Синът ми поставя пред мен кутия с боички
и ме моли да му нарисувам птица.
Потапям четката в сивия цвят
и рисувам квадрат с катинар и решетка.
Удивление изпълва очите му:
„Та това е затвор, тате.
Не знаеш ли как се рисува птица?“
„Прости ми сине“, отвръщам.
„Забравил съм птичите форми.“

Синът ми поставя пред мен рисувателно блокче
и ме моли да му нарисувам житен клас.
Вземам молива
и рисувам пушка.
Синът ми се присмива на мойто невежество
и настоява:
„Нима не знаеш разликата, тате,
между житния клас и пушката?“
„Сине“, отвръщам му,
„някога знаех как изглежда житния клас,
знаех формата на хляба,
знаех формата на розата,
но в тези жестоки времена
дори дърветата в гората
се записват в съпротивата
розата дава унили наряди
в тези времена житният клас носи оръжие
въоръжени са птиците
въоръжена е културата
въоръжена e религията
и не можеш да купиш хляб
без да откриеш в него пушка,
не можеш да откъснеш роза в полето
без тя да изправи бодли към лицето ти
и книга не можеш да купиш
без тя да избухне между твоите пръсти.“

Синът ми присяда на ръба на леглото ми
и ме моли да му изрецитирам стихотворение.
От очите ми върху възглавницата пада сълза.
Синът ми я близва и казва изумено:
„Но това е сълза, тате, не стихотворение!“
А аз му отвръщам:
„Сине мой, когато пораснеш,
и изчетеш сборниците с арабска поезия
ще откриеш, че думата и сълзата са сестри-близначки
и че арабското стихотворение
не е нищо повече от сълза, изплакана от пишещи пръсти.“

Синът ми поставя своите моливи и кутията с водни боички
пред мен
и ме моли да му нарисувам родина.
Четката потреперва в ръцете ми
навеждам глава и започвам да ридая.