Мишел Бютор

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

 

Из „Изменение“

 

Мишел Бютор

 

Превод от френски: Силвия Вагенщайн

 

 

Корица на книгата

         Наред с Ален-Роб Грийе, Натали Сарот и Клод Симон, Мишел Бютор е в авангарда на така наречения „нов роман“, избуял върху полето на френската литература на шейсетте години.
         Докато пътува в бързия влак Париж-Рим, героят от „Изменение“ се самоанализира, обследвайки всяко кътче на съзнанието си, сякаш за да дешифрира скритото послание на своето съществуване. Подобно странстванията на Одисей от едноименния роман на Джойс, това пътуване е един вид поклонничество, постепенно овладяване на действителността посредством мита за вечния град.
         В сравнение с изобразения от Роб-Грийе „веществен“ свят, светът на Бютор не е така отчайващо обезчовечен и отчужден. Тук взаимоотношенията на хората с обкръжението са преобърнати, но не в посока на некомуникативността, а в полза на мита, който се запазва като средство за общуване. Романът “Изменение” е сред не многобройните произведения, надхвърлили рамките на експеримента “нов роман”, които се четат и преиздават и днес.

 

 

         Стъпваш с левия крак върху медната релсичка и с дясното рамо напразно се опитваш да отместиш плъзгащата се врата на купето.
         Провираш се с мъка през процепа между рамката и вратата, след това със сгорещени от носенето пръсти хващаш куфара си за лепкавата дръжка – не беше лесно да го домъкнеш дотук, колкото и да е лек и малък, този куфар на човек, навикнал на дългите пътувания, изработен от тъмнозелена зърнеста кожа, - повдигаш го и усещаш как мускулите и сухожилията ти изпъкват не само в ставите на пръстите, по дланта, китката и ръката, но и в рамото и в цялата половина на гърба и гръбнака от тила до кръста.
         Не, причината за тази необичайна слабост не е само в ранни час, още повече, че отдавна вече съмна – годините придобиват все по-голяма власт над твоето тяло, а ти си само на четиридесет и пет.
         Очите ти лепнат, сякаш премрежени от лек дим, клепачите ти са сухи и чувствителни, слепоочията ти – стегнати като в обръч, а кожата по тях опъната и като че ли застинала в ситни бръчици, косите ти, започнали вече да оредяват и посивяват неусетно за другите, но не и за теб самия, за Анриет и за Сесил, а в последно време и за децата, са леко разрошени и цялото ти тяло под дрехите, които го стягат и му тежат, тялото ти, още сънено, сякаш е потопено в някаква буйна и пенлива течност, гъмжаща от микроорганизми.
         Влезе в това купе само защото мястото в ъгъла до вратата вляво от теб е свободно, същото това място по посока на движението, което, ако имаше още възможност, щеше както обикновено да натовариш Марнал да запази, или не, щеше сам да запазиш по телефона, тъй като никой от фирмата „Скабели” не биваше да узнае, че ще отскочиш за няколко дни до Рим.
         Вдясно от теб, срещу мястото, на което след малко ще се настаниш, с лице на височината на лакътя ти седи човек – малко по-млад от теб, най-много четиридесетгодишен; в сравнение с теб той е по-едър, блед и има повече бели коси, очите му примигват зад дебелите, силно увеличителни стъкла на очилата, пръстите му са дълги, неспокойни, с изгризани и пожълтели от тютюна нокти; човекът нервно сплита и разплита ръце в очакване влакът да потегли; както по всичко личи, той е собственикът на черната чанта, натъпкана с папки, чиито цветни ъгълчета се подават от един разпран шев, а също и на няколко подвързани, навярно скучни книги, които се мъдрят над главата му като емблема, като надпис - не по-малко изразителен, нито по-малко загадъчен, отколкото ако би бил дума, а не притежавана вещ, поставена върху металната мрежа с квадратни дупки и подпряна на преградата към коридора.
         Човекът се взира настойчиво в теб, подразнен от това, че си застанал неподвижно пред него и не може да си протегне краката; иска му се да те прикани да седнеш, но думите замират на устните му, преди да ги е изрекъл, и той се извръща към стъклото, като отмята с показалец спуснатата синя завеса, в която са втъкани инициалите S. N. C. F.*
