. Дойдох малко по-голяма от брат ми, така че поне си спомням градинката на къщата на Пунта Каретас. Но разбирам брат ми и мисля, че няговият довод е силен.
         Момичето говори бързо, разгорещило се е и на Киньонес му харесва неспокойният блясък на онези зелени очи. Чувства се задължен да каже нещо по въпроса.
         - Искаш ли да ти кажа нещо? Ако случайно не се самоубиеш, когато пораснеш още пет години, ще подлудяваш младежта от мъжки пол.
         Тя си поема дъх развеселена.
         - Младежта от мъжки пол във Федерална Република Аржентина?
         - Която и да е младеж от мъжки пол.
         - Сега разбирам, че това е комплимент. Не се влюбваш в мен, нали?
         - Не, моето момиче, бъди спокойна. Просто продължавай.
         - Въпреки че си спомням градинката, това не е достатъчно. Не съм толкова категорична, колкото брат ми. Но в действителност и аз не принадлежа на това там. Може би на Пунта Каретас, но не на цялата страна, дори не на целия град.
         - Това означава, че се чувстваш германка.
         - Не си го и помисляй. Струвам ли ти се асимилирана от Kartoffelnsalat?
         - Извинявай, на мен ми харесва.
         - Вие от Буенос Айрес сте различни.
         - От Тукуман.
         - Различни сте.
         - И защо не се чувстваш германка? Още ли си нямаш добри приятели, приятелки?
         - Jawohl¹ . Добри приятели, добри приятелки, добри кученца, добри котенца, но дори и котенцата знаят, че никога няма да стана германка.
         - С акцент ли говориш?
         - Говоря немски по-добре от Вили Бранд. Но ми мипсва другият акцент.
         - Кой? Този на духа?
         - За бога, не бъди толкова превзет, повдига ми се.
         - Извинявай, извинявай. Но какъв е тогава този друг акцент?
         - Другият и точка. Нима има нужда да му се дава име? Виждаш ли, ето това е един признак, на това, че въпреки младите очи, ти си наистина на четирисет и няколко. Принадлежиш на поколение, което дава имена на всичко.
         - Точно така. Поколението на речника. И?
         - Историята не е толкова проста.
         - Давам си сметка.
         - Понякога живея със старата и приятеля й. Човeкът ми харесва. Патерналист, но честен. Друг път живея със стария и неговата Росалба. Да кажем, че тя ми харесва по-малко. Признавам, че това са предразсъдъци, нищо повече.
         - И нищо по-малко.
         - Но между половин дом и половин дом, се чувствам някакси бездомна.
         - И това ли е в крайна сметка причината?
         - Търпение, Киньонес. Когато едните заминават, оставам в къщата на другите и обратно. Но веднъж заминаха четиримата, по-точно петимата, защото отпътува и брат ми. Двама на изток, трима на запад. И аз останах по средата, като Гринуич. Цял един голям град на мое разположение. За пръв път. И тогава се случи.
         Киньонес усеща, че момичето е загубило нещо от поведението си на Диана на двайсети век.
         - Какво се случи?
         - Нищо особено - каза тя с отпаднал глас. - Изнасилиха ме.
         - Какво казваш?
         - Изнасилиха ме, Киньонес. Връщах се сама, през нощта и някакъв огромен тип изскочи изведнъж от сенките. Точно като във филмите. Истински класик. Завлече ме до един строеж. С огромната си ръка ми запушваше устата. Нaпълно безсмислено, защото аз бях онемяла от ужас, дори не ми мина през ума да викам за помощ. Свърши работата си, виждаше се, че има опит. За мен беше шибан пръв път. И обърни внимание как стоят нещата. Докато траеше онази мръсотия, единственото, за което се сещах, беше звукът на пружината в леглото на старите. Смешно, нали? Освен това онзи казваше неща, които аз не разбирах. Не беше немец.
         - Какъв беше?
         - Невъзможно беше да разбера. Ломотеше. Но ломотеше дрезгаво. Не мога да ти обясня. Доста ужасно.
         - Обясняваш много добре. И какво направи после?
         - Когато господинът се сметна за задоволен, ме удари силно и избяга. Изправих се, както можах, бях цялата натъртена и окървавена, но нищо сериозно, така че успях да стигна до моя половин дом, този на старата, който беше само на две пресечки и, разбира се, нямаше никого. Така че никой не разбра. Никой не е разбрал все още. Е, добре, ти. Ти си първият.
         - Но как така не разказа дори на майка ти?
         - За какво?
         - Трябвало е да те види лекар.
         - Може би, но не ми харесват тези прегледи. Известно време се притеснявах, че може да съм забременяла. И тогава го реших. Имам предвид самоубийството.
