Не искам да съм който съм. Скъперническата съдба
ми отреди шестнадесети век,
прахът и рутината на Кастиля,
нещата преповтарящи се, утринта,
която, като обещава днес, ни дава навечерието,
беседата на енорийския свещеник и бръснаря,
от времето оставяната постепенно самота
и смътна племенница неграмотна.
Човек съм на години. Една страница
случайна ми разкри необичайни гласове,
които ме издирваха, на Амадѝс и на Ургàнда.
Продадох своите земи и купих книгите,
които преразказват съвършено героичните дела:
Граалът, който сбра човешката кръв,
пролята от Сина господен, за да ни спаси,
на Мохамед златният идол,
оръжията, знамената, зъбците на крепостни стени,
и действията на магията.
Изброждат християнски рицари
на царствата земите, възмездявайки
опозорена чест или налагайки
законност с остриетата на меча.
Да ще Бог някой пратеник да върнеше
на времето ни това благородно занимание.
Съзират ми го сънищата. Чувствал съм го
понякога в плътта си тъжна на ерген.
Не зная още името му. Аз, Кихано,
ще съм онзи паладин. Ще бъда моя сън.
Из тази стара къща има кожен щит
старинен и толедско острие,
и копие, и истинските книги,
които обещават на ръката ми победата.
На моята ръка? Лицето ми (което не съм виждал)
не хвърля образ в огледалото.
Дори и прах не съм. Аз съм един сън,
заплитан сред съня и бдението
от брата и баща ми, капитан Сервантес,
прослужи той в морята на Лепанто,
латински понаучи и по нещо от арабски...
И за да мога да сънувам другия,
чиято свежа памет ще е част
от дните на човека, умолявам те:
мой Боже, мен сънуващ, продължи да ме сънуваш.

върни се | продължи