         На съседното място засега не седи никой, но е запазено: напряко върху зелената седалка от изкуствена кожа е оставен дълъг чадър в черен копринен калъф, а на поставката пред него – малък куфар от непромокаем плат на карета с две блестящи медни заключалки; през едно място седи младеж, явно наскоро отбил военната си служба – русокос, със светлосив костюм от туид, с връзка на червени и лилави райета; с едната си ръка държи лявата ръка на млада жена с малко по-тъмни коси от неговите и си играе, като гъделичка с палец дланта й, а тя го гледа умилено, после вдига за миг очи към теб и улавяйки погледа ти, веднага ги свежда, но не отдръпва ръката си.
         Те са не само влюбени, а и съпрузи, на ръката си и двамата носят, изглежда отскоро, златни халки; сигурно са младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие, и са купили специално за случая – освен ако не са подарък от някой щедър чичо – двата еднакви, чисто нови куфара от свинска кожа, поставени един върху друг над главите им и снабдени с кожени калъфчета за визитни картички, закрепени за дръжките на тесни ремъчета.
         Единствени те от цялото купе имат запазени места: на никелираната пръчка неподвижно висят кафявите и жълти картончета, на които с големи черни цифри са обозначени номерата на местата им.
         До прозореца отсреща на цялата седалка има един-единствен пътник – около тридесетгодишен свещеник, вече малко позатлъстял, безупречно чист, като се изключат пръстите на дясната му ръка, пожълтели от тютюна; той се опитва да се съсредоточи в изпъстрения с картинки молитвеник, над главата му стърчи белезникавочерна чанта, почти асфалтова на цвят, с дълъг, разтворен до средата цип, наподобяващ раззината уста на водна змия, осеяна с остри зъбчета; чантата е на мрежата за багаж, където ти с голяма мъка – същински жалък панаирджийски атлет, вдигащ за халката огромната чугунена гира, куха отвътре – качваш багажа си с една ръка, пръстите на другата все още стискат току-що купената книга – качваш куфара си от тъмнозелена кожа с твоите инициали „Л.Д.”, подарък от семейството за миналия ти рожден ден: тогава той изглеждаше доста елегантен и напълно подхождаше за директора на парижкото представителство на пишещите машини „Скабели”, а и сега е приличен въпреки мазните петна, които проличават при един по-внимателен оглед, и ръждата, разяждаща неусетно металните му части.
         През прозореца отсреща, в пролуката между свещеника и очарователната и изящна млада жена, през прозореца на друг един вагон по-стар модел с жълти дървени седалки и въжени мрежи, в полумрака на купето въпреки сложните отражения по стъклото успяваш доста ясно да различиш някакъв човек колкото теб на ръст – не би могъл да определиш възрастта му, нито да опишеш точно дрехите му, - който повтаря, само че още по-вяло, собствените ти забавени движения отпреди малко.
         Сядайки на мястото си, изтягаш нозе така, че обхващаш между тях нозете на интелектуалеца отсреща – на лицето му се изписва облекчение и той най-сетне оставя пръстите си в покой, докато ти разкопчаваш дебелото мъхесто палто с лъскава копринена подплата, замяташ краищата му и коленете ти се показват, пристегнати в панталони от синьо сукно, на които ръбът не личи, въпреки че са гладени вчера, а с дясната ръка развързваш и омотаваш рехавия вълнен шал от букле, с жълти и бели възелчета, които, кой знае защо, ти напомнят бъркани яйца, после го сгъваш небрежно на три и го пъхаш в широкия джоб на палтото, където вече има пакет сини „Голоаз”, кибрит и, то се знае, набити в шева късчета тютюн, размесени с прах.

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

* Съкратено название на френската национална кампания на железниците. - бел. пр.

 

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

 

Електронна публикация на 04. юни 2012 г.
Публикация в кн. „Изменение“, Мишел Бютор, пр. Силвия Вагенщайн, Изд. „Колибри“, С., 1999 г.

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]