         - Но нали не забременя.
         - Разбира се, че не. Затова го реших. Ако бях забременяла, трябваше да живея. Заради детето и всичко останало, разбираш ли? И в такъв случай не биха ме интересували семейните, обществените проблеми. А, но ако не бях забременяла, трябваше да се премахна.
         - Нищо не разбирам.
         - Сигурно. Ето затова не съм го разказвала на никого. Помислих си, че ти, заради онова с младите очи. Сгреших.
         - Но Сусана, Елена, знам ли и аз. Слушай ме малко.
         - Не знам дали си разбрал, че не плача, само за да не те вкарат в затвора. Заради това, че притесняваш едно момиче.
         - Благодаря. Не можеш да си представиш колко оценявам жеста. Но слушай ме.
         - Не е толкова сложно. На там не принадлежа. На тук не принадлежа. И на всичкото отгоре ме напада и ме изнасилва някой, който не е нито оттук, нито оттам. Вероятно е бил марсианец. И дори не ми прави бебе, което поне би било оттук. Или оттам. Или отнякъде-си, за да нарека по някакъв начин неизвестната родина на онзи звяр. Стегнала съм се на възел, както сигурно си разбрал.
         - А ако започнем да развързваме възела?
         - Не може. Или може би, вече, не искам.
         - Може да се опита поне.
         - Но не разбираш ли? От онази нощ съм сякаш вън от всичко, сякаш встрани. Виждаш ли всички тези шведи, холандци, германци, които преминават отегчени и червендалести пред нас? Е, добре, не ми пука за тях.
         - И на мен не ми пука. А не са ме изнасилвали.
         - Да, признавам, че беше слаб довод. Но виждам и майка ми, и приятеля на майка ми, и баща ми, и приятелката на баща ми, и дори брат ми, и уругвайските ми приятели, и немските ми приятели и те също не ме интересуват. Защото съм отвън. Оставиха ме отвън. Както се оставя предмет. Някой използван, развален предмет, за който няма резервни части.
         - Спомни си, че каза, че няма да плачеш.
         - За да не те вкарат в затвора. Трябва да оцениш жертвата, защото всъщност ужасно много ми се плаче.
         - Обаче има нещо, което за теб трябва да е показателно. Самият факт, че така се цупиш, че така ужасно ти се плаче, това означава, че не си отвън, че не си встрани. Ако наистина беше встрани, щеше да се чувстваш суха, нещо повече, пресъхнала.
         - А ти откъде знаеш?
         Киньонес е взел една цигара и се опитва да я запали, но операцията се забавя малко, защото кибритената клечка трепери необяснимо.
         - Откъде знам ли? Защото аз съм бил сух. Пресъхнал.
         Тя отново се нацупва, но този път не като момиче на четиринайсет, а на пет години. Овладява се пак и най-накрая свършва лимонадата. Тъкмо да каже нещо, но Киньонес забелязва как тя изведнъж си променя изражението, как надява маска.
         - Внимание, ето ги идват.
         Същински антиклимакс. Защото старият и една жена, която сигурно е Росалба, се приближават с големите и безполезни стъпки на хората, които закъсняват за среща.
         - А, какъв късмет, че си тук - казва Росалба, дишайки тежко. - Опасявахме се да не си се уморила да ни чакаш.
         - Стана многo късно - пояснява старият. - Не можем дори да седнем да изпием нещо разхладително. Имаме уговорка в хотела със семейство Елгета, онези чилийци, сещаш ли се, с които се запознахме онази вечер в Барселона.
         - Татко, Росалба - казва момичето, докато прибира нещата си, - представям ви на гoсподин Киньонес. Той е аржентинец от Тукуман.
         - Приятно ми е - казват едновременно Киньонес, старият и Росалба.
         - Господин Киньонес беше много любезен - добавя момичето. - Не само, че ми направи приятно дългото чакане, а и ме убеди да не се самоубивам.
         Росалба се усмихва, леко смутена, a старият избухва в смях.
         - Господин, как казахте...
         - Киньонес.
         - Господин Киньонес, моля Ви да извините това дете. Амаче неща говорят младежите.
         - Аз я намирам умна и симпатична.
         - Много сте любезен - добавя старият. - Но сега ще я отведем и ще ви оставим на спокойствие.
         - Благодаря, Киньонес - казва момичето.
         Тя се възползва от това, че старият и Росалба гледат за такси, за да доближи два пръста до устните си и да изпрати на Киньонес една тайна целувка.
         - Моля те, трябва да вървим - настоява старият, този път с известно нетърпение.
         - Да - казва Росалба. - Баща ти има право. Хайде, Инес.