Виториу Кали е португалски писател, чието истинско име е Антониу Ошкар Перейра да Силва Мешкита Брем. Завършил е история и философия в Лисабонския университет. Бил е редактор на авторитетните издания "У Секулу" и "У Секулу Илущраду", преподавател по философия и психология в Университета в Луанда, директор на Висшето училище за обществено осведомяване за журналисти от бившите португалски колонии в Африка (Лисабон). Създава първия си роман - "Барут и кръв" - на петнадесетгодишна възраст. Автор е на няколко романа и театрални творби, от които най-значителни са "Жаника" (1980 г.), "Тупариш" (1988 г.) и "Земетресението" (1993 г.), с които португалската литература приобщава културата на фантастичното към гносеологията на западната цивилизация. В това отношение е брат по перо на Густав Майнрик, Рене Генон, Хорхе Луис Борхес и други автори, търсещи обяснение на природни явления от Всемира на кабалистиката.

Из „Сабята на Тупариш“

         Землището на Вилар да Мора, мрачно и неприветливо, се простира до морето, обхващайки канарите на Сау Маркуш, където през дванадесети век хората на Егберту заповядали да бъде издигнат замъкът.
         Легендата разказва, че по онова време младият Тупариш решил да поеме защитата му, след като някои от неговите рицари го уведомили за атаката на арабските войски, вече преминали река Синбел и разположили бивака си на източния й бряг. С настъпването на нощта Егберту, патриархът на рода, събрал хората си в оръжейната зала, за да им съобщи, че ще се сражава докрай и че ако вражеските войски се изкачат по зъбците на стената и той попадне в обкръжението им, ще минат през труповете им и проклятието ще ги преследва до последния им ден.
         Битката край Валир да Мора е била на 20 октомври 1136 година. Първите сблъсъци са станали още рано сутринта, Тупариш е гледал през пролуката на куп камъни - птички, летящи близо до земята, развети разноцветни плащове, размахване на саби, бойни викове, които отеквали в отстрещните хълмове. Защитниците на замъка се държали в първите дни. Но набезите на арабите отворили накрая една грамадна дупка на входа на крепостта, и когато луната изплувала отвъд океана, вече се чували само диви викове от напеви, които заглъхвали бавно всред стените на крепостта. Никой не би могъл да каже колко мъже са паднали в тази битка. Хората на Егберту, както е известно, са били погребани като всички останали, в равнината до визиготския път, който води към плажа на котвите. Днес се знае със сигурност, че от всички отворени след сражението гробове все още могат да се видят три - макар и доста трудно, тъй като са обрасли с калуна и буренак - в най-отдалечената част на гробището. Даже някои казват, че гробището на селото е направено точно на това място, заради каменните плочи от онова време, и че в трите гроба са положени телата на принц Тупариш, на красивата му годеница Одет и на стария Егберту - пазителя на тайните на замъка.
         Но сега Вилар да Мора е спокойно място, малкото му жители са занимават със земеделие, най-старите от тях никога не са ходили до близкия град, къщите са направо на земята, само две от тях имат и втори етаж, а сред селото се вижда стар долап за вадене на вода, една чешма и малък параклис с вечно отворена врата. Освен това има и един голям каменен кръст, за който никой не знае как се е появил на селския площад. Има, естествено, и гробище, на два-три километра, с издигната тук-там земя, означена с дървени кръстове, малки саксии със сухи цветя в ъглите и газови лампи на входа, за да е осветено, когато има погребение. Между другото, гробището има и човек, който се грижи за него. Казва се Канобра и изглежда е на петдесетина години. Собственик е на магазинчето, в което се продава кибрит, небоядисано платно, медицински прахове, свещи, хартия и пликове за писма. Цигарите и виното, измежду всички други неща, едно радио и телевизорът развличат часове наред народеца и практически са единствената връзка със света. Преди години Канобра сам предложил да се грижи за мъртвите - да напомня на семействата им точно в кой ден да занесат цветя, да помага в почистването на гробовете от бурен и трева, да затиска къртичините и всяка година да довежда свещеника от градчето Вила душ Фрадеш, за да отслужи панихида за упоение на душите.
         На 20 октомври - точно в деня на годишнината от битката край Вилар да Мора, той остана сам в гробището. Гробът на Руйву, любимия му племенник, починал преди няколко месеца, беше с дълбоки следи от лапи. Помисли си, че някой вълк е ходил там, надушил нещо странно, защото в душите на мъртъвци той не вярваше, а в селото много време нямаше и лоши хора. Отиде вкъщи да вземе лопата и гребло и се върна да изравни земята. Даже използва случая да посади нови цветя, които извади от своята леха. След това си облече дрехата, сложи си каскета на главата, а инструментите - на рамо, и тръгна към изхода. Махна голямата халка с вече ръждясал ключ, подпря лопатата и греблото на стената, защото двете крила на вратата трудно се събраха едно с друго и когато всичко беше готово, се накани да си тръгне. Слънцето вече беше паднало ниско над морето, обагряйки небето с алени петна. Помисли си: когато битката на маврите и свършила, небето сигурно е било красиво като сега, сигурно е хубаво да умреш при залез слънце.
         Тогава наостри слух и усети, че зад завоя на пътя някой се приближава, бяха отмерени стъпки и му се стори, че се раздвояват. Канобра не беше от хората, дето се безпокоят току-тъй, но шумът го накара да бъде нащрек. По тези места по това време обикновено не минаваха хора. Втренчи поглед към завоя на шосето, очаквайки да види тези, чиито стъпки беше чул. Двама са, беше сигурен, стъпките се усещаха все по-близо, но пътят продължаваше да е безлюден, чист, прозрачен. По-далеч ще са, дявол ги взел, помисли си той, вятърът донася шума от стъпките. Но за всеки случай сграбчи лопатата и я стисна пред гърдите си. Чу, че хората разговарят, долавяше отделни думи наред с шума от вървежа им. Какъв ти вятър?! Застина за малко, за да установи посоката му, но имаше абсурдното усещане, че дори мушичка не трепка сред тишината. А между впрочем стъпките се усещаха почти срещу него, а заедно с тях и думите, произнасяни съвсем отчетливо. Не можеше да има съмнение, това е разговор на двама най-обикновени другоселци, които, както изглежда, познават добре пътя и мястото, където отиват.
         - Добър вечер, господине - чу той изведнъж, като че се беше събудил в същия момент.
         Едва тогава видя двама мъже, застанали пред него. Единият, по-висок, възрус, другият малко широкоплещест, и двамата със сериозно изражение, с лица на светци, малко нерешителни, обгорели от слънцето, но заедно с това кожата им беше някакси озарена, като че отразяваше светлината на все още непоказалата се луна. Канобра почувства веднага, че присъствието на тези две същества не съответства на аления цвят на здрача. Обзет от внезапен прилив на смелост, издържа на погледите им, студен и проницателен, и нещо му подсказа, че въпреки всичко, те няма да му сторят зло. Изведнъж вниманието му беше привлечено от отразения блясък на несъществуващата луна на тези никога невиждани дрехи. Да, наистина: двамата бяха облечени с едни и същи костюми, нещо като работно облекло, светлосиньо, без копчета, нито ципове, с малки метални яки, обточени със злато.